светлинки, сега с медно-златен цвят, като красивите очи на жаба.
— Всичко е въпрос на преобладаваща парадигма, Шадоу. Нищо друго не е важно. А, да, моите съболезнования за жена ти.
Вратата се затвори и огромната лимузина безшумно потегли. Шадоу беше на двеста метра от мотела и тръгна пеш натам, като вдишваше студения въздух — мина покрай червени, жълти и сини светлини, рекламиращи всякакви видове бързо хранене, каквито можете да си представите, стига те да се свеждат до хамбургера, и се добра без произшествия до мотел „Америка“.
Глава 3
Всеки час наранява. Последният убива.
На рецепцията в мотел „Америка“ седеше слаба млада жена. Тя каза на Шадоу, че приятелят му вече го е регистрирал, и му даде правоъгълния пластмасов ключ от стаята. Беше със светлоруса коса и с лице, което приличаше малко на муцуната на гризач, особено ако жената се усъмнеше в нещо, а усмихнеше ли се, приликата изчезваше. Отказа да съобщи номера на стаята на Уензди и настоя да му звъннела, за да му съобщяла, че неговият гост вече е дошъл.
Уензди излезе от една стая по-нататък в коридора и кимна на Шадоу да отиде при него.
— Как беше погребението? — попита той.
— Приключи — отвърна Шадоу.
— Говори ли ти се за него?
— Не — каза Шадоу.
— Чудесно — ухили се Уензди. — Напоследък всички говорят прекалено много. Приказки приказки приказки. Държавата щеше да е много по-добре, ако хората знаеха да страдат в мълчание.
Уензди го поведе към стаята си, която се падаше срещу стаята на Шадоу. Вътре беше пълно с карти, сгънати, разпрострени върху кревата, закачени с лепенки по стените. Уензди беше разчер-тал картите открай докрай с ярки маркери: флуоресциращи оттенъци на зеленото, болезнено розовото и крещящо оранжевото.
— Бях отвлечен от едно дебело хлапе — съобщи Шадоу. — Каза да съм ти предадял, че си бил обречен да се озовеш на бунището на историята, докато хора като него се возели в лимузините си по свръхскоростната магистрала на живота. Нещо от този род.
— Сополанко — отсече Уензди.
— Познаваш ли го?
Уензди сви рамене.
— Знам кой е. — Седна тежко на единствения стол в стаята. — Нямат си и понятие — заяви Уензди. — Ама никакво. Колко още трябва да останеш в града?
— Не знам. Може би още една седмица. Сигурно трябва да прибера нещата на Лора. Да се погрижа за жилището, да се отърва от дрехите й, такива неща. Майка й ще полудее, но си го е заслужила.
Уензди кимна с огромната си глава.
— Колкото по-бързо се оправиш, толкова по-бързо ще се махнем от Игъл Пойнт. Лека нощ.
Шадоу прекоси коридора. Стаята му беше точно копие на стаята на Уензди, дори картинката с кървавия залез на стената над леглото беше същата. Той си поръча пица с кашкавал и кайма, после напълни ваната, изля всички шампоани от малките пластмасови мотелски шишенца и направи пяна.
Беше много едър, ваната не го побираше, но той все пак седна вътре и се опита да й се наслади възможно най-много. Беше си обещал, когато го пуснат от затвора, да си вземе вана, а беше от хората, които, ако са обещали нещо, го правят.
Малко след като излезе от ваната, пристигна и пицата и той я изяде, като я поля с кутийка безалкохолно.
Легна си с мисълта: „Това е първото ми легло като свободен човек“, но от нея му стана по-малко приятно, отколкото беше очаквал. Не беше дръпнал пердетата и загледа през стъклото на прозореца светлините на автомобилите и на заведенията за бързо хранене — беше му спокойно да знае, че там, навън, има друг свят, където, стига да поиска, може да отиде.
Каза си, че би могъл да лежи и в леглото у дома, в жилището, което беше делил с Лора — в леглото, което бе делил с нея. Но го заболя при мисълта да бъде там без нея, заобиколен от вещите й, от нейната миризма и живот…
„Недей да ходиш там“, рече си. Реши да мисли за друго. За фокусите с монети. Знаеше, че не притежава характера на фокусник: не можеше да измисля разни небивалици, без които никой нямаше да му повярва, не му се искаше и да прави фокуси с карти и да вади отнякъде книжни цветя. Виж, искаше да прави фокуси с монети, беше му приятно. Започна да си съставя списък на фокусите, които е усвоил, и покрай това се сети за монетата, която бе метнал в гроба на Лора, после си спомни как Одри му бе казала, че Лора е умряла с члена на Роби в устата си, и отново усети леко пробождане в сърцето.
„Всеки час наранява. Последният убива“. Къде ли го беше чул?
Спомни си какво бе казал Уензди и неволно се усмихна: беше се наслушал как хората си обясняват един на друг, че не бива да потискат чувствата си, че трябва да им дават воля и да се отърсват от болката. Помисли си, че могат да се кажат много неща за потисканите чувства. Подозираше, че ако го правиш достатъчно дълго и достатъчно дълбоко, много скоро няма да усещаш нищо.
После, без да усети, го застигна сънят.
Шадоу вървеше…
Вървеше през стая, по-голяма от град, накъдето и да се обърнеше, виждаше статуи, дърворезби и грубо изсечени образи. Застана до статуя на нещо като жена: голите й гърди висяха смачкани и сухи, около кръста й имаше наниз отсечени ръце и в двете си ръце държеше остри ножове, вместо глава имаше две еднакви змии, които се подаваха от врата, бяха извили на дъга телата си и се гледаха, готови за нападение. В статуята имаше нещо силно обезпокоително, някаква дълбока смущаваща сбър-каност. Шадоу се дръпна назад.
Тръгна през залата. Изсечените очи на статуите, които имаха очи, следяха всяка негова стъпка.
Шадоу забеляза в съня си, че всяка статуя има име, което гори на пода пред нея. Беловласият мъж, който беше с наниз от зъби около врата и държеше тъпан, се казваше Левкотий, жената с широкия ханш и с голяма цепка между краката, от която падаха чудовища, беше Хубур20, мъжът с глава на овен, хванал златна топка, беше Херишеф21.
В съня му някой заговори с ясен, точен и припрян глас — Шадоу обаче не виждаше кой.
— Това са забравени богове, които сега вероятно са и умрели. Можеш да ги намериш само в сухите истории. Отишли са си, всички са си отишли, ала имената и образите им са останали при нас.
Шадоу зави зад ъгъла и установи, че се е озовал в друга стая, още по-голяма и от първата. Простираше се докъдето поглед стига и нататък. В близост до Шадоу имаше череп на мамут, лъснат и кафяв, и космато бозаво наметало, носено от дребна жена с обезобразена лява ръка. До тях имаше три жени, всички изсечени от един огромен гранитен къс и съединени в кръста: лицата им бяха някак недовършени, претупани, макар че гърдите и гениталиите им бяха издялани старателно и прилежно, имаше и птица, която явно не можеше да лети, Шадоу не знаеше каква — беше два пъти по-висока от него, с клюн като на лешояд, но с човешки ръце, и така нататък.
Гласът се обади отново и сякаш говореше на ученици, каза:
— Това са боговете, които са се заличили от паметта. Загубени са дори имената им. Хората, които са им се кланяли, са точно толкова забравени, колкото и техните богове. Тотемите им отдавна са счупени и съборени. Последните им жреци са умрели, без да предадат тайните си. Боговете са смъртни. И когато умират, си остават неоплакани и незапомнени. По-трудно е да убиеш идеите, отколкото хората, но накрая и
