Скъпи Дейв — Доктор Любов,
Баща ми ме хвана заедно с гаджето ми, докато се целувахме на леглото, и избухна като вулкан. Работата е, че той не знаеше, че ходя с това момче, защото го баламосвах, че сме само приятели. Сега казва, че съм под домашен арест за „неопределен период“, забрани ми да се обаждам по телефона и, което е върхът, не ми е позволено да имам нищо общо с приятеля си. Много съм разстроена и направо ще полудея. Какво да сторя, за да го накарам да разбере, че не съм направила нищо лошо?
Скъпи Дейв — Доктор Любов,
Моят приятел през цялото време се държи с мен сякаш съм женският вариант на „Невидимият“. Когато сме насаме, той е най-сладкият от всички на света, но в момента, в който се окажем сред хора, не ми говори и дори отказва да ме хване за ръката. Всичките ми приятелки ме съветват да го разкарам, но те не знаят колко е мил, когато сме сами. Защо прави така и как мога да го накарам да престане?
Преравям следващия куп писма. Някои са написани с молив, други с дебел маркер или с брокатен флумастер върху черна хартия, а някои носят следи от сълзите на авторката. Съдържанието им покрива всичко: несподелената любов, техниките как да разкараш гаджето, държането на ръчички, изневерите. Решавам да прочета едно последно писмо, преди отново да се заловя за работа. В яркожълтия плик има три страници светлосиня хартия, придружени от две снимки. Почеркът е чист, но без съмнение момичешки.
Скъпи Дейв — Доктор Любов,
Минаха няколко седмици, откакто в списание „Тийн Сийн“ излезе Вашата първа рубрика и аз много мислих дали да Ви пиша — по най-различни причини. Знам, че може да го намерите за странно, но почти съм убедена, че може би сте познавали моята майка. Тя се казва Кейтлин О’Конъл. Срещнали сте се на остров Корфу в един нощен клуб, в някакво място, наречено Беницес на 11 август 1987 година и сте прекарали нощта заедно. Мама винаги ми е казвала, че ако нещата били различни (ако тя не живеела в Дъблин, а вие в Лондон) сигурно сте щели да продължите да се виждате и след тази ваканция. Но това, предполагам, не е нещо ново за Вас.
Онова, което не знаете е, че мама е забременяла с мен. Името ми е Никола О’Конъл. Аз съм на тринайсет години, ще навърша четиринайсет след четири месеца. Накратко, искам да кажа, че Вие сте ми баща, а аз съм ваша дъщеря.
Не повярвах на очите си, когато видях снимката Ви в „Тийн Сийн“. Помислих си, че съм полудяла, но после я сравних е единствената Ваша снимка, която имам, и вече знам, че сте Вие. Макар че тази снимка е правена преди да се родя, уверена съм, че Вие сте ми баща, защото когато си прекарал по-голямата част от живота си пред огледалото, опитвайки се да си представиш единия от двамата най-важни хора в твоя живот, със сигурност знаеш какво търсиш.
Не казах на никого за Вас, дори на мама. И не мисля, че ще го направя, защото знам, че това силно ще я разстрои. Но много бих искала да Ви видя поне веднъж, ако нямате нищо против. Ние с мама живеем в Лондон (Ууд Грийн), така че лесно ще можем да го осъществим.
Изпращам Ви единствената Ваша фотография, която имам, и една моя, направена на Коледа. Ще напиша номера на мобилния си телефон на гърба й. Моля Ви, обадете ми се. Моля Ви!
P. S. Моля Ви да не звъните, докато съм на училище, защото не ни е позволено да включваме мобилните си телефони в час.
шаш
Препрочитам писмото още няколко пъти, но нищо не се променя. Оглеждам се из офиса, за да се уверя, че не сънувам. Лиса, производственият мениджър, поставя нов диск в уредбата, Дейзи — старши редакторът, говори високо по телефона с гаджето си, Джесика — младши дизайнерът, стои до цветния принтер в далечния ъгъл на предпечатния отдел. Всеки си гледа работата. Никой не ми обръща внимание, никой не вика: „Ха, ха! Майтап, бе, Уили!“ Сам съм със себе си.
Няколко пъти проверявам пощенското клеймо — писмото наистина е подадено в Лондон. Изследвам приложените снимки и особено онази, на която без съмнение съм аз на осемнайсет години. Ако не беше фотографията, нито за секунда не бих повярвал на съдържанието на писмото. Но работата е, че никога в живота си не съм виждал тази снимка.
Отново поглеждам писмото, което се опитва да ми каже, че през изминалите тринайсет години съм бил баща и не съм го знаел. Дали това не е отговорът на моите неизречени молитви? Нима е възможно, докато все още ме боли от загубата на детето, което не се роди, да открия, че на света има дете, което е мое?
Просто не мога да го проумея.
Не мога да си подредя мислите.
Не, това не се случва на мен. Случва се на човека, който е отговорен за всичко — на осемнайсетгодишния Дейв Хардинг, лицето, което не съм вече цели тринайсет години.
слънце
Корфу. Август 1987 година. Лятото преди да започна да следвам английски. Бях работил на смени в склада за замразени храни на един супермаркет, за да събера пари за ваканцията. Заминахме четиримата — аз, Джейми Ърлс, Ник Смит и Ед Елис. Приятели от училище. Цяла година бяхме чакали тази ваканция. Всичко беше планирано до последната подробност. Бяхме си купили дори пътеводител на острова, в който бяха отбелязани всички барове и клубове, така че предварително можехме да решим къде да отидем още първата нощ. Никой от нас нямаше приятелка. Джейми няколко седмици беше излизал с едно момиче, но го разкара, защото не искаше да бъде единственият обвързан.
Бабаитството на четири осемнайсетгодишни момчета, тръгнали сами на ваканция в чужбина, е нещо опияняващо. Скоро установихме регулярен дневен график — ставахме по обяд, замъквахме се в едно от многобройните крайпътни кафенета за „английска закуска“, сетне се излежавахме на плажа и зяпахме момичетата. Около четири се връщахме в апартамента, за да поспим и към осем пак излизахме, за да хапнем някъде, обикновено бургери, след което се отправяхме към различните клубове и барове, които Беницес предлагаше. Не се връщахме в стаята преди пет сутринта.
Успехът ни сред противоположния пол не беше главозамайващ. Въпреки това всяка вечер се скупчвахме
