тя е чужденка. В този случай французойка48, макар че за да не засегнат изтънчената чувствителност на американците, французите са покрили великолепната гръд на статуята, преди да я подарят на Ню Йорк. Свободата — продължи той и сбърчи нос при вида на използвания презерватив, хвърлен на стълбите на първия етаж, после го изрита погнусен встрани. — Някой може да се подхлъзне. Да си счупи врата — промърмори Уензди. — Като на кора от банан, само че с лош вкус и малко ирония. — Той бутна вратата и я отвори; удари ги слънчева светлина. — Свободата — избоботи Уензди, докато вървяха към колата, — е мръсница, с която трябва да се съвкупяваш върху легло от трупове.
— Така ли? — рече Шадоу.
— Това е цитат — обясни Уензди. — Думи на някакъв си французин. Ето на кого са вдигнали статуя в Нюйоркското пристанище: на мръсница, която обичала да се чука върху бунището. Колкото и високо да си държиш факела, драга, по дрехата ти пак пъплят плъхове и по краката ти се стича студена сперма.
Той отключи колата и посочи на Шадоу дясната седалка.
— Според мен е хубава — отбеляза Шадоу, след като вдигна монетата до очите си.
Сребърното лице на Свободата му напомняше малко Зора Полуночная.
— Такава е вечната лудост на човека — вметна Уензди, след като подкара колата. — Той гони сладката плът, без да осъзнава, че тя не е нищо друго освен красива обвивка на костите. Храна за червеите. Нощем се допираш до храна за червеи. Не че искам да те обидя.
Шадоу не беше виждал Уензди толкова бъбрив. Реши, че новият му шеф преминава през различни фази на общителността, следвани от периоди на тягостно мълчание.
— Значи не си американец? — попита го Шадоу.
— Никой не е американец — отвърна Уензди. — Поне като произход. Това искам да ти кажа. — Той си погледна часовника. — Имаме да убиваме няколко часа, докато затворят банката. Между другото, снощи се справи добре с Чернобог. Е, и аз щях да го убедя да дойде, но ти го направи по-всеотдайно, аз така не мога.
— Само защото после той ще ме убие.
— Не е задължително. Както самият ти напомни с основание, Чернобог е стар и смъртоносният удар може просто да те остави, да речем, парализиран за цял живот. Безнадежден инвалид. И така, имаш какво да очакваш, ако господин Чернобог случайно оцелее в предстоящите трудности.
— И това ли е под въпрос? — попита Шадоу съвсем в стила на Уензди и веднага се намрази заради това.
— Ами да! — отговори той. Спря на паркинга пред една банка. — Това е банката, която ще обера — обясни Уензди. — Затварят чак след няколко часа. Хайде да влезем и да кажем едно „здрасти“. Уензди махна на Шадоу и той слезе без желание от колата. Каза си, че е излишно камерата да записва лицето му, в случай че старецът е решил да върши глупости. Но го загложди любопитство и той влезе в банката. Заби очи в пода, почеса се по носа, постара се лицето му да е скрито.
— Вносни бележки, госпожо? — попита Уензди самотната касиерка.
— Ето там.
— Чудесно. А ако искам да внеса парите само за една нощ?
— Същите бележки. — Тя му се усмихна. — Нали знаете къде е автоматът? Отвън, вляво от главния вход, на стената.
— Благодаря.
Уензди взе няколко вносни бележки. Усмихна се на касиерката и двамата с Шадоу излязоха.
Уензди поспря на тротоара и се почеса замислено по брадата. После отиде при банкомата и при процепа на обществения трезор до него и ги огледа. След това поведе Шадоу към супермаркета от другата страна на улицата, където купи за себе си сладолед на клечка и чаша мляко с какао за Шадоу. На стената в преддверието имаше уличен телефон, сложен под дъската с обяви за квартири под наем и за котенца и кученца, нуждаещи се от добри стопани. Уензди си записа номера на телефонния автомат. Пак прекосиха улицата.
— Сега ни трябва сняг — заяви ненадейно Уензди. — Хубав, дразнещ, вбесяващ сняг. Мисли си за „сняг“, чу ли?
— Моля?
— Съсредоточи се, за да направиш ето онези облаци — ей там, на запад, — да ги направиш по-големи и по-тъмни. Мисли си за сиво небе и бурни ветрове откъм Северния полюс. Мисли за сняг.
— Според мен няма да помогне особено.
— Дрън-дрън. Ако не друго, поне ще си мислиш за нещо — Рече Уензди и отключи колата. — Следващата ни спирка е „Кинко“49. Побързай.
„Сняг — помисли Шадоу, докато седеше на дясната седалка и отпиваше от какаото. — Огромни преспи и сняг, който се сипе във въздуха, бели петна на фона на чугуненосивото небе, сняг, който докосва езика със студ и зима, който те целува плахо по лицето, преди да те вледени до смърт. Трийсет сантиметра сняг като захарен памук, който създава приказен свят и прави всичко неузнаваемо красиво…“
Уензди му говореше нещо.
— Моля? — рече Шадоу.
— Казах, че сме тук — отговори Уензди. — Ти беше някъде другаде.
— Мислех си за снега — рече Шадоу.
В „Кинко“ Уензди се зае да преснима на ксерокса вносните бележки от банката. Помоли служителя да му отпечата и два комплекта от по десет служебни карти. Шадоу усети, че го заболя глава, присвиваше го и отзад между плешките и той се запита дали не е спал накриво и дали главоболието не му е неприятно наследство от канапето от предната нощ.
Уензди седна на компютъра и с помощта на служителя съчини писмо, като сложи няколко големи подписа.
„Сняг — помисли Шадоу. — Високо в небето съвършени кристалчета, които образуват малки, приличащи на дантела прашинки, същинско произведение на дигиталното изкуство. И докато падат, снежните кристали се сливат в снежинки, които сантиметър по сантиметър покриват с бялото си изобилие Чикаго…“
— Дръж — каза Уензди и му подаде чаша кафе на „Кинко“ с полуразтворена буца обезмаслена сметана на прах, плаваща отгоре. — Според мен стига, нали?
— Кое?
— Снегът. Не бива да парализираме града.
Небето беше открай докрай сиво като боен кораб. Задаваше се сняг. Да.
— Нали не съм го направил аз? — попита Шадоу. — В смисъл — не съм го направил. Нали?
— Пий си кафето — подкани го Уензди. — Не струва, но поне ще облекчи главоболието ти. — После каза: — Добре се справи.
Плати на служителя в „Кинко“ и изнесе подписите си, писмата и служебните карти. Отвори багажника на автомобила, сложи книжата в голямо черно метално куфарче, с каквито ходи охраната на касиерките, и затвори багажника. Подаде на Шадоу една от служебните карти.
— Кой е този А. Хадок, директор по сигурността в охранителна фирма „Секюрити“? — попита Шадоу.
— Ти.
— А. Хадок?
— Да.
— „А“ съкращение на какво е?
— На Алфредо. На Алфонс. На Августин. На Амброуз. Което си избереш.
— О! Ясно.
— Аз съм Джеймс О’Горман — обясни Уензди. — За приятелите Джими. Виж! И аз си имам карта.
Качиха се отново в колата и Уензди каза:
— Ако си мислиш за А. Хадок така, както си мислеше за снега, би трябвало да разполагаме с доста пари, с които да хапнем и да пийнем довечера с приятелите.
— Нямам намерение да се връщам в затвора.
— Кой е казал, че ще се връщаш?
— Мислех, че се разбрахме: няма да правя нищо незаконно.
