те могат да бъдат убити.
Чу се шумолене, преминало през залата, тих шепот, от който Шадоу изживя насън вледеняващ необясним страх. Застигна го всепоглъщаща паника — там, в залите на боговете, за които не помним и че са съществували, богове с лица като на октоподи и богове, които не са друго освен мумифицирани ръце или падащи камъни, или горски пожари…
Шадоу се събуди и се разсъни напълно, сърцето му туптеше като обезумяло, челото му лепнеше от пот. Червените цифри върху часовника на нощното шкафче му казаха, че е един часът и три минути след полунощ. Табелата на мотел „Америка“ светеше през прозореца в стаята. Объркан, Шадоу стана от леглото и отиде в тясната мотелска тоалетна. Изпика се, без да включва осветлението, и се върна в стаята. Сънят още беше пресен и ясен в съзнанието му; той обаче не можеше да си обясни защо се е уплашил толкова от него.
Светлината, която влизаше отвън, не беше ярка, но очите на Шадоу вече бяха свикнали с тъмнината. Отстрани на леглото седеше жена.
Шадоу я позна. Щеше да я познае и в тълпа от хиляда, от сто хиляди души. Още беше облечена в тъмносиния костюм, с който я бяха погребали.
Гласът й беше шепот, който обаче беше познат.
— Сигурно ще попиташ какво търся тук — рече Лора. Шадоу не каза нищо.
Седна на единствения стол в стаята и накрая промълви:
— Това ти ли си?
— Да — потвърди тя. — Студено ми е, Пале.
— Ти, скъпа, си мъртва.
— Да — каза Лора. — Да. Мъртва съм. — Тя потупа леглото до себе си. — Ела да седнеш до мен.
— Не — отговори Шадоу. — Засега мисля да остана тук. Трябва да обсъдим някои нерешени въпроси.
— Например това, че съм мъртва ли?
— Може би, но имах предвид по-скоро начина, по който си умряла. С Роби.
— А, това ли — каза Лора.
Шадоу усещаше — всъщност си помисли, че може би само му се струва как усеща миризмата на тлен, на цветя и консерванти. Жена му… бившата му жена… не,
— Палето ми — подхвана тя. — Можеш ли… как мислиш, дали ще успееш да ми намериш една цигара?
— Нали ги беше отказала?
— Отказах ги — потвърди Лора. — Но вече не ме е страх, че ще ми навредят на здравето. Струва ми се, че така ще се поус-покоя. Във фоайето има автомат.
Шадоу си облече дънките и тениската и както беше бос, отиде във фоайето. Дежурният на рецепцията — мъж на средна възраст — четеше книга на Джон Гришам. Шадоу купи от автомата пакет „Вирджиния Слимс“. Поиска от администратора кибрит.
— Вие сте в стая за непушачи — каза мъжът. — На всяка цена отворете прозореца. Ето.
И подаде на Шадоу кибрит и пластмасов пепелник с емблемата на мотел „Америка“.
— Разбрах — рече Шадоу.
Върна се в стаята. Лора се беше излегнала върху намачканите завивки. Шадоу отвори прозореца, после й подаде цигарите и кибрита. Пръстите й бяха студени. Тя драсна клечка кибрит и Шадоу видя, че ноктите й, обикновено ниско изрязани, са изгризани и начупени и под тях има кал.
Лора запали цигара, всмукна дима, духна клечката и пак всмукна.
— Не го усещам — заяви тя. — Изобщо не ми действа.
— Съжалявам — каза Шадоу.
— Аз също — рече Лора.
Когато вдишваше от дима, върхът на цигарата блясваше и Шадоу можеше да види лицето й.
— Така значи — каза тя. — Пуснали са те от затвора.
— Да.
Върхът на цигарата припламна в оранжево.
— Още съм ти благодарна. Не биваше да те забърквам.
— Е, съгласих се да го направя — напомни Шадоу. — Можех да откажа.
Недоумяваше как така не го е страх от нея, защо се бе вцепенил от ужас заради съня с музея, а дори не трепва от това, че покрай него се разхожда труп.
— Да — рече Лора. — Можеше да откажеш. Глупчо такъв. — Лицето й беше обвито в дим. Бе много красива в слабата светлина. — Искаш да знаеш за мен и Роби ли?
— Вероятно.
Тя смачка цигарата в пепелника.
— Ти беше в затвора. Имах нужда да си поговоря с някого. Имах нужда от рамо, на което да си поплача. Теб те нямаше. Бях разстроена.
— Съжалявам.
Шадоу долови в гласа й нещо различно и се опита да разбере какво е.
— Знам. И така, ходехме с Роби на кафе. Обсъждахме какво ше правим, когато излезеш от затвора. Колко ще е хубаво да те видим отново. Той наистина те обичаше, да знаеш. Изгаряше от нетърпение пак да те вземе на работа.
— Да.
— После Одри замина за една седмица на гости на сестра си. Беше, о, една година, тринайсет месеца, след като ти отиде в затвора. — Гласът й беше безизразен, думите кънтяха кухо и приглушено като камъчета, пускани едно по едно в дълбок кладенец. — Роби дойде у нас. Напихме се. Направихме го на пода в спалнята. Беше хубаво. Много хубаво.
— Можеше и да не ми го казваш.
— Така ли? Извинявай. Когато си мъртъв, е по-трудно да подбираш и да премълчаваш. Като със снимките е. Вече няма такова значение.
— За мен има.
Лора запали втора цигара. Движенията й бяха плавни и вещи, в тях нямаше скованост. За миг Шадоу се запита дали изобщо е мъртва. Дали това не е някакъв сложен фокус?
— Да — каза Лора. — Виждам. И така, връзката ни… макар че не я наричахме така, не я наричахме никак… продължи близо две години.
— Щеше ли да ме изоставиш заради него?
— Защо? Ти си големият ми мечок. Моето Пале. Направи го заради мен. Чаках те три години да се върнеш. Обичам те.
Той се спря и не каза: „И аз те обичам“. Вече нямаше да го казва никога.
— И какво стана онази вечер?
— Вечерта, когато загинах ли?
— Да.
— С Роби излязохме да обсъдим купона, с който смятахме да те изненадаме, когато си дойдеш. Щеше да е прекрасно. Казах му, че всичко между нас е свършило. Приключило е. Че ти си идваш и трябва да скъсаме.
— Хм. Благодаря ти, миличка.
— Няма за какво, скъпи. — По лицето й се мерна нещо като призрачна усмивка. — Разнежихме се. Беше мило. Започнахме да се държим глупаво. Аз се напих много. Роби не. Щеше да кара. Докато се прибирахме с колата, казах, че като за последно ще му направя прощален минет, и му смъкнах ципа.
— Голяма грешка.
— На мен ли го казваш! Ударих с рамо скоростния лост, Роби се опита да ме изтласка и да превключи, после завихме рязко и се чу силен трясък, спомням си, светът се завъртя и си помислих: „Ще умра“. Не почувствах нищо. Спомням си. Не се уплаших. После вече не помня нищо.
Замириса на подпалена пластмаса. Шадоу се досети, че е от цигарата: беше изгоряла до филтъра. Лора
