когато вали сняг: топазът беше Властта над Бурелом. Този, който го носеше, беше лорд на Бурелом, стига да беше от кръвта на Бурелом. На кого ли от оцелелите си синове щеше да го даде осемдесет и първият лорд?
Живите синове не казаха нищо, само гледаха съответно с очакване, враждебност и безразличие (но това безразличие беше измамно като безразличието на скала, която осъзнаваш, че не можеш да изкачиш чак когато си стигнал до половината и няма никакъв начин да слезеш долу).
Старецът се дръпна от ръцете на синовете си и се изправи, висок и достолепен. За миг отново беше господарят на Бурелом, победил Северните таласъми в битката при Чукарест връх; направил осем деца — седем от тях момчета — на три съпруги; убил и четиримата си братя в единоборство още преди двайсетгодишната си възраст, макар най-големият му брат да беше почти пет пъти по-възрастен от него и могъщ и прославен воин.
Именно този мъж вдигна сега топаза и каза четири думи на отдавна мъртъв език, думи, които увиснаха във въздуха като удари на огромен бронзов гонг.
И после запрати камъка към небето. Живите братя ахнаха, когато камъкът описа дъга над облаците, достигна онова, което определено беше зенитът на траекторията му, а после противно на всички физически закони продължи да се издига в небето. На небето вече блещукаха и други звезди.
— На този, който намери камъка, който е Властта над Бурелом, оставям благословията си и господството над Бурелом и всичките му владения — каза осемдесет и първият лорд и докато говореше, гласът му изгуби силата си и той отново стана стар, много, стар, като вятър, духащ през изоставена къща.
Братята, живи и мъртви, не откъсваха очи от камъка. Той продължи да се издига в небето и накрая се изгуби от поглед.
— Орли ли да впрегнем, за да ни отнесат в небето? — озадачено и раздразнено попита Терциус.
Баща им не каза нищо. Последната дневна светлина угасна и звездите увиснаха над главите им, неизброими и великолепни.
Една падна.
Терциус реши, макар да не беше сигурен, че това е първата вечерна звезда, същата, която беше забелязал брат му Септимус.
Звездата се запремята — петънце светлина в нощното небе — и пропадна някъде на юг и на запад от тях.
— Край — прошепна осемдесет и първият лорд, падна на пода на каменната зала и не помръдна повече.
Примус се почеса по брадата и сведе поглед към трупа.
— Направо ме сърбят ръцете да изхвърля дъртото копеле през прозореца. Каква беше тази идиотщина?
— По-добре недей — каза Терциус. — Ще вземе Бурелом да се срине. Или пък да си навлечем проклятие, нали така. По-добре го занеси в Залата на предците.
Примус вдигна тялото на баща си и го положи върху кожите на леглото.
— Да кажем на хората, че е мъртъв.
Четиримата мъртви братя се бяха скупчили заедно със Септимус пред прозореца.
— Според теб за какво си мисли? — попита Квинтус Секстус.
— Чуди се къде е паднал камъкът и как да стигне до него пръв — отвърна Секстус и си припомни падането си от скалите към вечността.
— Надявам се — каза покойният осемдесет и първи лорд на Бурелом на четиримата си мъртви синове. Но тримата, които още не бяха мъртви, не чуха нищо.
Въпросът „Колко е голяма Самодивската страна?“ няма прост отговор.
В крайна сметка Самодивската страна не е една земя, едно княжество или едно владение. Картите на Самодивската страна са ненадеждни и на тях не може да се разчита.
Говорим за кралете и кралиците на Самодивската страна като че ли говорим за кралете и кралиците на Англия. Но Самодивската страна е по-голяма от Англия и е по-голяма от целия свят (защото още от зората на времето всяка земя, прогонвана от картите от изследователите и смелчаците, доказвали, че не съществува, намира убежище в Самодивската страна; и така, по времето, когато пишем за нея, тя вече е наистина най-голямото място, в което има всякакви терени и ландшафти). Тук наистина има дракони. А също и грифони, лами, крилати коне, василиски и хидри. Има и всякакви по-познати ни животни, като например котки — любвеобилни и надменни, кучета — благородни и подли, вълци и лисици, орли и мечки.
В средата на горичката, толкова гъста и тъмна, че си беше почти непроходим лес, имаше къщурка от тръстика, пръти и спечена сива глина. И в тази къщурка имаше нещо особено зловещо. Малко жълто птиче стоеше на пръта в клетката пред къщата. Не пееше, беше тъжно умълчано, с разрошени избелели пера. Старата бяла боя на вратата се лющеше.
В къщурката имаше само една стая. От гредите на тавана висяха бутове и наденици, а също и един препариран крокодил. Огън от торф димеше в огнището до стената. Трите легла — едното голямо и старо, другите две колкото походни креватчета — бяха завити с одеяла.
В единия ъгъл имаше готварски съдове и голяма прашна ракла, вероятно празна. Прозорците бяха толкова мръсни, че през тях не се виждаше нищо, навсякъде се стелеше дебел пласт мазен прах.
Единственото чисто нещо в къщата беше огледалото от черно стъкло, високо повече от човешки ръст и широко като църковна врата, подпряно на стената.
Къщата принадлежеше на три старици. Редуваха се да спят на голямото легло, да готвят обяд, да слагат в гората капани за дребни животни, да вадят вода от дълбокия кладенец зад къщата.
Трите старици почти не си говореха. В къщурката имаше и три други жени. Те бяха слаби, мургави и весели. Помещението, което обитаваха, беше много по-голямо от къщата; подът му беше от оникс, а колоните му бяха от обсидиан. Зад него имаше двор, от който се виждаха звездите и небето. В двора имаше фонтан и от статуята на изпаднала в екстаз русалка с широко отворена уста бликаше вода. Прозрачните черни струи падаха в езерото и то разклащаше отразените звезди.
Трите жени и тяхната къща бяха в черното огледало. Трите старици бяха Лилим — кралицата на вещиците — сам-сами в гората.
Трите жени в огледалото също бяха Лилим: но дали бяха потомки на стариците, или техни сенки и дали само селската къщурка в гората беше истинска, или пък някъде другаде Лилим живееха в черна зала с фонтан във формата на русалка под звездите, никой не знаеше, освен самата Лилим.
Този ден едната старица се върна от гората с белка с прерязано гърло.
Остави я на прашната дъска за рязане и извади остър нож. Отряза лапичките и главата и с едната си мръсна ръка одра животинчето, сякаш събличаше пижамката на дете; пусна трупчето и попита с треперлив глас:
— Червата?
Най-дребната, най-старата и най-рошавата от трите старици, която се клатеше в люлеещия стол, отвърна:
— Може.
Първата старица вдигна белката и й разряза корема. Вътрешностите й се изсипаха на дъската, червенолилави като слива, лъскави като мокри скъпоценни камъни върху прашното дърво.
— Елате бързо! Елате бързо! — изписка старицата, разбута внимателно вътрешностите на белката с ножа и отново изписка.
Бабишкерата в люлеещия стол се изправи. (В огледалото мургавата жена се протегна и се надигна от дивана.) Последната старица, която беше навън, побърза да влезе и викна още от прага:
— Какво става?
(В огледалото трета млада жена се присъедини към другите две. Бюстът й беше малък и стегнат, очите й бяха тъмни.)
— Вижте. — Първата старица посочи с ножа. Очите им, безцветносиви от преклонната възраст, примижаха и се вгледаха в червата.
— Най-после — каза едната.
