Баща му сложи в дланта му нещо студено.
— Върви, момчето ми. Иди и донеси тази твоя звезда и нека Бог и ангелите да те пазят.
И пазачите на портала г-н Бромиос и Харолд Кръчбек отстъпиха встрани и го пуснаха да мине.
Тристан мина през пролуката и стъпи на поляната от другата страна.
Обърна се да погледне застаналите в пролуката трима мъже и се зачуди защо го бяха пуснали.
След това с торбата в едната ръка и с нещото, което баща му беше пъхнал в другата, Тристан Торн тръгна по полегатия склон към гората.
С всяка негова крачка студът отслабваше и когато стигна до гората на върха на хълма, Тристан с изненада установи, че луната грее ярко през клоните на дърветата. Изненада се, защото луната беше изгряла само преди час, а двойна беше изненадата му, защото беше изгряла във вид на тънък сребърен полумесец, а луната, която сега грееше над главата му, беше пълна и златна, и ярка.
Студеното нещо в шепата му звънна като стъклена камбанка и той го вдигна на лунната светлина. Беше кокиче, направено от стъкло. Топъл ветрец погали лицето на Тристан: миришеше на мента, на боровинкови листа и узрели червени джанки; и чак сега Тристан Торн осъзна какво е направил. Беше навлязъл в Самодивската страна, за да търси паднала звезда, без абсолютно никаква представа нито как ще я намери, нито как ще оцелее, докато се опитва да я намери. Погледна назад и се учуди, че още вижда светлините на Стената: трепкаха, размити като в омара, и бяха така примамливи…
И разбра, че ако се върне, никой няма да му се присмее — нито баща му, нито майка му, нито дори Виктория Форестър, която сигурно само щеше да му се усмихне, като го види следващия път, и да го нарече „момче за всичко“, и да добави, че паднали звезди не се намират лесно. Тристан се поколеба.
Помисли си за устните на Виктория, за сивите й очи и за смеха й. Изправи рамене и нагласи кристалното кокиче в илика на вече разкопчаното си палто. И понеже беше твърде невеж, за да го е страх, и твърде млад, за да се впечатлява, Тристан Торн пое отвъд познатите ни земи…
…и навлезе в Самодивската земя.
ТРЕТА ГЛАВА
в която се срещаме с много други личности, повечето живи и до днес и проявяващи интерес към съдбата на падналата звезда
Крепостта Бурелом е издялана на най-високия връх на планината Хуон от първия лорд на Бурелом, който управлявал в края на Първата епоха и в началото на Втората. След това е разширявана, благоустройвана, дълбана и под нея са прокарани тунели от следващите лордове на Бурелом, докато първоначалният планински връх не заприличал на забит в небето изкусно издялан зъб на огромен сив гранитен звяр. Самият Бурелом се издига високо в небето, където буреносните облаци се събират, преди да се спуснат в ниското, за да излеят дъжда и да изсипят светкавиците си и опустошителната си сила върху земята.
Осемдесет и първият лорд на Бурелом умираше в покоите си, издълбани в най-високия връх като дупка в развален зъб. Има смърт и отвъд земите, които познаваме.
Беше призовал децата си до смъртното си ложе, живите и мъртвите, и сега те трепереха от студ в гранитната зала. Бяха заобиколили леглото и чакаха почтително, живите от дясната му страна, мъртвите от лявата.
Четирима от синовете му бяха мъртви: Секундус, Квинтус, Квартус и Секстус, и сивите им фигури стояха неподвижно, нематериални и безмълвни.
Трима от синовете му още бяха живи: Примус, Терциус и Септимус. Те стояха веществено и неловко в дясната част на залата, пристъпваха от крак на крак и се почесваха по страните и носовете, сякаш засрамени от безмълвния покой на мъртвите си братя. Не гледаха към другия край на залата, към мъртвите си братя, и се държаха — доколкото можеха — все едно са сами с баща си в тази студена зала, от чиито, огромни изсечени в гранита прозорци духаха студени ветрове. И дали беше така, защото не виждаха мъртвите си братя, които бяха убили (всеки по един с изключение на Септимус, който беше убил Квинтус и Секстус, като беше отровил първия с блюдо от змиорка с ароматни подправки и бе пренебрегнал изяществото за сметка на ефикасността и гравитацията, като една нощ беше бутнал Секстус в пропастта, докато се наслаждаваха на бурята далеч долу), или пък ги разяждаше вина и се бояха от откровения или от призраци, така че предпочитаха да не им обръщат внимание, това баща им не знаеше.
Лично осемдесет и първият лорд се беше надявал, докато времето му изтече, шестима от седемте млади лордове на Бурелом да са мъртви и да е останал жив само един. Той щеше да стане осемдесет и вторият лорд на Бурелом и лорд на Високи чукари; в крайна сметка точно така се беше сдобил самият той с титлата си преди няколкостотин години.
Но днешната младеж беше кекава, не ставаше за нищо и не притежаваше целеустремеността и енергията, които той помнеше от младините си…
Някой говореше нещо и той се насили да се съсредоточи.
— Татко — повтори Примус с плътния си бумтящ глас, — всички сме тук. Какво искаш от нас?
Старецът го погледна. Със зловещо свистене вкара въздух в дробовете си и с висок и студен като самия гранит тон изрече:
— Умирам. Скоро времето ми ще изтече и вие ще отнесете тялото ми дълбоко в планината в Залата на предците и ще го положите — ще положите мен — в осемдесет и първата дупка, която ще видите, а именно в първата незаета, и ще ме оставите там. Ако не го сторите, всички ще бъдете прокълнати и крепостта Бурелом ще се срине.
Тримата му живи синове не казаха нищо. Но сред четиримата мъртви се надигна ропот: може би от съжаление, че техните останки са били изкълвани от орли или отнесени от бързи реки, премятани през водопади и потънали в морето, за да не почиват никога в Залата на предците.
— А сега. Въпросът с наследяването. — Гласът на господаря излизаше със свистене като въздух от пробит мях. Живите му синове вдигнаха глави: Примус, най-големият, с бели косми в гъстата черна брада, с гърбав нос и сиви очи, погледна с очакване; Терциус, чиято брада беше рижаво-златиста, а очите му жълто-кафяви, погледна враждебно; Септимус, с черна и още мека брада, висок и подобен на гарван, погледна безизразно, както гледаше винаги.
— Примус, отиди до прозореца.
Примус отиде до дупката в скалата и погледна навън.
— Какво виждаш?
— Нищо, сър. Виждам нощното небе над нас и облаците под нас.
Старецът потрепери под мечата кожа, с която беше завит.
— Терциус. Иди до прозореца. Какво виждаш?
— Нищо, татко. Каквото ти каза и Примус. Нощното небе над нас с цвят на синина и пелена от облаци под нас, цялата сива и вълниста.
Очите на стареца се стрелнаха като дивия поглед на хищна птица.
— Септимус. Ти. Прозорецът.
Септимус отиде до прозореца и застана отстрани, макар и не много близо до двамата си по-големи братя.
— Ами ти? Какво виждаш?
Септимус погледна през дупката. Вятърът хапеше лицето му и насълзяваше очите му. Една звезда премигна леко в индиговосиньото небе.
— Виждам звезда, татко.
— Аха — изсвистя гласът на осемдесет и първия лорд. — Отнесете ме до прозореца. — Четиримата му мъртви синове гледаха тъжно, докато тримата живи го носеха към прозореца. Старецът се изправи, или почти успя, подпрян тежко на раменете на децата си, и се загледа в оловното небе.
Разкривените му пръсти с стекли кокалчета напипаха топаза, който висеше на врата му на дебела сребърна верижка. Верижката се скъса като паяжина. Той протегна топаза в дланта си, краищата на сребърната верижка висяха.
Мъртвите лордове на Бурелом си зашепнаха нещо с гласовете на мъртвите, които приличат на звука,
