едно опънато платнище, което играеше ролята на слънчобран, капитанът, загърнал само едно-единствено кюлче в носната си кърпа, бавно се отправи с него нагоре из града, за да намери някой златар, на когото може би щеше да успее да продаде малка част от техните кюлчета. А после, научеше ли веднъж точната цена, която имаше златото тук, може би щеше да сключи изгодна сделка с някоя от по-големите английски търговски къщи за цялото количество. Даже и да изгубеха няколко процента, това нямаше кой знае какво значение. Колкото по-бързо превърнеха кюлчетата в пари, толкова по-сигурни можеха да бъдат, че нямаше да ги разкрият.
Сингапур е много оживен град. Улиците му гъмжаха от китайци, а накъдето и да тръгнеше, магазините се редуваха един подир друг. Изглежда, само златарите бяха съвсем малко и морякът напразно обикаля нагоре-надолу из тесните улички под палещите лъчи на слънцето в продължение може би на час, докато най-сетне в едно малко магазинче откри стар китаец, който тъкмо в момента изработваше някакъв пръстен.
Отначало капитанът се спря за някоя и друга минута в нерешителност пред тази малка работилничка. Все пак му се щеше да вярва, че човекът в нея е златар. Ако самият той не беше толкова богат, че да закупува злато, то поне би могъл да му каже къде да отиде, за да направи нов опит за сключване на сделка.
Друга трудност представляваше езикът, понеже обикновено китайците разбират само родния си език. Но за щастие този старец правеше много радващо изключение. Макар и да не можеше да се каже, че говореше английски, все пак, изглежда, го разбираше. След кратки въвеждащи думи, след някой и друг въпрос за цената на един или друг от изложените предмети капитанът най-сетне попита стареца дали закупува злато. Когато китаецът усмихнато му кимна, той извади от кърпата си грижливо увитото кюлче и го подаде на стария китаец с въпроса, на колко оценява този къс.
— Това ли? — попита китаецът, като погледна кюлчето само за секунда-две и после, без да го подлага на каквато и да било друга проба, го сложи на намиращите се до него везни. Тежи малко повече от килограм и половина… немного… и струва около долар килограмът… значи всичко прави долар и половина.
— Глупости и половина! — рече тихо капитанът на себе си, макар и обладан от някакво твърде неприятно чувство. — Долар и половина за килограм и половина злато… вярвам ти, старче, че би направил страшна сделка!
— Килограм и половина злато ли? — засмя се старият китаец. — Да, хубаво злато! Ако това беше злато, скоро щях да стана богат човек… ама е метал!
— Това го знам и аз, глупако — каза морякът, — но какъв метал? Злато, и ако ти не дадеш полагаемата се цена, можеш да бъдеш сигурен, че няма да се окажа толкова глупав да го продам на теб.
Китаецът го погледна с голямо учудване, ала не му отговори нищо, а отново се залови с прекъснатата си работа.
Морякът остана при него още някоя и друга минута, но тъй като китаецът не прояви никакво намерение да заговори за предложената му сделка, той отново уви кюлчето в кърпата си, обърна му гръб и подсвирквайки си с уста, напусна магазинчето на стареца.
„Метал!“ Все пак тази дума не му излизаше от главата. Ами ако въпреки всички се окажеше, че в крайна сметка старият има право, ако това не беше злато и излезеше, че само заради някакви си неколкостотин долара беше изгубил своя кораб, капитанската си служба, а с това изобщо и хляба си? Но не, не беше възможно, сигурно беше злато, а старият китаец искаше да го излъже и да му измъкне кюлчетата. Още преди да свие зад ъгъла, той несъмнено щеше да го извика да се върне. На ъгъла капитанът се спря и се обърна да погледне към китаеца. Но той спокойно си седеше наведен над своята работа и даже не вдигна поглед към него.
На улицата капитанът срещна някакъв англичанин, който, изглежда, правеше различни покупки из малките магазинчета. Попита го за някой порядъчен златар. Такъв, и то французин, живеел недалеч в една от малките улици. Сам англичанинът го заведе дотам. Морякът отново се осведоми за цената на своето кюлче, обаче отговорът не се различаваше от онова, което му бе казал вече китаецът. Както му обясни французинът, тази сплав се наричала в местната търговия просто „метал“ и представлявала един от обичайните китайски търговски артикули. Според неговото мнение тъкмо сега цената била доста висока и ако той имал по-голямо количество, можел да го продаде по долар за килограм или може би по долар и четири-пет цента.
Морякът слушаше думите му като насън. Всичките планове, които бе кроил сутринта, всичките му надежди рухнаха. Сега кажи-речи се страхуваше да се върне при лодката си и да съобщи на щурмана тази тъжна новина. Но все още не беше изгубил надежда да намери някой човек, който да му каже, че онова, което носеше, беше злато. Но където и да отидеше, резултатът си оставаше все същият. В отговор все чуваше тази страшна дума „метал“. Най-накрая не му остана нищо друго, освен да повярва в думите на хората.
В напълно безутешно настроение той се върна при лодката си и едва намери смелост да сподели с щурмана тази лоша вест.
— Ами да — рече щурманът, след като капитанът най-сетне с натежало от мъка сърце му каза истината, — знаех си аз. Злато, от къде на къде златото ще дойде тъкмо при мен?
— А сега какво да правим? — попита тъжно капитанът.
— Какво да правим ли? — възкликна учудено щурманът. — Мисля, че е съвсем просто: ще продадем този боклук на първия човек, който ни даде пари за него, а после колкото е възможно по-бързо ще се върнем обратно на нашия „Изегрим“.
— На кораба?
— Естествено! Да не би да отидем да работим на някой друг кораб като обикновени моряци, а на всичко отгоре и чрез всички вестници да започнат да ни търсят като дезертьори?
— И с лодката ли ще плаваме до Батавия?
— Разбира се, че не — отвърна щурманът. — Докато бяхте на сушата, капитане, оттук мина лодката ей на онзи американски кораб отсреща. Той се кани днес следобед да тръгне право за Батавия и ние ще пътуваме с него. За този „метал“ все ще получим толкова, че да можем да си платим пътуването и пренасянето на лодката.
— Ами ако помощник-щурманът ни даде под съд?
— Навярно защото е пил твърде много и е проспал своята вахта ли? — засмя се щурманът. — Не, капитане, ако се страхувате, можете да постъпите както пожелаете, но аз знам само едно — че няма да изгубя своя дял от намерения чай. Ако тук някой излезе толкова глупав да ни плати на килограм от този боклук по един долар, то мога със сигурност да кажа кой още следобед ще бъде отново на път за Батавия.
Капитанът изказа още някои възражения срещу този план, но най-накрая щурманът го убеди и без да се бавят, двамата се заловиха да продадат „метала“ на предложената им цена.
Междувременно помощник-щурманът на „Изегрим“ смело продължи пътя си на юг и следобед, когато изчисли истинската географска ширина, на която се намираше корабът, изпадна в най-голямо затруднение, тъй като тя изобщо не отговаряше на картата. А понеже и хронометърът не измерваше вече вярно, съвсем му беше невъзможно да се ориентира по островите, които срещаше по пътя си. Той спираше почти на всеки един от тях, защото си мислеше, че най-сетне е достигнал Ява. Но за негов късмет той бе догонен от английски кораб, който идваше от Малакския проток и беше на път за Сидни.
С негова помощ той поправи хронометъра си и най-сетне след доста голямо забавяне щастливо достигна Батавия. Всъщност той бе твърде доволен, че беше водил кораба съвсем сам и го беше докарал в пристанището. Това постижение сигурно щеше да му бъде признато от корабопритежателите, а за останалата част от пътуването имаше пълно право да се смята за капитан на „Изегрим“. Може би корабопритежателите даже завинаги щяха да оставят кораба под заповедите му. За онази пиянска вечер изобщо не бе необходимо да им споменава, а доклада за бягството на капитана и кормчията щеше да направи както си знаеше.
Щом „Изегрим“ влезе в пристанището на Батавия, той веднага слезе в капитанската каюта, където вече се бе настанил, за да се издокара по-изискано. А когато пак се качи бавно на палубата, за да отиде на
