грейката, така че изобщо не се учуди, когато малко преди полунощ тя тихо почука на вратата му.
Беше облечена в бяла нощница, поклони му се, когато той отвори, и плахо се усмихна. Държеше бутилка вино.
Той пак заключи вратата и я заведе в леглото, където първо я накара да си свали нощницата, огледа лицето и тялото й на светлината на свещта, целуна я по челото, по устните, по гърдите, по пъпа и по пръстите на краката и я люби, без да продума нищо, под бледите лунни лъчи.
По някое време изръмжа и застина неподвижен.
— Е, красавецо, хубаво ли ти беше? — попита Летисия.
— Да — отвърна Терциус враждебно, сякаш зад думите й се криеше капан. — Хубаво ми беше.
— Искаш ли още един рунд, преди да си тръгна?
Вместо отговор Терциус посочи между краката си.
Летисия се изхили.
— Ще го вдигнем за нула време — каза, извади корковата тапа на бутилката, която беше оставила до леглото, след което я подаде на Терциус.
Той й се ухили, обърна няколко глътки и й я върна.
— Бас държа, че ти е харесало — каза тя. — А сега, хубавецо, нека ти покажа на мен как ми харесва… ей, какво ти стана? — Защото лорд Терциус Буреломски се гърчеше на леглото, беше се оцъклил и пъшкаше.
— Виното! — прошепна задъхано. — Откъде го взе?
— От брат ти — каза Лети. — Срещнах го на стълбите. Каза, че било добро за възстановяване и втвърдяване и че щяло да ни осигури нощ, която няма да забравим.
— И е бил прав. — Терциус с мъка си пое дъх, подритна веднъж, втори и трети път, после остана неподвижен. И много твърд.
Чуваше писъците на Летисия сякаш от много далеч. Усети четири познати присъствия до себе си в сенките до стената.
— Беше много красива — прошепна Секундус; на Летисия й се стори, че завесите са се раздвижили.
— Септимус е най-големият майстор от всички ни — каза Квинтус. — Беше същата самоделна бъркоч от отровни ягоди, която набута в задушената ми змиорка. — На Летисия й се стори, че вятърът е подухнал от планините.
Тя отвори вратата и събуденото от писъците й домакинство започна претърсване. Лорд Септимус обаче не бе открит и един от черните жребци също липсваше от конюшнята (кочияшът спеше и хъркаше и изобщо не можаха да го събудят).
На другата сутрин лорд Примус се събуди в отвратително настроение.
Отказа да осъди Летисия на смърт, като заяви, че тя била също толкова жертва на заговора на Септимус, колкото и Терциус, но й заповяда да придружи тялото на Терциус обратно до крепостта Бурелом.
Даде й един от черните коне, за да откара тялото, както и кесия сребърни монети, достатъчни да плати на някой селянин от Недалеч да пътува с нея — и да се грижи вълците да не изядат коня.
Бревис стигна до кръстовището, дръпна въжето за хиляден път и спря. За въжето беше вързан брадатият, рогат и злоок козел, който трябваше да отведе на пазара за продан.
Същата сутрин майката на Бревис беше сложила на масата пред него една-единствена репичка и беше казала:
— Бревис, синко. Тази репичка е единственото, което днес успях да извадя от земята. Цялата ни реколта пропадна, а заедно с нея и всичката ни храна. Нямаме нищо за продажба освен козела. Затова искам да го вържеш, да го отведеш на пазара и да го продадеш на някой фермер. И с парите, които ще получиш за него — помни, не вземай по малко от флорин — да купиш една кокошка, зърно и ряпа; тогава може и да не умрем от глад.
И така Бревис изяде репичката, която беше куха и люта, и посвети остатъка от сутринта на гонитба на козела из обора, като в хода на този процес се сдоби със синина и ухапване от въпросния козел, докато накрая с помощта на един пътуващ калайджия не изтощи животното достатъчно, за да го върже. Остави майка си да превърже причинените от козела рани на калайджията и затегли рогатото към пазара.
На моменти козелът решаваше, че трябва да тича напред, и Бревис подтичваше след него, като забиваше токовете на ботушите си в сухия коларски път, докато козелът не решеше да спре — внезапно, без предупреждение и без видима за Бревис причина. Тогава Бревис ставаше от земята и отново почваше да го дърпа.
Стигна до кръстопътя в края на гората. Беше потен, гладен и насинен и дърпаше отказващия да съдейства козел. На кръстовището стоеше някаква висока жена. В тъмната й коса имаше сребристочервена диадема и роклята й беше алена като устните й.
— Как се казваш, момче? — попита тя с глас като мускуснокафяв мед.
— Бревис, госпожо — отвърна той и забеляза зад жената нещо странно: малка каручка, между чиито ритли не беше впрегнато никакво животно. Зачуди се как е стигнала дотук.
— Бревис — измърка тя. — Хубаво име. Искаш ли да ми продадеш козела си, Бревис?
Бревис се поколеба.
— Мама каза да го заведа на пазара и да го продам за кокошка, зърно и няколко репи и да й донеса рестото.
— Колко ти каза майка ти да вземеш за козела? — попита жената с алената рокля.
— Не по-малко от един флорин.
Тя се усмихна и протегна ръка. В нея проблесна нещо жълто.
— Ще ти дам тази златна гвинея, с която можеш да си купиш цяло стадо кокошки и сто бушела репи.
Челюстта на момчето увисна.
— Става ли?
Бревис кимна и й подаде въжето, с което беше вързан козелът.
— Заповядайте — успя само да каже. Във въображението му се запремятаха безгранични богатства и неизброимо количество репи.
Дамата взе връвта, докосна с пръст челото на козела точно между двете жълти очи и пусна въжето. Бревис очакваше козелът да се втурне към гората или по някой от пътищата, но той остана на място като вкаменен. Бревис протегна ръка за златната гвинея. Жената вдигна очи към него, огледа го от изкаляните му ботуши до потната остригана коса и отново се усмихна.
— Знаеш ли какво? Мисля, че двамата много ще си отивате и каручката ми ще изглежда по-добре с двама ви. Ти как мислиш?
Бревис не разбираше какво му говори и отвори уста, за да й го каже. Но тогава тя вдигна дългия си пръст, докосна основата на носа му и той откри, че не може да каже нищо.
Тя щракна с пръсти и Бревис и козелът побързаха да застанат между ритлите на каручката; а Бревис с изненада забеляза, че върви на четири крака и че вече не е по-висок от животното до себе си.
Вещицата изплющя с камшика и каручката потегли по прашния път, теглена от два еднакви бели рогати козела.
Косматият дребосък беше взел скъсаното палто и панталоните на Тристан и жилетката му, беше го оставил увит в одеялото и беше отишъл в селото, сгушено в долината между три обрасли с пирен хълма.
Тристан седеше под одеялото в топлата вечер и чакаше.
В глоговите храсти отзад нещо святкаше. Тристан реши, че са светулки, но когато отиде да ги огледа отблизо, видя, че са миниатюрни човечета — святкаха и прехвърчаха от клон на клон.
Изкашля се любезно. Няколко чифта миниатюрни очички се впериха в него. Няколко от дребните същества избягаха. Други се вдигнаха високо в глоговия храст, а най-храбрите литнаха към него и се разсмяха пискливо и звънко, сочеха скъсаните му ботуши, одеялото, бельото му и бомбето. Тристан се
