изчерви и се уви по-хубаво с одеялото.
Един от дребосъците запя:
А друг запя:
— Я се разкарайте, глупаци такива — каза Тристан с пламнало лице и тъй като нямаше нищо друго подръка, ги замери с бомбето.
Така го намери косматият дребосък, когато се върна от село Веселие (никой не знаеше защо се нарича така, още повече че беше мрачно и унило и съществуваше от незапомнени времена) — увит в одеялото, седнал тъжно до глога и тъгуващ за загубата на шапката си.
— Казаха тежки думи за моята любов — оплака се Тристан. — За госпожица Виктория Форестър. Как не ги беше срам?
— Малкият народ не се срамува от нищо — каза приятелят му. — И говори какви ли не глупости. Но говори и доста умни неща. Имаш право да ги слушаш, както и да не ги слушаш.
— Казаха, че истинската ми любов щяла да ми се присмее.
— Така ли казаха? — Косматият дребосък разгъваше на тревата някакви дрехи. Даже на лунната светлина Тристан видя, че изобщо не приличат на неговите.
В Стената мъжете ходеха в кафяво, сиво и черно; и дори най-червените кърпи, носени от най- твърдоглавите фермери, скоро избеляваха от слънцето и дъжда и придобиваха обществено приемлив цвят. Тристан огледа алените, жълти и резедави дрехи, които приличаха no-скоро на костюм на пътуващ артист или на нещо извадено от раклата на братовчедка му Джоан, тя беше голяма кипра.
— Това не са моите дрехи!
— Вече са — гордо каза косматият дребосък. — Старите ги продадох. Тези са по-качествени — ето, виж, няма да се късат и износват толкова лесно — и са съвсем нови, и освен това с тях няма толкова да биеш на очи като чужденец. Тук хората носят точно това, сериозно.
Тристан се поколеба дали да не продължи похода си увит в одеяло като някой абориген от учебника по история. След това въздъхна, свали си ботушите, пусна одеялото да се свлече на тревата и с напътствията на косматия дребосък („Не, момко, това е върху това. Боже, на какво ви учат вас младите?“) облече хубавите си нови дрехи.
Новите ботуши бяха много по-удобни от старите.
Определено бяха хубави тези нови дрехи. Но макар, както твърди пословицата, дрехите да не правят човека и красивите пера да не правят птицата, понякога облеклото определено е подправка в рецептата. И Тристан Торн в алено и жълто не беше същият Тристан Торн с палтото и неделния костюм. В походката му се появи напереност, а в движенията — увереност, каквито досега нямаше. Брадичката му се вирна и в очите му се появи блясък, какъвто нямаше, докато носеше бомбето.
След като изядоха храната, която косматият дребосък беше донесъл от Веселие — пушена пъстърва, яхния от пресен боб, няколко кексчета със стафиди и бутилка бира — Тристан се почувства съвсем добре в новите си одежди.
— А сега, след като ми спаси живота в сухата гора — каза косматият дребосък — и след като баща ти ми направи услуга още преди ти да се родиш, не искам някой да каже, че не си плащам дълговете… — Тристан измърмори нещо в смисъл, че новият му приятел вече бил направил за него повече от достатъчно, но косматият дребосък не му обърна внимание и продължи: — … и затова се чудех: знаеш ли къде е тази твоя звезда?
Тристан без колебание посочи към тъмния хоризонт.
— А колко е далеч тази твоя звезда? Знаеш ли?
Досега Тристан не се беше замислял по този въпрос, но се чу да казва:
— Човек трябва да върви, като спира само да спи, докато луната се напълни и изтънее над него шест пъти, и да премине през опасни планини и палещи пустини, докато стигне до мястото, където е паднала звездата.
Не звучеше като нещо, което обикновено би казал и затова премигна учуден от себе си.
— Така си и мислех — каза косматият дребосък, отиде до торбата си и се наведе над нея, за да не види Тристан как я отваря. — Освен това май не си единственият, който я търси. Помниш ли какво ти казах?
— Да изкопая дупка, за да си заровя в нея акото ли?
— Не това.
— Да не казвам на никого истинското си име и накъде съм тръгнал ли?
— И това не.
— Тогава какво?
— А „Колко мили са до Вавилон, кажи?“ — пропя дребосъкът.
— А, да. И какво?
— „Ще стигна ли дотам, докато свещ гори? Ще стигнеш, ще се върнеш“. Само че става въпрос за восъчна свещ, а не за лоена. С лоени не става. Отне ми доста време да я намеря. — Извади недогоряла свещ, голяма колкото джанка, и я подаде на Тристан.
Тристан не видя в свещта нищо необичайно. Беше восъчна, а не лоена, и беше почти стопена.
— За какво ми е?
— Всичко с времето си — каза косматият дребосък и извади от торбата си още нещо. — Вземи и това. Ще ти трябва.
Нещото блестеше под лунните лъчи. Тристан го взе. Беше тънка сребърна верижка с примки в двата края. Беше студена и хлъзгава на пипане.
— Какво е това?
— Каквото трябва. Котешки дъх, рибешки люспи и лунни лъчи върху воденичен яз, претопени и изковани от джуджета. Ще ти трябва, за да вземеш звездата.
— Сериозно?
