— Е, ами тогава всичко е наред — засмя се капитанът. — Колкото повече се издига слънцето, толкова по-слаб става бризът и можем най-удобно да приближим джонката отстрани на нашия кораб. И докато прехвърлят товара на нашия борд, ние ще отнесем кюлчетата на сигурно място само за нас двамата, а ако някой научи нещо за тях, вината ще е единствено наша.
— Ами всичките ли кюлчета ще задържим за нас, капитане? — попита щурманът, който все още просто не можеше да повярва в подобно богатство.
— Корабопритежателите ще спечелят достатъчно от останалия товар — рече сухо капитанът.
— Няма ли никакви корабни документи?
— Долу се намират няколко дневника — отвърна капитанът, — ама са изпълнени със същия шрифт, какъвто има и по сандъците с чай. И дяволът не може да го разчете.
— Ами колко ли ще струва едно такова кюлче?
— Хмм — обади се капитанът и претегли златното кюлче на дланта си, — като нищо има килограм и половина и ако пресметнем на килограм поне четиристотин долара, тогава на всеки от нас ще се паднат по около петдесет хиляди долара. Кой знае колко дълги години ще трябва да плаваме, за да спечелим толкова пари.
— Петдесет хиляди долара! — възкликна удивено щурманът. — Но това прави значително повече от шестдесет хиляди талера, а за тях не само че можеш да си купиш кораб, ами и можеш да го избереш по свой вкус.
— И аз мисля така — каза капитанът, — а корабопритежателите ще се пръснат от смях, ако сами им натъпчем златото в джобовете. Хайде сега да вземем джонката отстрани и хората да започват бързо да прехвърлят товара й. Впрочем той ще ни донесе повече печалба, отколкото товарът, който взехме в Кантон.
На щурмана му се разтрепериха коленете. Шестдесет хиляди талера! Никога досега не си беше представял толкова много пари накуп и всички те щяха да бъдат негови! Щеше да разполага с тях, можеше да отиде където си поиска!… Като в някакъв сън той даде необходимите заповеди и след като „Изегрим“ застана редом до джонката, моряците веднага с радост се заловиха да свършат тази работа, която обещаваше и на тях допълнителна печалба. Един след друг сандъците бързо биваха качвани на техния борд, а помощник-щурманът, който контролираше пренасянето им, записваше техния брой и нареждаше в коя част от трюма да бъдат подредени. Междувременно кормчията се грижеше кюлчетата да отидат на сигурно място, което ще рече, че той ги изнасяше от трюма на джонката и ги подаваше на капитана, който после ги отнасяше в своята каюта. При едно по-малко количество действията им можеха да останат незабелязани, обаче кюлчетата бяха твърде много и в крайна сметка вниманието на моряците бе привлечено от поведението на двамата. Странен им се стори още самият факт да видят капитана си да работи така, че пот да се стича по лицето му. А за това трябваше да има някоя съвсем особена причина. И тъй, какво ли бяха намерили двамата, което не искаха да им покажат, и не губеха ли така самите те своя дял от този тайнствен товар?
Помощник-щурманът на корабите, който в повечето случаи държи за екипажа и е в добри отношения с него, защото участвува на равна нога в по-голямата част от работите му, та даже и рано сутрин е принуден заедно с моряците да мие палубата, бе веднага известен за странното поведение на двамата. Тъкмо в този момент той се намираше в трюма на собствения им кораб, за да посочва на моряците къде е най-добре да подреждат сандъците с чай. За него самия никак не беше трудно да си намери повод, за да отиде на борда на джонката, и като остави един моряк долу да го замества, докато се върне, той бавно се изкачи на палубата.
Скоро видя, че моряците имаха право и че тук се вършеше нещо необикновено, и преди всичко реши да разбере какво бе то. И тъй, той скочи на палубата на джонката и веднага след това изчезна в трюма й. Там той най-напред провери дали намиращите се все още наоколо сандъци с чай не са пострадали от морската вода, а после, без да се бави, се покатери пак горе и се отправи към задната част на китайската джонка, където беше каютата.
Щурманът, който там тъкмо в този момент пак беше изнесъл известен брой кюлчета, чу стъпките му и бързо хвърли върху тях един стар чувал от кафе.
— Хей, Майер, какво става? — заговори той помощник-щурмана. — Ще свършите ли скоро?
— Ей сега, щурман, исках само да видя какво още има тук и дали бихме могли нещо да използваме.
— Не остана кой знае какво — отвърна щурманът със съвършено спокоен глас. — Вече дадох на капитана дневниците и инструментите, които впрочем не струват и пет пари. Освен това тук има няколко дузини дъски за шах заедно с фигурите, както и различни други игри от дърво. Но аз ще занеса всичко това на нашия кораб и след като продължим плаването си, ще можем да подредим тези неща и да им направим опис.
— А иначе какво още ще вземем?
— Котвите, а, накарай да прехвърлят и малко дървен материал. Можем чудесно да го използваме за горене. Но побързай, Майер, и бездруго с тази джонка изгубихме повече време, отколкото е разумно, а онези облаци на хоризонта скоро ще ни докарат по-силен бриз.
— Хмм — рече само помощник-щурманът и сякаш унесен в мислите си, се опита да вдигне хвърления върху кюлчетата чувал. Но кормчията, който наблюдаваше всяко негово движение, му попречи и спокойно каза:
— Остави го, Майер, ще ми потрябва да сложа в него дребните неща, искаме да вземем всичко, което се намира в тази каюта. У дома ще можем после да разпродадем тези предмети като различни китайски рядкости или пък да ги подарим на своите близки. Върви си върши работата, та да приключваме.
Майер трябваше да се подчини на заповедта, обаче щурманът не успя да му попречи да поотмести чувала и острият поглед на моряка веднага забеляза лъскавото ъгълче на едно от кюлчетата. Той здравата се изплаши, не можа веднага да реши как да постъпи и затова бавно се вмъкна обратно в трюма да поразмисли първо там какво да направи. Все пак той взе решение на първо време да не казва на екипажа нищо, защото вече нито за миг не се съмняваше, че онова, което видя, беше злато. Обаче на щурмана не бе убягнал погледът, хвърлен от Майер върху полуоткрилите си изпод чувала кюлчета, и той го бе доста обезпокоил. Но все пак, мислеше си той, помощник-щурманът може би не е забелязал нищо. Ето защо той се разбърза още повече да отнесе на сигурно място последните останали кюлчета. Извърши го възможно най-разумно, като всеки път увиваше по няколко от тях в една кърпа и заедно с този вързоп подаваше на капитана съвсем открито и по няколко други предмета. След някой и друг час всичкото намерено злато бе скрито в каютата на капитана.
След това им бе необходим може би още около час, за да претърсят изцяло изоставения кораб. Най- сетне капитанът даде заповед да развържат въжетата и отново да вдигнат ветрилата. Броени минути по- късно „Изегрим“ започна да се отдалечава от джонката.
„Изегрим“ продължи своя път към Батавия, а екипажът през целия ден си имаше достатъчно много работа, докато прибере и подреди товара от изоставената джонка. Напразни останаха опитите на моряците да разберат от помощник-щурмана какво бе видял всъщност в каютата на джонката и какво е правил там щурманът. Междувременно помощник-щурманът бе обмислил добре въпроса и бе стигнал до заключението, че за самия него би било много по-изгодно, ако даде на щурмана да разбере, че е забелязал нещичко и че, ако поиска, може да го каже на моряците. По този начин щеше да ги принуди двамата с капитана да разделят намереното злато и с него. Ако нещата се развиеха както обикновено и в подялбата вземеше участие целият екипаж, то всеки един нямаше да получи кой знае колко много злато. А изкопчеше ли една трета за себе си, това щеше да е къде-къде повече. Ето защо още същата вечер той доста ясно каза на щурмана, че знае съвсем точно какво друго е имало на борда на джонката… освен шаховете и сандъците с чай. Но щурманът се престори, че не разбира нито дума. А когато най-сетне помощник-щурманът, ядосан от поведението му, упорито взе да твърди, че под чувала от кафе бил видял едно златно кюлче, той му се изсмя в лицето и каза, че много съжалявал, загдето бил попречил на помощника си да вдигне стария чувал, тъй като в такъв случай щели може би да намерят нещо страшно скъпоценно, което сега се носело по морето на борда на джонката.
Помощник-щурманът разбра, че от този тип не можеше нищо да се изкопчи. Но той бе твърдо решен да не губи своя дял от златото и още същата вечер щурманът добре видя, че Майер разговаря с един моряк. И
