явно не бе забелязала.
— Какво правиш тук, Лора?
— Толкова ли не мога да дойда да видя съпруга си?
— Ти си мъртва. Днес следобед бях на погребението ти.
— Да.
Тя млъкна и загледа в нищото. Шадоу стана от стола и отиде при нея. Взе от пръстите й тлеещия фас и го изхвърли през прозореца.
— Е?
Очите й затърсиха неговите.
— Сега не знам много повече, отколкото като жива. Почти всичко от онова, което знам сега, не може да се изрази с думи.
— Който умре, обикновено си стои в гроба — отбеляза Шадоу.
— Така ли? Дали мъртвите наистина си стоят в гроба, Пале? И аз си мислех така. Сега вече не съм толкова сигурна. Може би.
Лора стана от леглото и отиде при прозореца. В светлината на мотелската табела лицето й беше хубаво — както винаги. Лицето на жената, заради която Шадоу беше лежал в затвора.
Сърцето го заболя, сякаш някой го беше хванал в юмрук и го стискаше.
— Лора…
Тя не го погледна.
— Забъркал си се, Шадоу, в лоши неща. Ще загазиш, ако някой не те държи под око. Аз ще те пазя. И благодаря за подаръка.
— Какъв подарък?
Тя бръкна в джоба на блузата си и извади златната монета, която през деня той беше хвърлил в гроба. По нея още имаше черна пръст.
— Може да я сложа на верижка. Беше много мило от твоя страна.
— Е, чак пък толкова…
Лора се обърна и го погледна с очи, които сякаш и виждаха, и не виждаха.
— Според мен има доста неща в брака ни, които трябва да изясним.
— Скъпа — каза й той. — Ти си мъртва.
— Това очевидно е едно от нещата. — Тя замълча. — Добре — каза след малко. — Сега си тръгвам. Така е по-добре.
Обърна се естествено, с лекота, сложи ръце върху раменете на Шадоу и застана на пръсти, за да го целуне за довиждане, както го беше целувала винаги за довиждане.
Той се наведе и също я целуна плахо по бузата, Лора обаче се поизвърна и долепи устни до неговите. Дъхът й миришеше малко на нафталин.
Лора размърда в устата на Шадоу език. Беше студен и сух, с дъх на цигари и на жлъч. Дори и Шадоу да имаше някакви съмнения дали жена му е мъртва, сега те се изпариха.
Той се дръпна.
— Обичам те — каза тя непринудено. — Ще бдя над теб. — И отиде до вратата на мотелската стая. Шадоу усети в устата си странен вкус. — Поспи, Пале — добави тя. — И не си навличай неприятности.
Отвори вратата за коридора. Флуоресцентната светлина отвън не беше милостива: под нея Лора изглеждаше мъртва, всъщност обаче на такава светлина всички изглеждат така.
— Можеше да ме помолиш да остана до сутринта — каза тя с леденостудения си глас.
— Според мен не мога — отговори Шадоу.
— Ще ме помолиш, скъпи — заяви Лора. — Преди всичко това да е приключило. Ще видиш.
Тя се обърна и тръгна по коридора. Шадоу погледна към рецепцията. Дежурният продължаваше да си чете романа на Джон Гришам и докато Лора минаваше покрай него, почти не я погледна. По обувките й беше полепнала мазна гробищна кал. После тя се скри.
Шадоу въздъхна бавно и тежко. Сърцето му биеше аритмично. Той прекоси коридора и почука на вратата на Уензди. Докато чукаше, изпита доста зловещото чувство, че го обгръщат черни криле, сякаш през него е прелетял огромен гарван, за да се стрелне по коридора, към света отвъд.
Уензди отвори вратата. Беше гол, ако не се броеше бялата мотелска кърпа около кръста му.
— Какво искаш, да го вземат мътните? — попита той.
— Трябва да ти кажа нещо — отговори Шадоу. — Може да е било само сън… макар че не беше сън, може и да съм се нади-шал с дима на синтетична жабешка кожа на онова дебело хлапе, или просто полудявам…
— Да, да. Казвай, каквото имаш да казваш — подкани Уензди. — Имам работа.
Шадоу надникна в стаята. Видя, че в леглото има някой, който го гледа. Чаршаф, вдигнат над малки гърди. Светлоруса коса, лице като на гризач. Той сниши глас.
— Току-що видях жена си — обясни Шадоу. — Беше в стаята ми.
— В смисъл призракът й ли? Видял си призрак?
— Не. Не призрак. Беше си от плът. Тя беше. Да, беше мъртва, но не беше никакъв призрак. Докоснах я. Тя ме целуна.
— Ясно. — Уензди стрелна с поглед жената в леглото. — Връщам се ей сега, скъпа — обеща той.
Влязоха в стаята на Шадоу. Уензди включи осветлението. Погледна фаса в пепелника. Почеса се по гърдите. Зърната му бяха тъмни, старчески зърна, космите по гърдите му бяха прошарени. Долу отстрани на тялото му се белееше белег. Той подуши въздуха. После сви рамене и каза:
— Така значи. Появила се е мъртвата ти жена. Страх ли те е?
— Малко.
— Много разумно от твоя страна. Мъртвите винаги ме плашат. Нещо друго?
— Готов съм да напусна Игъл Пойнт. Майката на Лора ще се оправи с жилището и с останалото. Така и така ме мрази. Готов съм да тръгна, когато кажеш.
Уензди се усмихна.
— Добра новина, момчето ми. Утре сутрин потегляме. А сега поспи. В стаята ми се намира малко уиски, ако имаш нужда от нещо, което да ти помогне да заспиш. Искаш ли?
— Не. Ще се оправя и без уиски.
— В такъв случай не ме безпокой повече. Чака ме дълга нощ.
— Лека нощ — пожела Шадоу.
— Точно така — каза Уензди, после излезе и затвори вратата.
Шадоу седна на леглото. Във въздуха още се усещаше миризмата на цигари и консерванти. Искаше му се да скърби за Лора — струваше му се по-уместно, отколкото да се стряска от нея, а сега, след като тя си беше тръгнала, си призна и че го е уплашила. Беше време да скърби. Изгаси лампата, легна и се замисли за Лора от времето, преди той да отиде в затвора. Помнеше как се бяха оженили — бяха млади и щастливи, и глупави, и не можеха да свалят ръце един от друг.
Не беше плакал от много отдавна, толкова отдавна, та мислеше, че вече е забравил как се плаче. Не беше плакал дори когато бе умряла майка му.
Сега обаче се разплака с болезнени разтрисащи хлипове и за пръв път от времето, когато бе съвсем малък, заспа със сълзи на очи.
Плавали из зеленото море, направлявани от звездите и брега, а когато брегът се превърнал само в спомен и нощното небе било тъмно и похлупено от облаци, плавали, направлявани от вярата, и призовавали Всеотеца и този път да ги отведе безпрепятствено до сушата.
Пътуването било тежко, пръстите им били вкочанени, те били премръзнали до кости и дори виното не можело да ги стопли. Сутрин се будели, виждали, че брадите им са покрити със скреж, и докато слънцето ги
