До него спря кола. Прозорецът се смъкна с тихо бръмчене.
— Искаш ли да те закарам, Шадоу? — попита Одри Бъртън.
— Не — отвърна той. — Особено пък ти.
Продължи да върви. Одри подкара до него с пет километра в час. В лъчите на фаровете танцуваха снежинки.
— Мислех, че ми е най-добрата приятелка — подхвана Одри. Чувахме се всеки ден. Ако двамата с Роби се скарахме, тя научаваше първа, отивахме в „Чи-Чи“ да пийнем по някоя маргарита и обсъждахме какви отрепки са мъжете. А тя през цялото време се е чукала с него зад гърба ми.
— Моля те, Одри, махни се.
— Просто исках да знаеш, че си имам основателна причина за онова, което направих. Той не каза нищо. — Ей! — извика тя. — Ей! На теб говоря.
Шадоу се обърна.
— Какво искаш да ти кажа? Че беше права, когато заплю Лора в лицето ли? Искаш да ти кажа, че не ме е заболяло? Или че от онова, което ми каза, сега я мразя повече, отколкото ми липсва ли? Няма да стане, Одри.
Тя кара още минута до него, без да проронва и дума. После рече:
— Е, как беше в затвора, Шадоу?
— Хубаво — отговори той. — Все едно си си у дома.
Одри натисна газта, двигателят ревна и тя подкара напред.
Фаровете се отдалечиха и светът се превърна в мрак. Здрачът потъмня до нощ. Шадоу продължаваше да очаква, че от вървенето ще се стопли, че в премръзналите му ръце и крака ще нахлуе топлина. Не стана.
Веднъж в затвора Лайсмит Тъжния беше нарекъл малкото затворническо гробище зад лечебницата Градината с костите и образът се бе врязал в съзнанието на Шадоу. Оная нощ той беше сънувал овощна градина в лунната светлина, бели дървета като скелети с клони, които завършват с кокалести ръце, и корени, проникнали дълбоко в гробовете. По дърветата в градината с костите от съня имаше плодове — странни плодове, но докато вървеше, Шадоу не можа да си спомни какви точно, нито защо му се бяха сторили толкова отблъскващи.
Подминаваха го автомобили. Шадоу съжали, че няма тротоар. Препъна се в нещо, което не виждаше в тъмното, и се просна в канавката; дясната му ръка хлътна в няколко сантиметра студена кал. Той се изправи и избърса ръце в крачолите си. Огледа се плахо. Успя само да види, че до него стои някой — и върху носа и устата му се лепна нещо мокро и той усети как го блъсват химически изпарения.
Този път канавката му се стори топла и уютна.
Имаше чувството, че някой е прикачил слепоочията му към черепа му с огромни пирони. Ръцете му бяха завързани зад гърба с нещо като каиши. Намираше се в автомобил — седеше на кожена тапицерия. За миг се запита дали възприятията му не го подвеждат, после видя, че не, другата седалка наистина е
До него седяха хора; той обаче не можеше да се обърне, за да ги види.
Дебелият младок в другия край на огромната лимузина извади от барчето диетична кока-кола и я отвори с пукот. Беше облечен в дълго черно манто от нещо като коприна; изглеждаше така, сякаш току-що е навършил двайсет години, по едната му буза лъщеше акне. Той се усмихна, забелязал, че Шадоу е дошъл на себе си.
— Здрасти, Шадоу — поздрави го. — Не ме разигравай.
— Добре — отвърна той. — Няма. Можете ли да ме хвърлите в мотел „Америка“ край междущатската магистрала?
— Удари го — нареди младокът на мъжа отляво на Шадоу.
Шадоу получи в слънчевия си сплит силно кроше, което му изкара въздуха, и се преви. Изправи се бавно.
— Казах, не ме разигравай. А ти ме разиграваш. Отговаряй кратко и ясно, иначе ще те убия. Или може би няма да те убия. Може би ще оставя децата да ти изпотрошат всички кости. Те са общо двеста и шест. Не ме разигравай.
— Разбрах — отвърна Шадоу.
Светлините по тавана на лимузината сменяха цвета си и от виолетови ставаха сини, после зелени и жълти. — Работиш за Уензди — отбеляза младокът.
— Да — потвърди Шадоу.
— Какво, да го вземат мътните, е намислил? Какво търси тук? Сигурно има план. Какъв?
— Работя за господин Уензди от тази сутрин — уточни Шадоу. — Момче за всичко съм.
— Твърдиш, че не знаеш?
— Да: твърдя, че не зная.
Хлапето бръкна в сакото си и извади от вътрешния джоб сребърна табакера. Отвори я и предложи на Шадоу цигара.
— Пушиш ли?
Шадоу си помисли дали да не помоли да му развържат ръцете, но се отказа.
— Не, благодаря — отговори.
Цигарата, изглежда, беше свита на ръка и когато хлапето я запали с матовочерната запалка „Зипо“, замириса малко като на изгорели електрочасти.
Хлапето всмукна силно дима и го задържа. Накрая го издиша на тънка струя през устата си и пак го пое през ноздрите. Шадоу заподозря, че известно време е упражнявало този номер пред огледалото, преди да го покаже пред околните.
— Ако си ме излъгал, ще те убия — заяви хлапето сякаш от много далеч. — Знаеш го.
— Каза ми.
Хлапето пак вдиша дълбоко цигарения дим.
— Твърдиш, че си отседнал в мотел „Америка“. — Почука по стъклото, което го делеше от шофьора, и прозорецът се смъкна.
— Мотел „Америка“ на междущатската магистрала. Трябва да оставим там нашия гост.
Шофьорът кимна и стъклото отново се вдигна.
Проблясващите светлини от фиброоптично стъкло продължаваха да сменят в строго определена последователност приглушения си цвят. На Шадоу му се стори, че очите на хлапето също блестят в зелено, като монитор на допотопен компютър.
— Предай на Уензди следното, мой човек. Кажи му, че е история. Че е забравен. Че е стар. Предай му, че бъдещето сме ние и че пет пари не даваме за него и за такива като него. Той е обречен да се озове в боклукчийската кофа на историята, докато хора като мен се возят в лимузини по свръхскоростната магистрала на бъдещето.
— Ще му предам — обеща Шадоу.
Чувстваше се замаян. Надяваше се да не му се пригади.
— Предай му, че сме програмирали наново действителността. Кажи му, че езикът е вирус, че религията е операционна система, а молитвите — никому ненужна информация. Предай му това, иначе ще те убия — закани се благо младокът през пушека.
— Разбрах — рече Шадоу. — Можете да ме оставите тук. Ще стигна и пеш.
Младокът кимна и каза:
— Беше ми приятно да си поговорим. — Бе омекнал от дима.
— Би трябвало да знаеш, че ако те убием, просто ще те изтрием. Разбра ли? Едно кликване и си зачеркнат със случайно избрани единици и нули. Няма действие, което да отменя заличаването. — Хлапето почука по стъклото и каза на шофьора: — Той ще слезе тук.
После пак се обърна към Шадоу и посочи цигарата.
— Синтетична жабешка кожа — обясни хлапакът. — Знаеш ли, че вече произвеждат изкуствен буфотенин?
Автомобилът спря и вратата се отвори. Шадоу слезе неуверено. Онова, с което беше завързан, бе срязано. Обърна се. Отвътре колата се беше превърнала в гънещ се облак дим, в него проблясваха две
