един ден видях на пясъка отпечатък от човешки крак и това беше ти. Какво прекрасно нещо ни предстоеше — вечеря за двама.“
асансьор
Вали много силно и докато чакам асансьора в предверието, имам чувството, че от прогизналите ми дрехи се вдига пара. Първият брой на „Тийн Сийн“ с мен като доктор по любовните мъки от две седмици е на пазара и без да си кривя душата съм доста горд — освен със снимката в началото на колонката. Точно както ме предупреди Фран, фотографът ме е изтипосал да изглеждам като малко по-възрастната и помъдряла версия на певец от някоя момчешка група, заради което Изи ме поднася цял един ден. Натискам бутона още веднъж и когато единият от двата асансьора най-после започва да слиза, до мен изниква Фран.
— Добрутро — поздравява тя грейнала.
— Хей, здравей — отвръщам. — Какво прави през уикенда?
— Стоях си вкъщи и имах страхотен скандал с Линдън.
— За какво?
— За всичко.
— Откъде започна?
Тя се усмихва с половин уста.
— Мисля, че започна в мига, в който се отбих в апартамента му в петък вечер и си отворих устата да кажа „здравей“.
— Казвал съм и пак ще повторя — поучавам я. — Той е чиста загуба на пространство и време.
— Знам — съгласява се Фран и асансьорът пристига. — Но го харесвам. Той е много секси загуба на време. Какво да стори едно момиче в подобен случай?
Тъкмо да отговоря, когато установявам, че не сме сами. Няколко жени — всички с прекрасни прически, перфектен грим и страхотни дрехи, които очевидно работят в „Стилисимо“, са се подредили от лявата ми страна, а млад, делнично облечен мъж е застанал точно до мен. Когато го поглеждам за втори път, осъзнавам, че го разпознавам както и той мен.
— Дейв Хардинг? — пита мъжът, докато влизаме в асансьора.
Усмихвам се учтиво. Спомням си всичко. Преди година сътрудничи продължително на „Лаудър“, но не бяхме в състояние да му предложим постоянна работа. Става ми неудобно.
— Знаех си, че си ти — продължава младежът. — Как си, приятел?
— Добре — отвръщам. — А ти?
— Отлично. Нали знаеш как е, малко от това, малко от онова. Диджействам в няколко бара в Сохо, правя разни неща за няколко ъндърграунд банди и отгоре на всичко бачкам в „Метросаундс“ на последния етаж. Редактор. Току-що ме повишиха.
— Моите поздравления — опитвам се тонът ми да не прозвучи грубиянски или фалшиво. — Сигурно си много доволен.
— Съжалявам за „Лаудър“ — отговаря той. — Беше страхотно списание за времето си.
— Здраве да е — долавям обидния намек. — Карай да върви. — С крайчеца на окото си забелязвам, че върху лицето на Фран е изписан изразът на човек, който жадува да бъде представен. — Това е другарчето ми Фран — промърморвам недоволно. — Фран, да ти представя…
— Стийв Джаксън — прекъсва ме той и се поправя. — Стиви Джей.
Е, това й казва всичко.
— Здравей — приветства го Фран. — Виждала съм те в сградата.
Той се захилва.
— И аз теб.
Въздишам. Изобщо не ми пука, че Фран флиртува със Стиви, но не разбирам защо трябва да го прави пред напълно непознати хора.
— В кое списание работиш? — пита я той.
— „Тийн Сийн“. И аз съм редактор.
— Винаги съм мислел, че сигурно е много забавно да работиш в подобно списание.
— Така е — потвърждава тя, хилейки се като малоумна.
— А ти какво правиш в момента, Дейв?
— Това-онова.
— Дейв е нашият чичко за сърдечни терзания — изтърсва, без да я питат, Фран. — Нали, Дейв?
Настъпва дълго, конфузно мълчание.
Стиви Джей ме фиксира невярващо.
— Престанал си да пишеш за музика?
— Не съм престанал — казвам. — Просто си давам почивка.
— Дейв е страхотен — продължава да дрънка Фран. — Ако имаш някакъв сърдечен проблем, просто го попитай.
Стиви Джей и Фран се разсмиват и аз съм принуден да се присъединя. За щастие не е нужно да търпя това положение за дълго, тъй като асансьорът спира на третия етаж.
— Приятно ми беше да си поговорим — сбогува се Стиви Джей, докато двамата с Фран излизаме.
— Доскоро — казва му Фран.
— Да — отговаря той. — Определено.
Докато вратите на асансьора се затварят, Стиви Джей се провиква:
— Хей, Дейв! Ако си търсиш работа, обади се да предложиш някакви идеи!
Преди да произведа отговор, вратата се затваря.
— Много мило от негова страна! — размечтава се Фран. — Не мога да ти кажа от колко време умирам да се запозная с него. Той е страхотно секси!
— Глупости! Не беше никак мило от негова страна — изджавквам аз. — Добре се посмя за моя сметка. Преди време ми беше стажант. Носеше ми кафето. Отваряше пощата вместо мен. А сега ще ме кара да му предлагам идеи. Трябваше да… трябваше да го…
Фран, силно развеселена от гнева ми, ме грабва за ръка и ме повлича към редакцията на „Тийн Сийн“.
торба
Обед е и седя на бюрото си. Джени е на срещи цялата сутрин, а Фран е излязла, за да присъства на фото сесия с модната редакторка в студио във Фулхам. Ще преобличат и гримират няколко момичета така, че да заприличат на любимите им поп изпълнителки. Въпреки че имам куп работа до края на деня — рецензии за няколко сингъла и интервю по телефона с новоизлюпена ирландска момчешка банда, решавам да си отдъхна малко, като прочета някои от писмата в моята пощенска торба.
Според Фран получавам повече писма от „Питай Адам“. Сграбчвам пълна шепа пликове от купчината, която съм отделил, и се зачитам.
Скъпи Дейв — Доктор Любов,
Защо винаги става така, че ако момчетата имат избор между глупаво момиче с едри гърди и интелект колкото на мокър пощенски плик и плоскогърдо, но истински забавно момиче, те винаги избират глупачката с големите цици? Питам само защото в нашето училище има едно момче, което харесвам, и знам, че то също ме харесва, но вместо да излиза с мен, въпросният реши да бъдем само приятели и започна да се среща с една, дето има гърди като дини и се смее като хиена.
