— Съвсем навреме — каза другата.
— И коя от нас ще иде да я намери? — попита третата.
Трите жени затвориха очи и три старчески ръце заровиха във вътрешностите на дъската. Една старческа шепа се отвори.
— Аз хванах бъбрек.
— Аз черен дроб.
Трета шепа се отвори. Шепата на най-старата Лилим.
— Аз хванах сърцето — триумфално изрече тя.
— С какво ще пътуваш?
— Със старата ни каручка, теглена, от каквото намеря по пътищата.
— Ще ти трябват доста годинки.
Най-старата кимна.
Най-младата, тази, която беше влязла в къщата последна, отиде мъчително бавно до високия разнебитен шкаф и се наведе. Измъкна от най-долното чекмедже ръждясала желязна кутия и я занесе на сестрите си. Кутията беше омотана с три върви, всяка завързана с различен възел. Трите старици развързаха всяка своя възел, после онази, която беше донесла кутията, я отвори.
На дъното блестеше нещо златно.
— Не е останало много — въздъхна най-младата Лилим, която беше стара още докато живееха под морето.
— Значи стана добре, че намерих нова, не съм ли права? — каза най-възрастната и пъхна разкривената си ръка в кутията. Нещото златно се опита да избяга, но тя го улови, трепкащо и сияйно, отвори уста, лапна го и го глътна.
(В огледалото трите жени я гледаха втренчено.) Центърът на нещата се разтресе и разклати. (От черното огледало вече гледаха две жени.) В къщата две старици наблюдаваха със смесица от завист и надежда високата красива жена с черна коса, черни очи и червени, червени устни.
— Леле, колко е мръсно тук — каза тя и отиде до леглото. До него имаше голяма дървена ракла, покрита с избелял гоблен. Тя махна гоблена, отвори раклата и започна да рови в нея.
— Ето я — каза и извади една алена рокля. Хвърли я на леглото и съблече парцалите, с които беше облечена, докато беше старица.
Двете й сестри бяха впили лаком поглед в младата й снага.
— Когато се върна с нейното сърце, ще има колкото си искаме години за всички ни — каза тя и огледа неодобрително косматите лица и хлътналите очи на сестрите си. Сложи си на китката кървавочервена гривна във формата на змия, захапала опашката си.
— Звезда — обади се една от сестрите.
— Звезда — повтори като ехо другата.
— Точно така — каза вещерската кралица и си сложи сребърна диадема. — Паднала звезда.
На поляната около езерото беше нощ, небето беше обсипано с безброй звезди.
Между листата на брястовете и в папратите святкаха и гаснеха светулки — като светлини на непознат далечен град. Видра се гмурна в потока, който се вливаше в езерото. Семейство белки дойде до водата и се напи. Съсел си намери лешник и загриза твърдата му черупка с острите си зъби не защото беше гладен, а защото беше омагьосан принц, който щеше да възвърне облика си, когато изяде Лешника на мъдростта. Въодушевлението му обаче го направи непредпазлив и той не видя сянката, която препречи лунната светлина. Сова го стисна с острите си нокти и отново се издигна в нощта.
Съселът изтърва лешника, той падна в потока и една сьомга го налапа. Совата пък излапа съсела на две хапки и от клюна й остана да стърчи само опашката — като връзка за обувки. Нещо сумтеше и пухтеше, докато се промъкваше през гъсталака — язовец, помисли си совата (самата тя омагьосана и с възможност да си възвърне истинския облик само ако изяде съсел или мишка, която е изяла Лешника на мъдростта), или мече.
Листата шумоляха, водата ромолеше и поляната се изпълни с идваща някъде отгоре светлина, чиста бяла светлина, която ставаше все по-ярка. Совата я видя отразена в езерото, ослепително блестяща чиста светлина, толкова силна, че тя закри очите си с крило и отлетя в гората. Всички животни се заозъртаха ужасено.
Отначало светлината в небето беше по-малка от луната, но след това се уголеми безкрайно и цялата поляна се разтърси и потрепери и всички същества затаиха дъх, а светулките засияха по-ярко от всякога, убедени, че това най-после е любов, но какво от това…
И тогава…
И тогава се чу пукот, рязък като изстрел, и светлината, изпълнила полянката, угасна.
Или почти. В лещака нещо продължи да блести, като облаче от звезди.
Чу се глас, ясен висок женски глас, който каза:
— Ох. — А след това много тихо: — Мамка му! — След което още веднъж: — Ох…
И повече не каза нищо, и на полянката настъпи тишина.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Ще стигна ли дотам, докато свещ гори?
С всяка крачка на Тристан октомври се отдръпваше; колкото повече вървеше, толкова повече имаше чувството, че навлиза в лятото. През гората имаше пътека с високи храсти от едната страна и той вървеше по тази пътека. Високо над него звездите сияеха и примигваха, а пълната луна светеше в златно като узряла царевица. На лунната светлина в храстите се виждаха диви рози.
Доспа му се. Повървя още малко, но след това си съблече палтото, пусна на земята голямата си кожена торба — от онзи вид, който след двайсет години щеше да се нарича мешка, — отпусна глава върху нея и се зави с палтото.
Впери поглед в звездите; заприличаха му на танцьорки, изящни и елегантни, изпълняващи танц почти необятен в сложността си. Представи си, че вижда лицата им; бледи, леко усмихнати, прекарали толкова много време над света да наблюдават суетата, радостта и болката на хората долу, че нямаше как да не се развеселяват всеки път, когато поредното малко човешко същество си повярваше, че е центърът на света, както го правим всички.
И тогава Тристан се сети, че сънува, защото влезе в спалнята си, която същевременно беше и класната стая в селското училище в Стената: и г-жа Чери чукаше по черната дъска и ги призоваваше към тишина, а Тристан сведе поглед към плочата си да види кой урок са взели, но не можа да прочете какво е написал. Тогава г-жа Чери, която толкова много приличаше на майка му, че той се учуди как досега не е забелязал, че са една и съща жена, го вдигна да каже на класа датите на всички крале и кралици на Англия…
— Извинете — каза в ухото му един малък и космат глас, — имате ли нещо против да сънувате малко по-тихо? Вашите сънища заглушават моите, а ако има нещо, в което да не ме бива, това са датите, Уилям Завоевателя, хиляда шейсет и шеста? Само това знам, обаче и него бих сменил за една танцуваща мишка.
— Мм? — каза Тристан.
— Малко по-тихо, ако обичате — каза гласът.
— Извинявайте — отвърна Тристан и след това сънищата му бяха все за мрака.
— Закуска? — каза нечий глас до ухото му. — Гъби, задушени в масло с див чесън.
Тристан отвори очи: слънчевите лъчи грееха през храсталака с дивите рози и багреха тревата в златно и зелено. Миришеше божествено.
Пред него се появи калаена купа.
— Не е кой знае какво — каза гласът. — Селска манджа. Не е като за изискани господа, но тези като мен ценят хубавите гъби.
Тристан премигна, бръкна в купата, и извади с пръст една голяма гъба. Беше гореща. Отхапа предпазливо и усети сока й. Беше най-вкусното нещо, което беше опитвал, и след като я сдъвка и я глътна, го каза.
— Много мило от твоя страна — каза дребното човече, седнало от другата страна на малкия огън, който
