сгрее, приличали на старци с преждевременно побелели бради.
Зъбите им се клатели, очите им били хлътнали дълбоко в очните ями, когато стъпили на зелената земя на запад. Мъжете рекли:
— Далеч сме, много далеч от дом и родно огнище, далеч от моретата, които познаваме, и от жените, които обичаме. Тук, на края на света, ще бъдем забравени от своите богове.
Водачът им се покатерил на една висока скала и им се прис-мял, задето не вярват.
— Всеотецът е сътворил света — провикнал се той. — Направил го е с двете си ръце от разпилените кости и плът на своя дядо Имир22. Сложил е мозъка му на небето — за облаци, солената му кръв е превърнал в моретата, които прекосихме. Щом той е сътворил света, толкова ли не разбирате, че е създал и тази земя? И ако умрем тук като човеци, няма ли да бъдем приети в неговото жилище?
Мъжете се ободрили и се засмели. Запретнали се да строят от насечени дървета и кал свой дом, който оградили с подострени колове, макар че, доколкото виждали, били единствените човеци на новата земя.
В деня, когато вдигнали своето жилище, се извила буря: по пладне небето притъмняло, сякаш е нощ, и било прорязано от назъбен бял пламък, гръмотевиците били толкова силни, че почти оглушили мъжете, а корабната котка, която били довели със себе си за късмет, се скрила под изтегления на брега плавателен съд. Бурята бушувала толкова злостно и яростно, че мъжете се смеели, тупали се по гърбовете и повтаряли:
— Гръмовержецът е с нас тук, в тази далечна земя.
И благодарили, и се радвали, и пили, докато не започнали да залитат.
Онази вечер в опушения мрак на тяхното жилище бардът им пял старите песни. Пял за всеотеца Один23, принесъл се в жертва тъй храбро и благородно, както другите принасяли жертви в негова прослава. Бардът пял за деветте дни, през които Всеотецът висял от световното дърво с ребра, пронизани от копие и кървящи, пял им за всички неща, които Всеотецът бил научил в предсмъртните си мъки: девет имена и девет руни, и два пъти по девет заклинания. Когато им разправил за копието, пронизало ребрата на Один, бардът изпищял от болка точно както бил пищял в своите страдания и Всеотецът, и всички мъже си представили мъките му и потреперили.
На другия ден — деня на Всеотеца24, намерили чужденеца. Бил дребен, с дълга коса, черна като гарваново крило, и с кожа с цвят на мазна червена глина. Говорел с думи, които никой измежду тях не разбирал, дори бардът, който бил минавал с кораб през Херкулесовите стълбове и владеел търговския език, на какъвто говорели из цялото Средиземноморие. Непознатият бил облечен в пера и кожи, в дългата му коса били вплетени малки кости.
Отвели го в своя стан, дали му да яде печено месо и да пие силна напитка, с която да утоли жаждата си. Запревивали се от смях, когато човекът взел да залита и да пее; главата му климала и се въртяла, и то само от един рог медовина25. Дали му да пие още и скоро той вече лежал под масата с глава, пъхната под ръката му.
Тогава те го хванали — по един мъж за всяко рамо и по един за всеки крак, понесли го на височината на раменете си така, че четиримата заедно с чужденеца се превърнали в осмокрак кон26, и тръгнали най-отпред на шествието, което се отправило към ясена на хълма, който се извисявал над залива: там надянали на врата на непознатия въже и го обесили високо на вятъра като приношение в прослава на Всеотеца, повелител на бесилките. Тялото на непознатия се люшнало на вятъра, лицето му почерняло, езикът увиснал от устата, очите му изскочили, членът му бил толкова твърд, че на него можело да се сложи кожен шлем, а мъжете започнали да крещят, да викат и да се смеят, горди, че са пратили жертвата си на небесата.
На следващия ден, когато два огромни гарвана кацнали върху трупа на чужденеца — по един на всяко рамо — и започнали да му кълват бузите и очите, мъжете разбрали, че жертвата им е приета.
Зимата се проточила, те били гладни, но се ободрявали от мисълта, че щом се запролети, ще пратят кораба обратно в северните земи и той ще се върне със заселници, ще се върне с жени. Когато се застудило и дните станали по-къси, някои от мъжете тръгнали да търсят селището на чужденеца с надеждата да намерят храна и жени. Не открили нищо освен места, където били палени огньове, и изоставени биваци.
Един ден в средата на зимата, когато слънцето в далечината било студено като потъмняла сребърна пара, мъжете видели, че онова, което било останало от тялото на чужденеца, е свалено от ясена. Следобед завалял сняг — мудни огромни снежинки.
Мъжете от северните земи затворили портата на лагера и се скрили зад дървената стена.
Същата вечер ги нападнали воините от племето на чужденеца: петстотин души срещу трийсет. Прехвърлили се през стената и през следващите седем дни избили до крак трийсетте мъже по трийсет различни начина. И моряците били забравени от историята и от своя народ.
Воините съборили стената и изпепелили селището. Подпалили и издърпания на брега кораб с надеждата, че бледоликите нямат друг и като го изгорят, по бреговете им няма да дойдат още северняци.
Трябвало да минат повече от сто години, докато Лейф Щастливия27, син на Ейрик Червения28, открие наново тази земя, която нарекъл Земя на лозята. Когато пристигнал, неговите богове вече го чакали: Тюр29 Едноръкия, беловласият Один, бог на бесилките, и гръмовержецът Тор30.
Те били там.
Те чакали.
Глава 4
Нека влакът среднощен озарява ме със светлини, нека влакът среднощен пред мен да блести.
Шадоу и Уензди отидоха да закусят в „Кънтри Кичън“31 срещу мотела. Беше осем сутринта и светът беше мъглив и мразовит.
— Още ли си готов да напуснеш Игъл Пойнт? — попита Уензди. — Ако си готов, трябва да звънна на две-три места. Днес е петък. Свободен ден. Женски ден. Утре е събота. В събота има много работа.
— Готов съм — потвърди Шадоу. — Тук не ме задържа нищо. Уензди накамари в чинията най-различни колбаси. Шадоу си взе малко пъпеш, кифла и пакетче крема. Отидоха в едно сепаре и седнаха.
— Ама че сън сънува нощес — отбеляза Уензди.
— Да — каза Шадоу. — Ама че сън.
Сутринта, когато беше станал, калните стъпки на Лора още личаха по мотелския мокет — водеха от неговата стая през фоайето към вратата.
— И така — поде Уензди. — Защо те наричат Шадоу?
Той сви рамене.
— Това е име — обясни. Светът в мъглата зад огледалното стъкло се бе превърнал в рисунка с молив, изпълнена в десетина оттенъка на сивото, тук-там с петно електриковочервено или чистобяло. — Как изгуби окото си?
Уензди налапа пет-шест парчета бекон, задъвка ги, избърса с ръка мазнината по устните си. — — Не съм го изгубил — възрази той. — Знам къде е.
— И какъв е планът?
Уензди се замисли. Изяде няколко яркорозови парчета шунка, махна от брадата си парченце месо и го пусна в чинията.
