— За всички вас — намесва се Стела. — Всички мъже можете да научите едно-две неща от това сладурче. Дейв, трябва на всяка цена да го сложиш в първата си „докторска колонка“. Обзалагам се, че ще се намерят куп читателки, готови да го посветят в насладата да се целува. Ще ти кажа, че ако бях с десет години по-млада, щях да отида лично и да опитам. Какво смяташ да му отговориш?
— За целуването ли?
— За целуването.
— Честно казано, не си спомням някога да съм имал такъв проблем.
— Ама че опашата лъжа! Какъв лъжец! — обвинява ме Изи. — Как може първата целувка в живота ти да не е представлявала проблем? С кого беше?
Замислям се доста дълго. Подробностите са мъгляви. Някой празнува четиринайсетия си рожден ден. Играта на „бутилка“ излиза извън контрол. Затъмнена стая. Чужд език с вкус на перно и френско грозде.
— Аманда Редингтън, на един рожден ден — рапортувам. — Едро момиче с грамадни очила. Закова ме изненадващо.
— Харесваше ли я? — пита Лий.
— Не съвсем — признавам.
— Тогава защо си я целунал? — любопитства Джени.
— Тя предложи. Реших, че ще бъде грубо, ако й откажа.
— А какво знаеше за целуването преди този момент? — продължава разпита Изи.
— Нищо.
— И какво научи след това? — настоява Стела.
— Че не бива да оставам в тъмни стаи с Аманда Редингтън.
— Тогава какъв съвет смяташ да дадеш на бедното момче? — пита Изи, посочвайки писмото.
— Ще му кажа да го направи като по филмите. Ще му кажа: започни нежно, затвори очи, наведи глава настрани, за да не сблъскате носовете си. Може да държи ръцете й, но през първите десет минути не бива да прави опити да си вкарва езика някъде, където не му е мястото, освен ако не бъде поканен.
— А овлажняването? — изненадва ме Стела.
— Какво овлажняване?
— Дейв, като момиче, което някога също е било на тринайсет години, ми позволи да знам, че момчетата на тази възраст имат сериозен проблем с овлажняването. Те са толкова сухи, та имаш чувството, че целуваш шкурка, или напълват устата ти със слюнка и ти иде да повърнеш. И знаеш ли, най-ужасното нещо, което може да направят — повярвай ми, случвало ми се е много пъти — е да оближат устните си и сетне да ги избършат с ръкав!
Джени пронизително изпищява:
— Ужасно!
— Аз пък винаги съм мислел, че облизването и избърсването са много секси — парирам. — Нали разбираш, нещо от рода на „Ей ме на, бейби, тук съм и съм готов на всичко“. На Изи много й харесваше, когато започнахме да ходим.
— Може да си заложиш главата на дръвника, че не съм била аз — опровергава ме тя. — Той е страхотен лъжец!
— Трябва ли да кажа всичко това на момчето? — обръщам се към Джени.
— Точно така — съветва ме тя. — Не е толкова лесно, колкото си мислеше, нали? Вземи още едно писмо и хайде да поръчаме, че умрях от глад.
Последното писмо, което изваждам от торбата, е в кафеникав плик на „Бритиш Газ“ с предплатена такса за обратна връзка, само че логото на фирмата е зачертано накръст с дебел черен маркер и на мястото му е изписан адресът на „Тийн Сийн“. Вдигам го, за да го види цялата маса.
— Изглежда страховито — казва Лий.
— Прав си — съгласява се Тревър, който разглежда писмото. Написано е на лист, откъснат от ученическа тетрадка.
Скъпи Адам,
Аз съм на единайсет. Харесвам момчетата. Искам да си имам приятел. Всички мои приятелки говорят само за момчета. Казват, че съм се побъркала на тази тема. Как да си хвана гадже? Моля, моля, моля, помогни ми.
— Тази е от контингента на предпуберитета — произнася се компетентно Джени. — Възрастта й обяснява всичко.
— Така ли?
— Предпуберитетите нямат и най-малка представа за истинския пуберитетски страх, така че сами си го създават. Четат за проблемите на по-големите и понеже им завиждат, си измислят собствени.
В този момент сервитьорката отново се изправя пред масата ни с решителен вид. Поръчваме шест бири и когато пристигат, Джени взима таблата от момичето и ги раздава. След като вдига своята във въздуха, тя заявява достатъчно високо, за да привлече вниманието на цялото заведение:
— Ще пиете ли наздравица за Дейв Хардинг — доктор номер едно по любовните терзания в страната? Дейв Доктор Любов Хардинг!
Всички стават и ми ръкопляскат.
поща
— Кой от вас е Дейв Хардинг? — пита момчето от пощенския отдел, без да забележи, че освен него аз съм единственият мъж в стаята.
Часът е четири следобед на следващия ден и от сутринта чакам да пристигнат останалите писма за Адам. Нетърпелив да се захвана с новата си работа, няколко пъти звъня в пощенския отдел. Всеки път ми отговарят, че писмата ще пристигнат до двайсет минути. Едва след петия път Фран ми обяснява, че двайсетте минути на пощенския отдел се равняват на половин час до цял ден в зависимост от това, какво гледат служителите в момента на портативния си телевизор.
Момчето хвърля в краката ми три огромни зелени полиетиленови чувала и напуска офиса, без да обели дума.
— На този пък какво му става? — питам Фран, която ми помага да развържа торбите.
— Нищо лично — гримасничи тя по посока на вратата. — Всички пощальончета се мусят, когато ги помолиш да си свършат работата. Обаче като зяпат задника ми пред асансьора или като пушим навън са най-любезните момчета на света. — Тя се бори с една торба, докато аз търся ножица. — Готово — накрая е прегризала връвта. И ме оставя да потъна сред стотици страници, пълни с любов, самосъжаление, себеотвращение и колебания. Удивително. Не мога да повярвам колко сложен е животът на тийнейджърките!
Част трета
(Януари — март 2001)
„Знаеш ли, свикнах да живея като Робинзон Крузо — корабокрушенец сред осем милиона човека. Тогава
