диаманта, една пееща птичка играчка и люспа от дракон.
Тристан отпи. Питието го затопли до пръстите на краката и главата му се изпълни с милион мехурчета.
— Добро е, нали?
Тристан кимна.
— Боя се, че е прекалено добро за такива като мен и теб. Няма значение. Много е полезно в трудни моменти, а този определено е такъв. Давай да се махаме от тази гора. Ама накъде…?
— Натам. — Тристан посочи наляво.
Дребосъкът запуши бутилката, прибра я в джоба си, метна торбата си на рамо и двамата поеха по зелената пътека през гората.
След няколко часа белите дървета започнаха да оредяват и накрая двамата излязоха от сухата гора и тръгнаха между две ниски груби каменни стени покрай висок речен бряг. Тристан погледна назад и не видя никаква гора: зад гърбовете им се простираха само обрасли с пирен червеникави хълмове.
— Тук можем да спрем — каза спътникът му. — Трябва да поговорим. Седни.
Остави огромната си торба, покатери се върху нея и погледна надолу към Тристан, който седна на един камък край пътя.
— Има тука нещо, което не разбирам. Я пак ми кажи. Откъде си?
— От Стената. Вече ти казах.
— Кои са майка ти и баща ти?
— Баща ми е Дънстън Торн. Майка ми е Дейзи Торн.
— Ммм. Дънстън Торн… Ммм. Знам го. Подслони ме за една нощ. Не е лошо момче, макар да е голямо дърво, когато му се спи на човек. — Той се почеса по муцуната. — Но това пак не обяснява… а бе няма ли нещо необичайно в семейството ти?
— Сестра ми Луиза може да си мърда ушите.
Косматият дребосък пренебрежително размърда собствените си големи космати уши.
— Не, не може да е това. По-скоро имах предвид баба известна баячка или чичо прословут магьосник, или нещо вещерско във фамилното дърво.
— Не ми е известно да има такива неща — призна Тристан.
Дребосъкът промени тактиката.
— В коя посока е Стената?
Тристан посочи.
— Къде са Спорните хълмове?
Тристан отново посочи без колебание.
— Къде са Катавиаровите острови?
Тристан посочи на югозапад. Докато дребосъкът не ги спомена, не знаеше, че има такова нещо като Спорни хълмове или пък Катавиарови острови, но беше напълно сигурен за местоположението им, както беше напълно сигурен за местоположението на левия си крак или носа си.
— Хмм. Я да видим пък това. Да знаеш къде е Негова необятност Теле мускусно?
Тристан поклати глава.
— А да знаеш къде е цитаделата на Негова необятност Теле мускусно?
Тристан посочи без колебание.
— Ами Париж? Този във Франция?
Тристан се замисли малко.
— Ами щом Стената е там, значи Париж също трябва да е някъде в тази посока.
— Я да видим — каза косматият дребосък колкото на себе си, толкова и на Тристан. — Умееш да намираш места в Самодивската страна, но не и в твоя свят, ако се изключи Стената, и тя е границата. Не можеш да намираш хора…, ама… я ми кажи, момко, можеш ли да намериш тази звезда, дето я търсиш?
Тристан посочи веднага.
— Натам.
— Хмм. Това е добре. Но пак не обяснява нищо. Гладен ли си?
— Малко. И съм уморен и скапан — каза Тристан, опипваше дупките по панталоните и палтото си, където клоните и тръните го бяха закачали и където листата го бяха порязвали, докато тичаше. — Виж ми и ботушите на какво приличат…
— Какво носиш в торбата?
Тристан я отвори.
— Ябълки. Сирене. Половин хляб. И кутия рибена паста. Нож. Един кат бельо и вълнени чорапи. Май трябваше да си взема повече дрехи…
— Задръж пастата от риба — каза спътникът му и бързо раздели останалата храна на две.
— Направи ми голяма услуга — каза, докато хрускаше ябълката, — а аз не забравям такива неща. Първо ще се погрижим за дрехите ти, а после ще те изпратим при твоята звезда. Става ли?
— Извънредно мило от твоя страна — нервно отвърна Тристан и сложи парче сирене върху филията хляб.
— Добре — каза косматият дребосък. — Дай сега да ти намерим едно одеяло.
На зазоряване тримата лордове на Бурелом отпътуваха по неравния планински път в карета, теглена от шест черни коня. На челата на конете подскачаха черни помпони, каретата беше прясно боядисана в черно и тримата лордове на Бурелом бяха в траурни одежди.
За Примус траурът се изразяваше в дълга черна монашеска роба; Терциус беше облечен в строг костюм на скърбящ пътуващ търговец, а Септимус беше с черен жакет, тесни панталони и черна шапка с черно перо и приличаше на наемен убиец-конте от не особено кадърна елизабетинска историческа пиеса.
Лордовете на Бурелом се оглеждаха един друг, първият предпазливо, вторият враждебно, а третият безизразно. Не си говореха. Ако можеха да се съюзяват, Терциус сигурно щеше да вземе страната на Примус срещу Септимус. Но съюзите не бяха възможни.
Каретата се люшкаше и тракаше. Спря веднъж, та тримата лордове да се облекчат. Поотделно. След това продължи с трополене по хълмистия път. Преди това тримата властелини бяха положили останките на баща си в Залата на предците. Мъртвите им братя ги наблюдаваха от вратата на залата, но не казаха нищо.
На свечеряване кочияшът извика:
— Почивка!
И спря конете пред една порутена странноприемница, построена до нещо, наподобяващо останките от къща на великан.
Тримата лордове на Бурелом слязоха от каретата и разтъпкаха схванатите си крака. От немития прозорец на странноприемницата ги гледаха лица.
Ханджията, холерично джудже с отвратителен нрав, подаде нос от вратата, после се обърна извика навътре:
— Проветри леглата и сложи на огъня овнешката яхния.
— Колко легла да проветря? — попита камериерката Летисия от стълбището.
— Три. Бас ловя, че кочияшът ще спи в конюшнята.
— Защо пък три — прошепна готвачката Тили на коняря Лейси, — след като всеки може да види, че на пътя стоят седмина джентълмени?
Но когато лордовете на Бурелом влязоха, бяха трима и заявиха, че кочияшът им ще спи при конете.
Вечерята бе овнешка яхния и хляб, толкова горещ, че при разчупване от него се вдигаше пара. Всеки от тримата лордове взе по една неотворена бутилка от най-доброто бургундско (защото никой от лордовете не пожела да сподели бутилка вино със спътниците си и дори не позволи виното да бъде пресипано в гарафа). Това скандализира гнома, който беше на мнение — което обаче не посмя да сподели пред гостите, — че виното трябва да бъде оставено да подиша.
Кочияшът си изяде яхнията, изпи две халби бира и отиде да спи в конюшнята. Тримата братя се разотидоха по стаите и се заключиха отвътре.
Терциус беше подхвърлил една сребърна монета на камериерката Летисия, когато му беше донесла
