— Разбира се.
Тристан пусна верижката в дланта си: имаше чувството, че държи шепа живак.
— Къде да я сложа? Тези смешни дрехи нямат джобове.
— Увий я около китката си, докато не ти потрябва. Точно така. И да знаеш, че туниката ти има джоб, ей там отдолу, виждаш ли го?
Тристан намери скрития джоб. Над него имаше илик, в който сложи кристалното кокиче, което му беше дал баща му за късмет, когато напусна Стената. Зачуди се дали наистина му носи късмет и ако му носи, дали този късмет е добър, или лош.
Изправи се. Стисна здраво кожената торба.
— А сега чуй какво трябва да направиш — каза косматият дребосък. — Вземи свещта в дясната си ръка. Аз ще ти я запаля. И тръгни към звездата. Вържи я с веригата. От свещта не е останало много, така че по- добре побързай и стъпвай по-живо — ако се забавиш, ще съжаляваш. „Бързичко и пеш“, нали така?
— Ами… сигурно — каза Тристан и застана в очакване.
Косматият дребосък прекара ръка над свещта и тя пламна с огън жълт отгоре и син отдолу. Повя вятър, но пламъкът изобщо не трепна.
Тристан стисна свещта и тръгна напред. Светлината й освети целия свят: всяко дърво и храст, и всяка тревичка.
Със следващата стъпка се озова пред някакво езеро, озарено ярко от свещта; а след това мина през планини и през пусти урви, пламъкът на свещта се отрази в очите на създания от вековните снегове; а след това мина през облаци, които макар и не напълно материални, издържаха теглото му; а след това, стиснал здраво свещта, се озова под земята и пламъкът освети само него и мокрите стени на пещерите; след това още веднъж се озова в планините; а след това на пътя през някаква гъста гора, където зърна теглена от два козела каручка, управлявана от жена в червена рокля, която за краткия миг, в който я зърна, му заприлича на Бодицея, както я рисуваха в учебниците по история; със следващата стъпка се озова в зелена долина и чу ромона на ручей.
Направи още една крачка, но си остана в долината. Тя беше обрасла с високи папрати и брястове и тревата беше обсипана с алени напръстници, и луната грееше в небето. Той вдигна свещта и потърси падналата звезда, някакво парче скала може би или скъпоценен камък, но не видя нищо.
Но чу нещо друго освен ромоленето на потока: подсмърчане и преглъщане. Някой се опитваше да не плаче.
— Ей? — каза Тристан.
Подсмърчането спря. Но Тристан беше сигурен, че вижда светлина под една леска, и отиде да провери.
— Извинете — каза с надеждата да успокои този, който беше седнал под леската. Молеше се само да не са пак онези дребосъци, които му бяха откраднали бомбето. — Търся една звезда.
В отговор изпод дървото към него полетя шепа мокра земя и го удари по лицето. Малко го заболя, а и бучки пръст се навряха в яката и надолу под дрехите му.
— Няма да ви направя нищо лошо — каза той високо.
Към него полетя втората шепа кал, той се наведе и тя се пльосна в бряста зад гърба му. Тристан пристъпи напред.
— Махни се — каза нечий глас, дрезгав и задавен, все едно онзи, който говореше, току-що беше плакал. — Махни се и ме остави на мира.
Беше се проснала на една страна под леската и го гледаше без капка дружелюбност. Вдигна поредната шепа пръст, но не го замери.
Очите й бяха зачервени и подпухнали. Косата й беше толкова руса, че беше почти бяла, роклята й беше от синя коприна и блестеше в светлината на свещта. Самата тя също блестеше.
— Моля те, не ме замеряй повече с пръст — каза Тристан. — Виж сега. Не искам да те притеснявам. Само търся една звезда, която е паднала някъде наоколо, и трябва да се върна, преди свещта да догори.
— Счупих си крака — каза младата дама.
— Съжалявам, разбира се. Но ми трябва звездата.
— Счупих си крака — тъжно повтори тя, — когато паднах. — И пак го замери. От ръката й се посипа блестящ прах.
Буцата удари Тристан в гърдите.
— Махни се — изхлипа тя и скри лицето си с ръце. Махни се и ме остави на мира.
— Ти си звездата! — изумено се досети Тристан.
— А ти си селяндур — горчиво отвърна момичето. И мухльо, и тиквеник, и надут глупак!
— Сигурно — каза Тристан, размота сребърната верижка и нахлузи края й на тънката китка на девойката. Усети как примката на собствената му ръка се затяга.
Тя го погледна тъжно.
— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита го с глас, изпълнен с безкрайна омраза и гняв.
— Отвеждам те вкъщи — каза Тристан. — Дал съм клетва.
В този момент остатъкът от свещта премигна и в ръката на Тристан остана само локвичка восък. За миг пламъкът на свещта се извиси и освети долината, момичето и неразрушимата верига между неговата китка и тази на Тристан.
А после свещта изгасна.
Тристан се втренчи в звездата — в момичето — и колкото и да му се щеше, не можа да каже нищо.
„Ще стигна ли дотам, докато свещ гори?“, помисли си. „Ще стигнеш, ще се върнеш“. Но свещта беше изгаснала, а Стената беше на половин година път.
— Искам само да знаеш — студено каза момичето, че който и да си и каквото и да възнамеряваш да правиш с мен, няма да получиш от мен никакво съдействие или помощ и че ще направя, каквото ми е по силите да осуетя плановете и намеренията ти. — След което добави възмутено: — Идиот.
— Мм — каза Тристан. — Можеш ли да вървиш?
— Не. Кракът ми е счупен. Ти освен тъп да не си и глух?
— Вие звездите спите ли?
— Естествено, че спим. Но не през нощта. През нощта светим.
— Ами хубаво. Аз ще поспя малко. Не се сещам какво друго да правя. Денят беше тежък. Не е лошо и ти да се опиташ да поспиш. Чака ни дълъг път.
Небето беше започнало да изсветлява. Тристан положи глава върху кожената си чанта и се опита да не обръща внимание на обидите и проклятията, които момичето със синята рокля на другия край на веригата сипеше по негов адрес.
Зачуди се какво ли ще направи косматият дребосък, след като той не се върне.
Зачуди се какво ли прави в момента Виктория Форестър и реши, че сигурно спи, в леглото си, в стаята си, в къщата на баща си.
Зачуди се дали половин година е дълъг път и какво ще ядат по пътя.
Зачуди се какво ли ядат звездите…
И заспа.
— Тъпанар. Дръвник. Глупак — каза звездата.
След което въздъхна и се разположи, доколкото можа удобно предвид обстоятелствата. Кракът я болеше тъпо, но постоянно. Дръпна веригата около китката си, но тя беше здрава и добре стегната и не можеше нито да я изхлузи, нито да я скъса.
— Кретен, гадняр, простак — измърмори звездата и също заспа.
ПЕТА ГЛАВА
в която се водят сериозни битки за короната
На ярката утринна светлина младата дама изглеждаше повече като човек и по-малко нематериална. Откакто Тристан се беше събудил, не беше казала нищо.
Той извади ножа си и направи патерица от един чаталест клон, докато тя седеше под един клен и го гледаше ядно и намусено. Тристан обели малко кора от друг клон и я уви около горната част на патерицата,
