отиваш, кажи: „Натам“.
— Ясно — каза Тристан.
Пътеката ставаше все по-неразличима. Студен вятър разроши косата на Тристан и той потрепери. Навлязоха в сива гора от тънки бледи брези.
— Според теб далеч ли е? — попита Тристан. — До звездата?
— Колко мили са до Вавилон? — реторично попита дребосъкът и добави: — Последния път, като бях тук, тази гора я нямаше.
— Точно така — каза косматият дребосък и се озърна може би малко нервно.
— Най-обикновена песничка — каза Тристан.
— Обикновена песничка?! Боже мой, отсам стената дават седем години каторга за тази песничка. А там, откъдето идваш, без дори да се замислите, ги пеете на бебетата заедно с „Нани-на“… Не ти ли е хладничко, момко?
— А бе май наистина захладня.
— Я се огледай. Да виждаш пътеката?
Тристан премигна. В сивата гора беше изгубил всякакво усещане за светлина, цвят и разстояние. Беше си мислил, че вървят по пътеката, но сега, като се опита да я види, тя трептеше и изчезваше като зрителна измама. Беше възприемал онова дърво и онова дърво, и онази скала като маркери на пътеката…, но пътека нямаше, само сумрак и здрач, и бледи дървета.
— Е, сега я загазихме — тихо каза дребосъкът.
— Да бягаме ли? — Тристан си свали бомбето и го притисна към гърдите си.
Дребосъкът поклати глава.
— Няма смисъл. Влязохме в капана и ще си останем в него, колкото и да бягаме.
Приближи се до най-близкото дърво — високо, бяло, приличаше на бреза — и го изрита здраво. От клоните се отрониха няколко изсъхнали листа, а след тях със сух шепот — и нещо бяло.
Тристан се наведе да го разгледа; беше скелет на птица, чист, бял и изсъхнал.
Дребосъкът потрепери и каза:
— Лоша работа. Ако се съди по това, оттук не може да се измъкнем и с летене. — Побутна скелета с подобния си на лапа крак. — Можем да пробваме да копаем в земята, но не вярвам да свърши много работа…
— Дали да не се въоръжим? — попита Тристан.
— Да се въоръжим ли?
— Преди да дойдат.
— Преди да дойдат, ли? Ами че те са тук, глупако. Дърветата. Това е суха гора.
— Каква суха гора?
— Аз съм виновен — трябваше да внимавам повече накъде вървим. Сега никога няма да си намериш звездата, а аз никога няма да си получа покупката. Някой ден някой беден нещастник ще се изгуби в тая гора и ще ни намери лъскавите скелети.
Тристан се огледа. В сумрака му се стори, че дърветата са се скупчили по-нагъсто, макар всъщност да не беше видял нещо да се движи. Зачуди се дали дребосъкът не е луд.
Нещо го ужили по ръката. Той го плесна и си погледна дланта. Очакваше да види насекомо. Видя бледожълто листо. Листото падна на земята със сухо шумолене. На ръката му набъбна капка червена кръв. Гората зашепна.
— И какво сега? — попита Тристан.
— Не знам. Ако знаехме къде е истинската пътека… даже сухата гора не може да унищожи истинската пътека. Може само да я скрие от нас… — Дребосъкът сви рамене и въздъхна.
Тристан вдигна ръка и потърка челото си.
— Аз… знам къде е пътеката. — И посочи. — Ето там.
Мънистените очички на дребосъка блеснаха.
— Сигурен ли си?
— Да. През онзи шубрак и нагоре и надясно. Там е.
— Откъде знаеш?
— Знам — отвърна Тристан.
— Добре. Хайде! — Дребосъкът вдигна торбата си и се затича, достатъчно бавно, за да може Тристан да го следва с удрящата краката му кожена торба, думкащо сърце и недостигащ въздух.
— Не! Не натам. Наляво! — изкрещя Тристан.
Клони и тръни късаха дрехите му. Тичаха, без да кажат и дума.
Дърветата сякаш се подредиха в стена. Облаци листа падаха и режеха, и жилеха кожата на Тристан, късаха и деряха дрехите му. Той тичаше нагоре по склона, бръскаше листата със свободната си ръка и отмахваше клоните с торбата.
Нечий вой наруши тишината. Беше косматият дребосък. Беше приклекнал и виеше към небето.
— Престани — каза Тристан. — Почти стигнахме. — Сграбчи косматото създание за ръчицата с голямата си ръка и го затегли напред.
И изведнъж се озоваха на истинската пътека: зелена алея през сивата гора.
— Тук вече в безопасност ли сме? — задъхано попита Тристан и се огледа.
— В безопасност сме, стига да вървим по пътеката — каза косматият дребосък, пусна торбата си на земята, седна на тревата и се загледа в заобикалящите ги дървета.
Бледите дървета се разклатиха, въпреки че нямаше вятър, и на Тристан му се стори, че се разтърсват от гняв.
Спътникът му се разтрепери, косматите му пръсти опипваха зелената трева, галеха я. Вдигна поглед към Тристан.
— Да си носиш нещо като алкохол? Или пък случайно манерка горещ сладък чай?
— За жалост не — отвърна Тристан.
Дребосъкът изсумтя и бръкна в голямата си торба.
После каза:
— Обърни се. И не надничай.
Тристан се обърна.
Чу се шум от ровичкане и измъкване на нещо. След това на затваряне на ключалка, а след това:
— Вече можеш да се обърнеш, ако искаш. Държеше лъскава бутилка и отчаяно се опитваше да издърпа тапата.
— Ъъ. Да ти помогна? — попита Тристан с надеждата, че въпросът му няма да обиди косматия дребосък. Но притесненията му бяха безпочвени: спътникът му бутна бутилката в ръцете му.
— Я пробвай. Твоите пръсти по ги бива за тази работа. Тристан извади тапата. Разнесе се омаен аромат на мед, горено дърво и карамфил. Младежът върна бутилката на дребосъка.
— Грехота е толкова рядко и добро питие да се пие от бутилката — каза косматият дребосък, отвърза дървената чашка от колана си и с треперещи ръце сипа в нея малко от кехлибарената течност. Подуши я, отпи и оголи ситните си остри зъби в доволна усмивка.
— Аааааах. Така е по-добре.
Подаде чашката на Тристан и каза:
— Пий бавно. Тази бутилка струва колкото цял кралски откуп. Платил съм за нея два големи синьобели
