Тревър, Джени, Стела, Лий, Изи и аз седим в претъпканата „Пица Експрес“ в Сохо. Тук сме от петнайсет минути и вече два пъти отпращаме сервитьорката, защото сме прекалено заети да обсъждаме най-новото развитие в кариерата ми, та нямаме време да изберем какво да поръчаме.
— Нали знаеш, че да водиш рубрика със съвети в момичешко списание не е нормално занимание за мъж на твоята възраст? — установява Тревър. — Абсолютно не е нормално.
— Едва ли би могъл да си намериш по-идиотско занимание — отсъжда Стела.
— Например в „Месечник за яхти“? — предлага Изи. — Дейв през живота си не е припарвал до морето. Би било достатъчно идиотско.
— Не — отсича Тревър. — Лодките спадат към категорията на нещата, от които един мъж може да се преструва, че се интересува, дори да не е така. Също както голфът, всякакъв вид возила, които имат мотор…
— … всичко технологично — компютри, видеокамери и тъй нататък — добавя Лий.
— По принцип всичко, което е истински мъжко — обобщава Тревър.
— Я го оставете на мира — защитава ме майчински Джени. — Дейв ще бъде най-брилянтният съветник. Като ни идваше на гости, докато Стела, Изи и аз живеехме заедно в апартамента в Ийст Фингли, ние винаги го молехме за съвети относно мъжете.
— Права е — намесва се Стела. — Но нали всеки се отнася така с гаджето на приятелката си? Третира го като по-голям брат.
Това е самата истина. Не правех нищо повече освен да ги слушам как говорят неуморно за мъжете, от които се интересуваха. Не съм смятал, че давам съвети — по-скоро забавлявах съквартирантките на гаджето си, докато я чаках да се приготви, за да излезем.
— Звучи като щатен евнух на апартамента — подмята Тревър. — А съветът му към Джени, когато се колебаела да тръгне ли с мен, бил, че съм от типа чук-чао.
— Само ти подливах вода — разхилвам се. — Нищо лично, Трев.
— Стига сме се дърпали — предлага Джени. — Въпросът е дали си готов, Дейв.
— За какво?
— За първото си писмо като съветник по любовните мъки.
мъка
Джени умишлено мъкне със себе си чанта, пълна с писма, адресирани до рубриката „Питай Адам“. Пъхам ръка в сака, разбърквам и изваждам един плик, сякаш избирам победител в едно от телевизионните състезания от моята младост. Той е пастелно зелен, а адресът на списанието е прилежно изписан с металическо сребристо мастило. Самото писмо е върху жълта хартия, изрязана във формата на куче. Чета на глас:
Скъпи Адам,
Аз съм на петнайсет години. Харесвам едно момче от нашето училище на име Питър още от началото на срока и мисля, че и той ме харесва. Единственият проблем е, че Питър ходи с най-добрата ми приятелка Лиз. Тя живее три къщи преди нашата, така че много често на финала оставаме двамата, след като той е изпратил Лиз. Наистина е много мил. И това не е просто сляпо увлечение. Мисля, че той чувства същото. Но не съм сигурна. Трябва ли да му кажа? Трябва ли да рискувам приятелството си с Лиз? Какво да направя?
— Е, какво ще кажеш? Какво говори инстинктът ти? — пита Стела.
— Нищо не разбирам — отвръщам. — Защо се е подписала „почитателка на Пъф Деди“? Няма ли си име?
— Защото харесва Пъф Деди — обяснява Изи, като завърта очи.
— И каква е връзката?
— Съзнателно се правиш на глупав, Дейв — предупреждава жена ми. — Тя се е подписала „почитателка на Пъф Деди“, защото не иска никой да я разпознае и защото другата възможност е да се подпише е „анонимна“, а това е доста тривиално, нали?
— Добре, добре. — Отново се съсредоточавам върху писмото. — Значи тя харесва гаджето на приятелката си и иска да знае дали и той я харесва и дали това е етично.
— Чудесен анализ — окуражава ме Джени. — И какъв е твоят отговор?
— Моят отговор ли? Ами, лоша работа. Не би трябвало да отмъква гаджето на най-добрата си приятелка, защото това ще причини цял куп неприятности.
— И?
— И освен това момчето може въобще да не я харесва.
— Точно така — подкрепя ме Тревър. — От онова, което пише в писмото, оставаш ли с чувството, че той я харесва?
— Вероятно.
— Наистина ли? — обажда се Стела. — Аз пък мисля, че той просто се държи приятелски, нищо повече.
— Не — възразявам. — Той я харесва. Ако не я харесваше, нямаше да върви по улицата заедно с нея. Повярвайте ми, знам, че когато бях на тази възраст, дори и мъртъв нямаше да ме видят да разговарям с момиче, което не харесвам. — Поглеждам към Тревър и Лий за подкрепа. — Прав ли съм или съм прав?
Те ентусиазирано кимат и се ухилват.
— Но това е много плитко! — роптае Изи.
— Петнайсетгодишните момчета са плиткоумни — обажда се Лий. — Затова са петнайсетгодишни.
— Може би не трябва да включваш това обяснение в отговора си в списанието, а?
— Харесва ми. Хайде да видим какво има още. — Отново ровя из чантата. Следващият плик е малък и бял. Почеркът изглежда детски, но по-мъжествен.
Скъпи Адам,
Аз съм момче на тринайсет години. Обикновено не чета списания за момичета, но намерих броя на сестра ми и ми се видя интересно. Проблемът ми е, че харесвам много едно момиче от нашето училище на име Чармин. Тя също ме харесва. Обаче аз никога преди не съм имал приятелка, а знам, че тя вече е имала цели трима. Страхувам се да не изглеждам глупав в очите й, особено след като никога досега не съм се целувал. Лесно ли става? Къде да си сложа ръцете? Чувал съм, че някои момичета харесват да си пъхнеш езика в устата им, а други не. Как да позная тя от кои е? Всичко е много объркващо.
— О, какъв сладур! — трогва се Джени. — Дай да го видя. — Връчвам й писмото и тя го проучва внимателно. — Защо всички момчета не са такива? — Тя отправя изпълнен със заплаха поглед към Тревър. — Мили, сладки и чувствителни вместо гадни, похотливи създания, каквито обикновено сте!
— За кого говориш — за пуберите или за мъжете по принцип? — пита я Лий.
