да те изостави и в смъртта!
Лекарят стоеше дълбоко потресен от тази любов, която бе дори в състояние да се възправи срещу онези ужаси на вечното проклятие, пред които чистото сърце на милото момиче доскоро потръпваше в страхлива боязън. Свещеникът обаче, изпаднал в богобоязлив ужас, се кръстеше непрекъснато в осквернената от такива греховни думи стая и най-сетне дори хвана ръката на момичето, за да го отведе от опасното място, което застрашаваше и нейното собствено душеспасение. Тя обаче издърпа ръката си бързо и решително.
В този момент раненият, който беше слушал пламенните думи на любимата си с блажено изражение на лицето, вдигна умолително ръка и се опита да се поизправи. Лекарят поиска да му попречи и го помоли да говори колкото се може по-малко, тъй като това положително щяло да бъде опасно за него, но болният поклати глава с дружелюбен и тъжен израз, като тихо каза:
— Трябва да говоря, драги докторе, имам много малко време за губене на земята и сам искам да си подготвя радостен и спокоен предсмъртен час, както и да влея във вярното смирено сърце на това мило създание край мен вяра и утеха.
— Преподобни отче! — обърна се после той към духовника с глас, който почти напълно си беше възвърнал предишната сила и енергия. — Искате ли да изпълните молбата на един умиращ, който преди смъртта си желае да премине в лоното на вашата църква, както и да умре с утехата, дадена му от вашата света религия?
— Не… не! Ти не бива заради мене… — извика в този момент Мануела, чийто лик засия от една почти неземна радост, щом разбра смисъла в думите на любимия си. Този израз обаче веднага бе изместен отново от връхлитащите я мрачни мисли, от старата разяждаща болка. — Не трябва да си отиваш от този свят с болезнено огорчение, не е нужна такава безполезна жертва. Не се самозалъгвай, твоят бог не би могъл да ти прости, ако призовеш милостта му заради такава причина. Не, не, вече е твърде късно, в душата си ти си оставаш протестант. Само празен звук са думите, които не могат да те примирят с твоя Творец, и ти искаш да измамиш и себе си, и мен с фалшиво лицемерно възбунтуване. Но не се страхувай за мен, любими — извика тя с въодушевление, което придаде на очите й неземен блясък — и аз не ти принасям някаква жертва, просто не се боря повече срещу невъзможното. Без теб даже и небето би било за мене ад и бог би трябвало да разкъса бедното ми сърце, ако би пожелал да го раздели от твоето дори и в отвъдния живот.
И с това смирено богохулство тя изхлипа високо, отпусна се върху ръката на Едуард и я покри с горещи сълзи.
Но умиращият повдигна главата й леко нагоре, докато просълзените й очи срещнаха погледа му, и после й каза усмихнато, но с твърд глас:
— Изслушай ме, Мануела, и после кажи сама дали можеш да наречеш сегашната ми постъпка жертва и дали бог няма да приеме радушно в обятията си своето често лутало се чедо, което копнее за неговото бащино сърце. Имам чувството, че ти би била нещастна, ако умра без благословията на твоята религия. Ще мога ли да напусна този свят доволен, със съзнанието да те изоставя така, тебе, която обичах повече от собствения си живот? Но не е само това; религията, на която може да бъде предано с толкова много страст едно така чисто и вярно сърце като твоето, моя Мануела, трябва да бъде религия, която носи утеха и спасение, и можеш ли да ми се сърдиш за това, че и моята душа жадува за думите на нейната благословия? Бог познава сърцето ми и вижда в него, моя Мануелита. Той знае какви сериозни причини го подтикват към тази крачка, която смятам да направя сега с негова помощ и с помощта на този преподобен отец. Ще ме укоряваш ли все още и мислиш ли, че всевишният би ми отказал милосърдието си?
Бяха необходими само още няколко обещаващи утеха слова на духовника, който се възползува с набожно усърдие от случая да спаси навеки една душа, смятана вече за изгубена, за да се примири милото момиче с мисълта, че любимият й е избрал пътя на спасението по собствено, вътрешно убеждение. С ликуващо, преливащо от благодарност сърце тя се отпусна край постелята му в пламенна молитва.
Докато траеше гореописаната сцена в стаичката на втория етаж, сеньора Фостеро подслушваше доста дълго време отвън пред вратата. Едно особено чувство я въздържаше да смути сега дъщеря си, чиято силна болка прониза и нейното сърце, което иначе не можеше така лесно да бъде трогнато. Ето защо тя се оттегли тихо от вратата тъкмо когато свещеникът започваше да задава въпросите си на умиращия и да изговаря обичайните си фрази.
Междувременно улицата се беше оживила твърде много и това събуди у нея опасения относно сигурността на собствения й дом, останал почти без надзор в този късен нощен час. И така тя отново слезе в долните помещения, провери дали външната врата е здраво заключена и дали кукичките на капаците на прозорците бяха сложени. Сега се накани да погледне и малката задна врата, за да види дали прислужничките й не бяха забравили в страха и объркаността си да я заключат тъкмо тази вечер. Доста време преди това тя бе изпратила Хуана и Марекита да си отидат в стаята. В този момент вратата, която водеше към тесния заден двор, се отвори бързо и неочаквано и старата жена остана безмълвно на мястото си като закована от уплаха и ужас, когато близко пред нея застана страшната, сега още по-ужасяващата я фигура на непознатия, който по думите на всички беше кръвожаден пират и чиято жертва дори лежеше окървавена в собствената й къща.
Тенарес, всяващият панически ужас пират на южните морета, изглеждаше в сегашното си състояние подгонен като див звяр, наистина достатъчно страховит, за да създаде грижи и на някоя далеч по-сърцата жена от сеньора Фостеро за всичко, което можеше да се загуби или отнеме от този земен свят. Лицето му беше мъртвешки бледо, дългата му черна коса бе провиснала на дебели мокри кичури покрай слепоочията и се смесваше с брадата, от която се оцеждаше вода; очите му бяха като тъмни искрящи въглени, а на челото, откъдето водата бе отнесла при продължителното гмуркане черния пластир, гореше дълъг, широк, кървавочервен белег, който се врязваше дълбоко между очите му.
Дрехите му бяха съвсем мокри, водата все още се оцеждаше на тежки капки от тях, шапката му се беше изгубила във водите на залива и само десницата му продължаваше да стиска конвулсивно последното оръжие за отбрана — дългия остър като бръснач нож, с който се бе отървал вече от първия си неприятел.
Но колкото по-отчаяно бе положението му, толкова по-бързо и решително действуваше той — едно заплашително движение на въоръжената му ръка по посока на треперещата жена й показа ясно опасността, на която би се изложила при първия вик за помощ; сетне той затвори бързо вратата след себе си, като обърна веднъж ключа, защото съвсем нямаше намерение да се барикадира тук. Искаше само да се предпази от всяка изненада. После сложи резето на вратата, която водеше към стълбите, нададе ухо за момент към шума, идващ откъм улицата, и отмахна с ръка дългите мокри коси от лицето си, като от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.
— Така — каза той с подигравателна усмивка, която призрачно обезобрази чертите му, — за момента съм спасен, но още не напълно… е, леличко, харесвам ти така, нали… да, съкровище, времената се промениха, откакто се видяхме за последен път… преди около час бях милионер, а сега заради бесния скок на един безумец съм просяк, но все пак ще ми дадеш едно шише вино на кредит, нали, леличко? Тихо! — каза той сериозно, когато тя, изглежда, се накани да изтръгне някакви думи от скованото си от страх гърло. — Тихо, гълъбчето ми, тази вечер не ми е до шеги, но не ми се иска да причинявам зло тъкмо на тебе.
С тези думи той взе едно от пълните шишета на полицата, удари го с тъпото на ножа си през гърлото, като отнесе горната част на шийката заедно с тапата и напълни една от намиращите се на масата чаши, които бяха вече употребявани и оставени нераздигнати поради бъркотията тази вечер.
— Хмм — каза той, след като изпразни чашата на един дъх и я напълни отново, — виното ми се отразява добре и влива в жилите ми нови сили, а това ми беше необходимо, защото наистина ми се струва, че тази вечер кьораво и сакато е на крак. Но сега на работа, леличко, имам една молба към теб и не бива да ми отказваш — нуждая се от твоя месингов ключ, за да мога да избягам през малката жълта стаичка… нали я знаеш, но побързай, carisima, защото, бога ми, преследвачите няма да изпуснат дирята ми. Вярно, че тук на височината им се изплъзнах, тези негодници дори ме бяха хванали с ласо, но струва ми се, че един подлец забеляза, когато свих в малката странична уличка насам, и ако не се лъжа, чувам вече копоите в съседната къща. Но нямам нищо против да проследят дирята ми дотук, ти знаеш добре, amiga mia16, че от жълтата тайна стаичка мога да избягам лесно, освен ако
