в единия ъгъл на някой бар или клуб и наблюдавахме момичетата. Понякога някой от нас обявяваше, че „онази там ни бройка“ и се отправяше да завърже разговор, само за да се върне засрамен след няколко минути. Но да те отхвърлят е неизбежна част от живота на един осемнайсетгодишен мъж.
През последната нощ от нашата ваканция обаче се случи нещо странно. Свалиха ни.
Случи се точно както е написано в писмото. С приятелите бяхме в един бар на плажа, когато група момичета на нашата възраст влезе и си поръча напитки. Помислихме, че са англичанки заради дрехите, с които бяха облечени, но когато изпратихме Джейми на разузнавателна мисия, разбрахме, че са от Ирландия и току-що са пристигнали на острова. И ето ни — четирима типа от Южен Лондон през последна нощ от ваканцията си в единия ъгъл на бара, а в другия — четири момичета от Ирландия, решили да започнат своята ваканция с истинска фиеста. Идеалното съвпадение. Веднага ги заговорихме. Джейми и Ед се ориентираха към едно момиче на име Кейтлин. Ник бъбреше оживено с Бренда, а аз се опитвах да забавлявам Колийн, по която си падах, и нейната отегчена приятелка Сара-Джейн, по която не си.
Сваляческият ни подход беше основан на принципа на водната пушка с пръскачка — набелязвахме кое момиче ни харесва и след приличен интервал от време момичетата ни даваха знак дали имаме някакъв шанс. В нашия случай се бяхме поголовно объркали. Оказа се, че Сара-Джейн харесва Ник, Бренда си пада по Ед, Колийн — по Джейми, а Кейтлин не харесва никого, което ме постави в положението на аутсайдер. Половин час след като стана известна информацията кой кого предпочита, Бренда и Ед се бяха запътили към друг бар, езикът на Колийн бе стигнал до гърлото на Джейми, докато Ник и Сара-Джейн се бяха сврели в един тъмен ъгъл, където се смееха и натискаха.
Барът вече се пълнеше, диджеят започна да върти сума хитове и хората се тълпяха на дансинга. Изглежда целият свят се забавляваше — с изключение на мен и това фантастично изглеждащо момиче. Кейтлин и аз прекарахме половин час, като гледахме празно в чашите с пиене или един в друг. Сетне тя сви рамене, сякаш бе стигнала до съдбоносно решение.
— Ще танцувам с теб — каза с лек ирландски акцент, който бях готов да слушам цяла нощ, — но само толкова.
Макар че гласът й бе мек, в него се забелязваше нотка на заплаха, което ме подразни. Въпреки това я последвах на дансинга.
Диджеят пускаше все стари парчета, за да накара хората да танцуват — Мадона, Майкъл Джексън, АББА и някаква сладникава италианска музика, но Кейтлин не се отказа и през цялото време танцува. Тъй като изглеждаше изключително печена, предположих, че когато пуснаха АББА ще си седне, но тя не го направи. На няколко пъти, макар че за всеки в бара беше повече от ясно, че аз танцувам с нея, някакви типове се опитваха да застанат между нас, но тя всеки път успяваше ловко да изманеврира и отново да се върне при мен.
Около единайсет часа окончателно установих, че между нас нищо няма да се получи и реших да се прибера в квартирата, за да събера багажа си за полета към дома.
— Знаеш ли какво, Кейтлин — казах. — Тръгвам си. Беше ми приятно да се запознаем.
Тя ми се усмихна за пръв път и отговори.
— Не си отивай.
Никакви обяснения.
Никаква допълнителна информация.
Просто кратко „не си отивай“.
И аз останах.
Скоро след това напуснахме бара и се отправихме към плажа, седнахме на пясъка и загледахме вълните. Сякаш до мен седеше съвършено различен човек. Извини ми се, че се е държала грубо. Обясни, че е тръгнала само защото приятелките й настоявали. Не искала да идва, защото знаела, че те ще прекарат двете седмици в лов на момчета, а тя не си падала по това. Попитах я по какво си пада и тя, без да се замисли дори за секунда, каза:
— По музика.
Назова няколко банди, които харесвала. Аз на свой ред кимнах и й признах кои ми харесват на мен. Преминахме първия тур на взаимната проверка. Изредих още групи, повечето от които неизвестни, но се оказа, че тя ги познава и ги харесва. Издържахме и този тест. Накрая й споменах съвсем нови парчета от абсолютно неизвестни групи, които харесвах, и щях наистина да падна, защото се оказа, че тя също ги харесва. Преминахме и последния кръг на изпита. И тогава всичко се промени.
Когато ни стана студено, се отправихме към апартамента, който тя и приятелките й бяха наели. Никое от другите момичета не беше се прибрало, макар че наближаваше три часа сутринта. Поговорихме още малко за най-любимите записи от колекциите си и след това заговорихме за себе си. Кейтлин ми каза, че е на седемнайсет и че е прекарала целия си живот в покрайнините на Дъблин в едно място, наречено Сътън. Въпреки че бе с една година по-малка от мен, поради образователната система в Ирландия, щеше да започне Дъблинския университет през октомври. Разказах й за живота в Лондон и направих опит да представя предградието Стрийтхам като значително по-интересно, отколкото бе всъщност. Тя бе впечатлена, че съм от Лондон. Имала роднини там и смятала някой ден да прекара лятото при тях.
Кейтлин направи кафе и двамата седнахме на балкона, който гледаше към плувния басейн. Неочаквано взе фотоапарата и каза, че иска да ме снима. Мразех да се снимам, затова предложих да си направим обща фотография. Седнахме на леглото, обвих с ръка кръста й, като отдалечих апарата толкова, колкото позволяваше ръката ми. И така, с насочен към лицата ни обектив и усмихнати като идиоти, ние се снимахме.
Не мога да си спомня как започнахме да се целуваме. Знам, че в един миг си говорихме, а в следващия вече се целувахме. Дори това беше различно — нямаше го обезумялото ми нетърпение, породено не толкова от страст, колкото от подозрението, че момичето, с което съм, всеки миг може да промени решението си. Целувахме се така, сякаш имахме на разположение цялата нощ. Както и стана.
На следващата сутрин, когато се събудихме, се чувствахме странно, но в същото време удобно. Никой от нас не спомена нито дума за предишната нощ. Мисля, и двамата чувствахме, че сме прекарали прекрасна нощ с прекрасен човек и че времето, през което сме били заедно, ще изгуби очарованието си, ако се опитаме да извлечем нещо повече от него. Така че не си казахме нищо, не си разменихме адресите, нито телефоните, нито си признахме, че е малко вероятно да се видим отново. Спомням си, че в таксито на път към хотела се почувствах възрастен. Сякаш вече бях истински мъж. Сякаш най-сетне бях успял.
снимка
Част от мен дори не си задава въпроса дали момичето, което ми е написало писмото, е моя дъщеря: онази нощ с Кейтлин бе първата, в която бях играл на рулетката за продължение на рода, но не и последната. Случаите (всичките преди Изи) се броят на пръстите на ръката ми и бяха отдавна — еднократен сеанс с момиче, с което се запознах на едно парти в Ливърпул, случайна среща с бивше гадже в Глазгоу, едно момиче от Австрия през ваканция на Ибиса.
Не се гордея с тях.
Знам, че постъпвах глупашки.
Но това познание не ме е спряло нито за секунда. Досега.
Взимам в ръце снимката на момичето, което ми е писало. Тъмнокафявите й спирални къдрици са опънати назад със синя лента. На ушите си има малки златни халки, облечена е с тъмносин пуловер с качулка и отворен цип, под който се вижда светлосива тениска. Но онова, което привлича вниманието ми, е лицето й. Има прекрасна светло шоколадова кожа, но още по-удивителни са чертите й. Отначало съм убеден, че не съзирам себе си в нея, но постепенно, бавно, като на фотография, проявяваща се в тъмната стаичка, виждам отделни черти, които мисля, че разпознавам — формата на лицето й наподобява овала на майка ми, когато бе по-млада. Прави ми впечатление усмивката — широка, с едри зъби, и за миг си помислям, че е моята.
правя
Решавам да хвана здраво юздите на мислите си. Сценариите за най-лошия случай може да почакат.
