— Но къде е дон Едуардо? — попита той внезапно и вдигнатата му ръка възпря греблата на неговите хора. — Какво стана с него, спасен ли е?
— Страхувам се, че е мъртъв! — каза един от английските моряци, който се бе навел над младия човек и усети по ръката си неговата бликаща кръв. — Във всеки случай е тежко ранен и е в безсъзнание.
В следващия миг лодката на капитана се плъзна до лодката на младия офицер. По негова заповед той бе вдигнат и пренесен в лодката му колкото може по-предпазливо, след което се понесоха към най-близкото място на брега с възможно най-голяма бързина на осемте гребла в силните ръце на моряците.
Срещата
По онова време полицията на Валпарайсо не беше организирана така отлично, както сега; въпреки това през нощта по улиците непрекъснато се движеха конни полицаи със саби на колана и ласо на седлото или пък стояха неподвижно на пост на различни места. Но изглежда, че тези саби им служеха в известна степен само като парадно оръжие — нещо като шпагата за придворните в по-стари времена, — защото ги бяха окачили отстрани повече за да им дрънчат, отколкото за да ги употребяват сериозно. Но затова пък толкова по-опасно бе ласото за нощните престъпници, които по време на бягството си не успееха достатъчно бързо да се сврат в някое ъгълче. Служителите на закона се носеха подир тях с гръмкия тропот на конските копита и тежко им, ако се намереха в обсега на непогрешимото ласо — на двадесет и пет, та дори на тридесет крачки излиташе примката и който попаднеше веднъж в желязната й хватка, успяваше изключително рядко да се освободи от нея.
Сеньор Олинда даде необходимите разпореждания на предводителя на този полицейски отряд, или това беше поне отрядът, отговарящ за квартала, в който се намираха сега и който по онова време далеч не бе така гъсто населен, както днес; доколкото бе възможно полицаите трябваше да се разпръснат покрай брега, да залавят всяко подозрително лице, което и да е то, и да го задържат до сутринта. На насъбралия се на това място народ сеньор Олинда съобщи, че обявява награда от петстотин долара за онези, които заловят беглеца, и човек лесно може да си представи, че полицията, както и пеоните правеха всичко възможно, за да спечелят богатото възнаграждение.
Четирима от неговите хора междувременно бяха последвали заповедта му да отнесат ранения в дома на сеньора Фостеро, докато един друг трябваше да доведе лекар. Капитанът знаеше добре, че на това място щяха да се погрижат най-добре за ранения.
Тъй като всичко беше разпоредено, той изпрати лодката си с мичмана обратно в залива да се присъедини към другите лодки и на всяка цена да възпрепятствува бягството на пирата към морето. Той самият остана на сушата да бди над изпълнението на разпоредените от него мерки.
В дома на нашата стара позната, сеньора Фостеро, обикновено така весело оживен, сега се бяха вселили тъга и печал. Откак се бе разделила с любимия си, Мануела бе седяла в мъчително очакване. Пред очите й все още блестяха пистолетите, които беше затъкнал в пояса си. Той бе тръгнал срещу смъртна опасност и тя се страхуваше, ах, тя всеки миг очакваше с разтуптяно сърце, което застрашаваше да й пръсне гърдите, да дочуе звука на далечни изстрели. Не можеше да заплаче, смъртният страх задържаше безмилостно облекчителните сълзи, тя седеше само край прозореца, който гледаше към залива, с конвулсивно сплетени ръце и смъртнобледо лице, а студените й устни се движеха в шепота на тиха, но гореща молитва.
В този момент откъм улицата се разнесе шум, много гласове закрещяха силно, един през друг, хората пред вратата на нейния дом зачукаха и след минута четиримата моряци внесоха вътре безжизненото тяло на младия офицер.
Сеньората извика от ужас и хвана главата си с ръце. Дори Марекита и Хуана стояха безмълвни от уплаха пред внезапната смърт на младия човек, който малко преди това бе напуснал къщата жив и здрав. Само Мануела показа самообладание. Докато опасността я тровеше, сърцето й за малко щеше да се пръсне от ужасното чувство, че може би ще я срещне лице в лице, но сега, когато страшното се беше случило, когато съдбата студено и сериозно се намесваше в живота й и разрушаваше най-хубавите й блянове, в същия миг у нея изчезна всяка слабост, всяко колебливо чувство и тя даде всички необходими в случая разпореждания с такова спокойствие и разсъдливост, които изпълниха с учудване и възхищение дори и майка й.
Раненият, когото отначало всички бяха помислили за мъртъв и само моряците успяха да ги уверят, че в тялото му все още има живот и в най-скоро време ще дойде лекар да прегледа раната му, бе отнесен в малката задна стаичка, най-спокойното помещение в цялата къща. Там му бе приготвено набързо легло и Мануела собственоръчно свали дрехите от горната част на тялото на нещастника, за да спре кръвта, докато дойде лекарят да направи нещо повече за него.
Заедно с ранения в пивницата беше влязла тълпа любопитни и от тях сеньора Фостеро скоро научи всичко, каквото знаеха тези хора за досегашните събития. Още в разгара на разказа вътре се отби един пеон и съобщи, че сеньор капитано на „Нуестра Сеньора“ обявил награда от петстотин долара за залавянето на пирата, буквално цяло състояние за тези хора, и моментално сред посетителите се зароди такова усърдие да заловят един човек, от когото не бяха видели до този момент нищо лошо, който никога не им беше пречил с нещо и когото през целия си живот дори не бяха виждали, а може би не бяха и чували за него, че само след пет минути в пивницата не остана жива душа, а всички се завтекоха с шеметна бързина към пристанището, за да допринесат по възможност за спечелването на безславната награда за главата на пирата. Но предупредителният пример, който току-що бяха видели с очите си, ги запозна едновременно с онова, което можеха да очакват, в случай че тръгнеха лекомислено срещу опасността. Положително мнозина от тях стигнаха до твърде похвалното заключение да бъдат особено бдителни относно собствената си кожа при това начинание.
Междувременно лекарят беше дошъл и Мануела бе изпратила човек да доведе някой свещеник, за да мироса умиращия за последен път, в случай че изявеше такова желание. Тя забрави, че той изповядваше чужда на нея религия — виждаше пред себе си само умиращия любим и самото нейно сърце, обхванато от трескав страх и задушавано от болката, изпитваше в този момент нужда от утеха на църквата — нима на земята й оставаше някаква друга утеха?
Скоро се появи духовникът. Но докато лекарят (също англичанин) заяви, че раната е много сериозна и вероятно смъртоносна, и докато младият човек за първи път отвори очи и се усмихна слабо, щом видя милото лице на Мануела надвесено над леглото си, францисканският монах отказа по най-категоричен начин да даде светото причастие на един еретик.
Мануела коленичи в безмълвна болка до леглото на умиращия любим. С целия жар и плам на южняшката си кръв тя обичаше мъжа, който сега, изглежда, бе завинаги безвъзвратно загубен.
Лекарят, който забеляза нарастващото й отчаяние и може би се опасяваше от лоши последици за самата нея, ако бъдеше обхваната от такова трескаво възбуждение, се опита да я утеши и я помоли да се успокои. Каза й, че раната на младия човек наистина била опасна, но може би все още било възможно да го спасят, обаче ако и тя самата го разтревожела, тогава той, лекарят, не бил повече в състояние да отговаря за нищо. Но обичащото сърце не можеше да бъде заблудено с такива приказки, в чертите на лицето на любимия се бе загнездила смъртта и утешителните думи само я потресоха и развълнуваха още повече, вместо да я успокоят.
— Не! — извика тя внезапно, като се хвърли към любимия си и покри с целувки бледите му устни. — Няма да отидеш сам в ужасната нощ на вечното проклятие, бедни нещастни приятелю, ти нямаш вече никого по широкия свят, който да изпита състрадание към теб, който да пролее сълзи на твоя гроб освен мене; хората не бива да казват, че съм била твоя само в щастие и радости, че съм искала да бъда до теб само в слънчеви дни. Бих могла да се откажа от тебе, да се откажа от всяко блаженство, което щеше да ми донесе твоята любов, само ако знаех, че ти самият ще бъдеш щастлив, или ако виждах някаква възможност бог да може да те просветли и да те поведе по своите пътища. Но сега всичко това свърши. Ти си сам и изоставен; целият свят те отритна, дори самата църква те отблъсна, а ти не бива, о, не, кълна се в името на вечния бог, не бива да умреш в отчаяние. Мануела е твоя както в живота, така и в смъртта и кълна се в призрачно бледия лунен сърп, който, изгрял ей там, те осветява, кълна се в онзи тайнствен свят, който не сме в състояние да прозрем, че религията, в чиято вяра умираш, богът, в когото вярваш, ще бъдат и мои, няма да носиш сам тъмата и мъките на проклятието, защото Мануела, която ти принадлежи в живота, няма
