припукваше и димеше в утринния въздух. — Определено много мило. Но ти знаеш и аз знам, че това са просто задушени гъби и че не са кой знае какво…
— Има ли още? — попита Тристан, осъзнал колко е гладен: понякога така става, като хапне човек.
— Аха, ей на това вече му викам добро възпитание — каза съществото; носеше голяма провиснала широкопола шапка и торбесто палто. — „Има ли още?“ — ми вика като че ли са пържени пъдпъдъчи яйца и пушена газела с трюфели, а не прости гъби с вкус на нещо умряло преди седмица, дето направо не се ядат. Ха, на това му се вика възпитание.
— Честно, наистина бих хапнал още една гъбка — каза Тристан. Ако не ви затруднява.
Човечето — ако принадлежеше към човешкия род, в което Тристан силно се съмняваше — въздъхна скръбно, бръкна с ножа си в цвъртящия на огъня тиган и сложи две големи гъби в калаената купичка на Тристан.
Тристан ги подуха, за да изстинат, и ги изяде с пръсти.
— Я се виж! — каза едновременно гордо и сърдито дребното космато създание. — Ядеш тези гъби като че ли ти харесват и като че ли не са с ужасен вкус на талашит и проядено от червеи дърво.
Тристан си облиза пръстите и увери благодетеля си, че това са най-хубавите гъби, които е имал честта да опита някога.
— Това го казваш сега — отвърна създанието с мрачно задоволство, — но няма да го кажеш след един час. Червата ти несъмнено няма да се съгласят с теб, както когато на рибока жена му не се съгласи с мъжа си за русалката. И ги чуха от Гарамонд чак до Бурелом. Ега ти езика! Още се изчервявам, като си спомням думите им! — Дребната космата личност въздъхна дълбоко. — Като стана въпрос за червата, ми се налага да се погрижа за моите ей зад онова дърво. Би ли ми оказал огромната чест да ми пазиш торбата? Ще съм ти много задължен.
— Разбира се — любезно отвърна Тристан.
Дребното космато човече изчезна зад един дъб; Тристан чу няколко пъшкания, после въздишка, а после новият му приятел се появи отново и каза:
— Готово. Навремето познавах един от Пафлагония. Значи всяка сутрин, след като се събудеше, той поглъщаше по една жива змия. Казваше, че така поне за едно бил сигурен — че цял ден няма да му се случи нищо по-неприятно. Естествено, преди да го обесят, го накараха да изяде кофа космати стоножки, така че твърдението му може би е било малко необмислено.
Тристан също се извини, отиде зад дъба и се изпика. До дървото имаше купчинка изпражнения, които със сигурност не бяха човешки. Приличаха на заешки дърдонки.
— Аз съм Тристан Торн — каза, след като се върна.
Сервиралият закуската му вече беше раздигнал нещата си — тигани и така нататък — и ги беше напъхал в торбата си.
Той свали шапка, притисна я към гърдите си и погледна Тристан.
— Омагьосан. — И потупа чантата си. На нея пишеше: ОМАГЬОСАН, ОМАЯН, ПОБЪРКАН И ОБЪРКАН. — Бях объркан — призна, — но нали знаеш как става.
И тръгна по пътеката. Тристан закрачи след него и подвикна:
— Ей, почакай! Не може ли малко по-бавно? — Защото въпреки огромната торба (която напомни на Тристан за товара на Кристиян в „Пътешествието на пилигрима“ — една книга, от която г-жа Чери им четеше всеки понеделник сутрин, без да пропуска да им напомни, че е написана от калайджия, но книгата въпреки това си я биваше) дребосъкът — Омагьосан — дали това му беше името? — се отдалечаваше от него бързо като катерица на дърво.
Съществото се обърна.
— Какво има?
— Не мога да вървя бързо като тебе — призна Тристан. — Ужасно си бърз.
Косматият дребосък забави крачка.
— Сигурно — отбеляза, докато Тристан подтичваше след него. — От толкова отдавна съм сам, че съм отвикнал да си нагаждам крачката.
Тръгнаха рамо до рамо под процеждащите се през младите листа златистозелени лъчи на слънцето. Тристан отдавна беше забелязал, че такава светлина има само през пролетта. Зачуди се дали лятото не е върнато, както времето се беше върнало преди октомври. От време на време забелязваше нещо шарено в някое дърво или храст, а косматият дребосък казваше нещо от рода на: „Синьо рибарче. Викат му господин Рибарче. Красива птица“ или: „Пурпурно колибри. Пие нектар от цветята. В момента мъти“, или: „Сипка. Не обичат да ги приближава човек и ако се опиташ да ги разгледаш отблизо, ще си докараш беля с тези лудетини“.
Седнаха да обядват до един ручей. Тристан извади хляба, сладките червени ябълки и питата сирене — твърдо и ронливо, — които му беше дала майка му. И макар дребосъкът да огледа подозрително хляба и сиренето, в крайна сметка яде и дори си облиза пръстите, след което захрупа една ябълка. После напълниха чайника от ручея и си свариха чай.
— Защо не ми разкажеш с какво си се заел? — попита косматкото, докато пиеха чай.
Тристан се замисли, после каза:
— Идвам от село Стената, където живее една млада дама, Виктория Форестър. Няма равна сред жените и именно на нея и единствено на нея съм посветил сърцето си. Лицето й е…
— Обичайният комплект ли? — попита създанието. — Очи? Нос? Зъби? Всичко, което се полага?
— Естествено.
— Значи можеш да пропуснеш тази част. Ще я приемем за даденост. И каква тъпотия те е пратила да свършиш тази млада дама?
Тристан остави канчето с чая, стана и го изгледа обидено.
— Защо си въобразяваш, че моята възлюбена ми е възложила някаква глупава задача? — попита с тон, за който бе убеден, че е изпълнен с надменност и презрение.
Дребосъкът го изгледа с очи като черни мъниста.
— Защото това е единствената причина хлапак като теб да има глупостта да влезе в Самодивската страна. Единствените представители на твоя род, които идват тук, са менестрелите, влюбените и лудите. Не ми приличаш на менестрел и — ще ме извиниш, младежо, но е истина — си нормален и обикновен като това сирене. Значи е любов, ако питаш мен.
— Но всеки влюбен в сърцето си е луд, а в главата си менестрел — заяви Тристан.
— Сериозно? — усъмни се дребосъкът. — Не бях забелязвал. Та значи има някаква млада дама. Богатство ли те прати да търсиш тук? Навремето беше много популярно. Навсякъде щъкаха разни младоци и търсеха купчини злато, отнели стотици години на някой беден дракон или чудовище да ги събере.
— Не. Не богатство. Всъщност дадох обещание на младата дама, която споменах. Аз… значи ние се разхождахме и аз й обещавах разни неща, и тогава видяхме падаща звезда и аз й обещах да й я донеса. Падна… ей там. — И махна с ръка към една планина общо взето на изток.
Дребният косматко се почеса по брадичката; или по муцунката?
— Знаеш ли какво бих направил на твое място?
— Не — обнадеждено отвърна Тристан. — Какво?
Дребосъкът си избърса носа.
— Щях да й кажа да си завре физиономията в кочината и щях да изляза и да си намеря друга, която да ме целуне, без да ми иска целия свят. Няма начин да не намериш, повярвай ми. Там, откъдето идваш, с лопата да ги ринеш.
— За мен няма други момичета — уверено заяви Тристан.
Дребосъкът изсумтя.
Събраха си багажа и тръгнаха пак.
— Сериозно ли говореше? — попита дребосъкът. — За падналата звезда?
— Да.
— Е, на твое място не бих я споменавал. Има хора, които ще проявят нездрав интерес към подобна информация. По-добре си мълчи. Но и не лъжи.
— Какво да казвам тогава?
— Ами например, ако те попитат откъде идваш, можеш да кажеш: „Оттам“, а като те попитат къде
