Погледна Шадоу.
— Имаш ли брат?
— Не — отговори той. — Поне аз не знам.
— А аз имам. Казват, че ако ни съберат заедно, сякаш сме един и същ човек. Когато бяхме млади, косата му беше много руса, много светла, очите му са сини и хората казваха: той е добрият. А моята коса беше много тъмна, по-тъмна и от твоята, и хората казваха: аз съм негодникът. Лошият. Но времето минава и косата ми сега е бяла. Мисля, че и неговата е бяла. И като ни гледаш, няма да разбереш кой е бил светлият и кой — тъмният.
— Близки ли бяхте? — попита Шадоу.
— Близки ли? — повтори Чернобог. — Не. Как можехме да бъдем близки? Държахме на съвсем различни неща.
В дъното на коридора се чу тракане и в стаята влезе Зора Вечерняя и оповести:
— Вечерята след един час.
После излезе.
Чернобог въздъхна.
— Въобразява си, че готви добре — обясни той. — Когато беше малка, имахме слуги, които да готвят. Сега няма слуги. Няма нищо.
— Нищо — каза Уензди. — Никога нищо.
— Ти — рече Чернобог. — Няма да те слушам. — Той се обърна към Шадоу. — Играеш ли шашки?
— Да — отговори по-младият мъж.
— Добре. Ще играеш на шашки с мен — каза старецът, взе от лавицата над камината дървена кутия с пулове и ги изтръска върху масата. — Аз съм с черните.
Уензди докосна Шадоу по ръката и каза:
— Не е задължително да го правиш.
— Не се притеснявай, играе ми се — отвърна Шадоу. Уензди сви рамене и взе от купчинката пожълтели списания върху перваза стар брой на „Ридърс Дайджест“.
Кафявите пръсти на Чернобог подредиха пуловете върху квадратите и играта започна.
В дните, които щяха да дойдат, Шадоу щеше да се сеща често за тази игра. Понякога нощем щеше да я сънува. Плоските му пулове бяха с цвят на старо мръсно дърво, някога било бяло. Пуловете на Чернобог бяха матово, помръкнало черни. Пръв на ход беше Шадоу. В сънищата му, докато играеха, нямаше разговор, имаше само силно тракане на местените пулове и стържене на дърво в дърво, докато те се плъзгаха в съседния квадрат.
Първите пет-шест хода и двамата само хлъзгаха пуловете по дъската към центъра, без да докосват задните редове. Между ходовете имаше паузи, дълги паузи като в шахмата: всеки от двамата наблюдаваше и мислеше.
Шадоу беше играл на шашки в затвора, така времето минаваше по-бързо. Беше играл и шах, но не беше от хората с нагласа да предвиждат ходовете напред. Предпочиташе още на мига да избере съвършения ход. На шашки понякога се печели и така.
Чу се тракане, Чернобог взе един от черните пулове и го прехвърли над един от белите на Шадоу. Старецът вдигна белия пул на Шадоу и го сложи на масата, отстрани на дъската.
— Първа кръв. Ти загуби — заяви той. — Играта свърши.
— Не — възрази Шадоу. — Играта тепърва започва.
— Тогава дали да не направим облог? За да стане по-интересно?
— Не — отговори Уензди, без да вдига очи от рубриката „Хумор в униформа“. — Той няма да залага.
— Не играя с теб, старче. Играя с него. И така, господин Шадоу, ще се обзаложим ли?
— За какво се карахте двамата преди малко? — попита Шадоу.
Чернобог вдигна рунтава вежда.
— Твоят господар иска да отида с него. За да му помогна с неговите безсмислици. Предпочитам да умра.
— Искате значи да се обзаложим? Добре. Ако аз спечеля, ще дойдете с нас.
Старецът се подсмихна и каза:
— Може би. Но само ако приемеш моите условия, в случай че изгубиш.
— И какви са те?
Изражението на Чернобог не се промени.
— Ако спечеля, ти пръсвам черепа. С тежкия чук. Първо ще паднеш на колене. После ти нанасям удар с него, за да не се изправиш повече.
Шадоу се взря в лицето на стареца: опитваше се да го разчете. Той не се шегуваше, Шадоу беше сигурен: върху него се бе изписал глад за нещо, за болка, за смърт или възмездие.
Уензди затвори списанието и каза:
— Я стига глупости. Не биваше да идвам. Тръгваме си, Шадоу.
Обезпокоен, сивият котарак стана и стъпи на масата, до пуловете. Погледна ги, после скочи на пода и като вдигна опашка, излезе от стаята.
— Не — каза Шадоу. Не го беше страх да умре. В края на краищата нямаше за какво да живее. — Не се притеснявай. Съгласен съм. Ако спечелите, получавате възможност да ми пръснете черепа с един удар на тежкия чук.
И премести следващия си бял пул към съседния квадрат в края на дъската.
Не казаха нищо повече, но Уензди не взе отново списанието. Загледа играта със стъкленото си око и с истинското, с изражение, което не издаваше нищо.
Чернобог взе поредния пул на Шадоу. Той пък взе два от неговите. Откъм коридора замириса на готвено, на непознати ястия. Не всички миризми бяха апетитни; въпреки това Шадоу най-неочаквано усети колко е гладен.
Ту единият, ту другият от двамата мъже местеше пуловете, черни и бели. Буря от взети пулове, истинска вихрушка от царе, високи колкото два пула: те вече не бяха длъжни да се движат само напред по дъската, през едно квадратче, можеха да поемат и назад, от което ставаха двойно по-опасни. Бяха стигали последния ред и можеха да ходят където поискат. Чернобог имаше трима царе, Шадоу — двама.
Старецът придвижи един от царете по дъската, като отстраняваше пуловете, които бяха останали на Шадоу, а с другите два беше затиснал царете на противника си.
После направи четвърти цар, върна се при двамата царе на Шадоу и без да се усмихва, ги взе. Така приключи всичко.
— Е, налага се да ти пръсна черепа — заяви Чернобог. — И ти сам ще паднеш на колене. Това е добре.
Пресегна се и потупа със старата си длан Шадоу по ръката.
— Има още време, докато стане вечерята — каза Шадоу. — Искате ли да изиграем още една игра? При същите условия?
Чернобог запали с клечка от кухненски кибрит поредната цигара.
— Как така при същите условия? Да не би да искаш да те убивам два пъти?
— Засега сте спечелили само веднъж, и толкоз. Сам казахте, че трябва не само сила, трябва и умение. Така, ако победите и този път, получавате право да ме ударите два пъти по главата.
Чернобог го изгледа сърдито.
— Един удар е предостатъчен, един удар. Точно в това е майсторлъкът.
Той се потупа с лявата ръка над десния лакът, където бяха мускулите; от цигарата в лявата му ръка се посипа пепел.
— Минало е много време. Ако сте изгубили умението си, може само да ме нараните. Откога не сте замахвали с чуковете убийци от кланиците? От трийсет години? От четирийсет?
Чернобог не каза нищо. Стиснатата му уста се бе превърнала в сива резка напреко на лицето. Той започна да барабани ритмично с пръсти по дървената маса. После наслага двайсет и четирите пула на местата им върху дъската.
— Играй — подкани старецът. — И този път си с белите. Аз съм с черните.
