инструментите си, жена ми изчезна и след секунда се появи с „Жълти страници“ в ръка, след което произнесе думите, от които се плаша най-много: „Мисля, че трябва да повикаме някой мъж“.
Знам, че в наше време, когато Калвин Клайн измисли унисекс парфюм, когато сексизмът се смята за нещо отживяло от всички, освен от неколцина закоравели динозаври, и видът на пола, с който си се родил, вече не е нещо неизменно и на такива неща не трябва да се отдава значение, но се почувствах силно заплашен от мисълта да „повикаме някой мъж“.
Та нали аз съм мъж, казвам си, и не се нуждая от никакъв друг мъж тук!
Истината обаче е, че у всеки тип дреме петгодишното хлапе (с наклонности да майстори и поправя) и аз не виждам защо трябва да се плаща на другиго да свърши работата.
Когато живеех в квартири под наем, не сменях и една изгоряла крушка, без да вдигна шум до Бога. Звънях на хазяина още преди аварията да е станала.
В момента, в който жена ми и аз купихме собствен апартамент, съставихме дълъг списък с нещата, които се нуждаеха от ремонт. Внезапно прозрях, че без хазяин трябва сам да облека работната престилка. Перспективата да върша всички поправки, за които баща ми се грижеше, когато бях дете, бе толкова вълнуваща, че буквално не знаех откъде да започна. Нито какво да направя.
Според мъдростта на вековете, домашните ремонти, както футболът и мерките на Клаудия Шифъра са нещо, което мъжете владеят инстинктивно и по рождение. За нещастие нейде в тъмното минало някой от предците ми сигурно е страдал от генетична амнезия, защото въпреки че съм отличник и знам всичко за футболен клуб „Ливърпул“, сезон 82–87, падам си по мерцедеси с гюрук и германски супермодели, аз не знам АБСОЛЮТНО НИЩО за РЕМОНТА В ДОМА.
Това обаче не ме възпира да се заема с него. И преди да се осъзная, вече лежа на пода с гаечен ключ в ръка и отказвам каквато и да била помощ.
За нейна чест, жена ми е изключително търпелив човек и продължава да държи в ръце „Жълтите страници“, докато аз не призная поражението си или не създам дотам опасна ситуация, че да заплашва живота на двама ни. Тогава, но чак тогава, се обаждам по телефона. След като го направя, сядам в очакване да ми отнемат мъжествеността и проклинам образователната система. Какъв смисъл има да притежаваш степен по английски език и литература, когато си изправен срещу протекъл радиатор. Оттогава постоянната ми мечта е някой прекрасен ден мъж с работни дрехи да ми се обади по телефона в събота сутринта, за да ме помоли да намина и да му направя литературен разбор на пиесите на Шекспир в присъствието на отчаяната му съпруга. Знам, че това никога няма да се случи. Затова пък, когато дойде МЪЖЪТ, аз, за да компенсирам своята некадърност, вися над главата му, докато той работи, и създавам впечатлението, че разбирам основните принципи на централното отопление. За да бъде унижението ми пълно, жена ми настоява да му предложа чаша чай и бисквити, докато той, след като прибира нечувана сума за десет минути работа, ми обяснява, че моите опити да оправя повредата са я влошили още повече и накрая добавя дебелашката шега, че „с малко повече знания и сръчност, приятел, можеше да си спестиш куп пари“.
моля
Сутринта на моя последен ден в „Тийн Сийн“. Прекарах тук две седмици и се чувствам напълно друг човек. Научих имената на всички от Бекстрийт Бойс и вече нямам желанието да троша радиото в колата си, когато чуя припева, напомнящ музиката от онази телевизионна сапунка, защото докато подготвях рецензиите си открих, че съществува много по-лоша музика от тази; затънал съм тъй дълбоко в сериала „Даусънс Крийк“, че сериозно се тревожа дали Даусън и Джоуи ще се съберат отново. Накратко, наслаждавам се с пълна сила на второто си юношество, но това не е достатъчно да ме накара да остана в „Тийн Сийн“ за по-дълго. Преди пет дни Гари Робисън, главен редактор на „Селектор“, което е нещо средно между „Ролинг Стоун“ и „Ню Мюзикал Експрес“, ми предложи работа като негов заместник, но за много по- малко, отколкото получавах в „Лаудър“. Още не съм се съгласил, тъй като продажбите на „Селектор“ са доста ниски и може би до края на годината и той ще фалира.
Към обяд Джени ми изпраща мейл, в който ме моли да се отбия, за да поговорим. Тъкмо уговарям фото сесия и интервю с нова английска момичешка банда и работата не върви. Не им е удобна нито една от датите, на които фотографът е свободен, и се опитвам да измисля компромисни варианти. Поканата на Джени идва точно навреме.
Кабинетът й е истинска тийнейджърска бърлога. Цялата стена зад бюрото е облепена с кориците на „Тийн Сийн“ още от 1994 насам. Покрай съседната стена се точат лавици с всички известни и неизвестни американски списания за тийнейджъри, музика и поп култура, а на стената срещу писалището има голям стъклен шкаф, преливащ от вещи от тийнейджърския свят: тениски с ликовете на момчешки банди, сувенири от спрени телевизионни предавания, дискове, тениски с надписи и хиляда и един рекламни подаръци.
— Не мога да повярвам колко много боклуци има тук, Джен — казвам, сочейки вещите, докато сядам пред нея.
— Само защото сърце не ми дава да ги изхвърля — обяснява тя. — Има толкова много хлапета, които биха отрязали едната си ръка, за да притежават някой от тези боклуци, но Трев не ми позволява да ги занеса вкъщи. — Тя се засмива. — Обслужи се с каквото си поискаш.
— Ще взема това — посягам към романизацията на „Даусънс Крийк“, която е най-отгоре върху купчината стари броеве на „Тийн Сийн“. — Поне ще има какво да чета в метрото. Е, за какво ме викаш?
— Знаеш, че през последните седмици те молих за няколко услуги. Сега ще те помоля за още една.
— Давай.
— Предполагам, вече си чел списанието и си видял страниците за съвети…
— Имаш пред вид рубриката „Твоята изповед“? Онези четири страници, на които момичетата хълцат заради момчетата, акнето, момчетата и циклите си? Да, чел съм я.
— Присмивай се колкото щеш, но това е най-популярната рубрика в списанието.
— Е, и?
— Работата е, че имам намерение да я освежа и съм на път да освободя нашия сътрудник Адам Картър, който пише колонката „Питай Адам“.
— И повече няма да има „Питай Адам“? Ти ме разби.
— Подозирам, че не си толкова разбит, колкото ще е той. Всъщност никога не съм харесвала неговата колона — доста е старомоден.
— Тогава защо е тук?
— Наследих го от последния главен редактор и все бях прекалено заета, за да правя промени. Както и да е, обсъдих го на обяд с творческия директор, и решихме, че тази рубрика се нуждае от младежки, свежарски и печен подход към кахърите на девойчетата.
Не се сдържам и прихвам, Само в нейния свят възрастните използват думи като „свежарски“ и „печен“ без най-слаб намек за ирония.
— И чий ще бъде този свежарски и печен подход?
— Твоят — сочи ме тя с пръст. — Ти си идеален целта. Млад си. Изглеждаш добре. Готин си. Читателите ни ще си умрат да ги съветваш.
Всичко, което успявам да произведа в отговор, е смях. Не мога да се спра.
— Ти не приемаш нещастието ми сериозно, нали? — установява Джени. — Е, добре. Само си помисли, моля те. Ще запазим „Скъпа доктор Лиз“, да им отговаря на всички въпроси от техническо естество от рода на цикли, бременност и подобни, а теб ще използваме за забавната страна на нещата. Овен това ще разширим рубриката. Шест пълни страници всеки месец.
— Не мога, Джен. Наистина ти благодаря за работата, честно, но знаеш, че правя това само докато си намеря нещо по-подходящо.
— Но не си намерил все още нищо, нали?
— Не съвсем. От „Селектор“ ми предложиха работа, но…
— Смятай, че ще фалира също като „Лаудър“.
— Откъде знаеш?
