— Но сигурно ти се е случило нещо съвсем необичайно — каза жената, която не се оставяше да бъде тъй лесно отпратена. — Толкова си странен… не знам… не бива ли да го науча?
— Какво ще помогне това? — каза младежът. — Ние двамата с нищо не можем да променим съществуващото положение.
— Значи все пак нещо се е случило, нали? Веднага разбрах по изражението ти.
— Вероятно нищо необичайно за Луизиана — каза Джек. — Само гледах как бият с камшик бяло момиче така, че кръвта потече по нежния й гръб, и то защото алигатор изял кученцето, което носела.
— Бяло момиче? — възкликна жената невярващо и изплашено.
— Поне кожата й беше бяла като вашата или като кожата на всяка жена от Илинойс. Но хората казват, че в жилите й имало негърска кръв.
— Сигурно ще е била някоя квартеронка — кимна жената, — понякога те наистина изглеждат съвсем бели, но все пак ги причисляват към негрите. Боже мили, но ти не бива да го взимаш присърце! Радвам се, че не си се заплел в тази история. Те никак не търпят такива неща, пък и обикновено човек само влошава работата.
— Влошава ли я? — каза Джек безизразно и отново се загледа безмълвно в бързо течащите води. Жената бавно поклати глава. Тя имаше желанието да научи нещо повече от Джек. Но той, изглежда, нямаше особено настроение да се впуска в продължителен разговор и понеже в момента откъм плантацията се зададоха няколко негри, за да започнат позволената по това време търговия на борда, жената трябваше пак да слезе долу в лодката, за да помага на мъжа си при продажбата и да прибира парите. През деня продаваха почти само срещу пари или такива неща, които негрите сами бяха отгледали в малките си градинки.
Джек чу, че идват, но не се помръдна, докато смехът и бърборенето им долу в лодката не го изтръгнаха от дълбоките му размисли. Нима това бяха същите онези негри, които преди минута видяха как една жена бе опитала на гърба си бича на надзирателя? Това ли бяха робите, чийто врат бе превит и изранен от робския хомот? Джек не бе чувал дотогава такъв смях, такива песни, викове и ликуване. Подпрян на лакти, поклащайки глава, той се заслуша известно време в буйната и весела шумотевица.
Все още поединично пристигаха негри, докато други се връщаха обратно на палубата с вече накупени стоки и скачаха наоколо, обхванати от неудържима радост. На една страна младо хубавичко чернокожо момиче пробваше нова кърпа, на друга страна пък млада жена си закачаше чифт пъстроцветни обици без никаква стойност, а млад негър държеше пред лицето й малко огледало, облепено отстрани с червена и позлатена хартия. Един от чернокожите си бе купил тютюн за дъвчене и позволи на един от приятелите си да отхапе малко, за да го опита, но нададе силен вик, когато великолепните зъби на другия захапаха твърде голямо парче и въпреки дърпането и съпротивата на собственика не показваха никакво намерение да го изпуснат. Появи се и пъстра, яркочервена и жълта басма, копринени панделки, дори благоуханни помади и сапуни — неща, които даваха възможност да тънеш в тези непознати блаженства поне през неделния ден. Чернокожите младежи също не се отказваха от украшения, за да могат през празничните дни чрез някоя джунджурия да изместят от сърцето на любимата своя съперник. Хитрият янки познаваше превъзходно вкуса им и никога не забравяше да вземе със себе си пъстри жилетки и ризи, бронзови верижки за часовник, както и пръстени от най-обикновен метал.
Старият Соломон също се намираше сред тълпата, обаче внимаваше много да не размени с търговеца нито дума, която да засяга сегашните покупки. Всичко се наблюдаваше от един помощник на надзирателя и за нищо на света не биваше да се събужда подозрението му. Ето защо Соломон си купи парче тютюн за дъвкане, малко джобно ножче и бавно се върна на брега.
Един от младежите също си бе купил ножче, но то имаше и тирбушон. Горе на палубата приятелите му започнаха да го разглеждат. Помощник-надзирателят, дебел мулат с такива зъби, на които би могла да завиди всяка акула, стоеше недалеч от тях и забеляза ножчето.
— Я ми покажи ножчето си, момчето ми — каза той и се приближи до групата.
— Ето го, масса — отвърна купувачът и му го подаде. Не им бе забранено да носят джобни ножчета.
— Хмм, много е хубаво! Но защо ти е този тирбушон на него, за какво ти е нужен, гълъбчето ми?
— Да ми е нужен! — засмя се малко смутено младежът. — О, изобщо не ми трябва… просто си беше на него и не мога да го махна.
— Тъй ли? Не можеш да го махнеш? Е, може би аз ще успея — каза помощник-надзирателят, отвори тирбушона, опря го на палубата, настъпи го с крак тъй, че той се счупи, и после върна ножчето на смаяния негър.
— Така, гълъбче — каза той, — направих ти го малко по-удобно. Няма вече толкова да ти тежи.
Останалите гръмко се разсмяха, а нещастникът, позасрамен, тикна обезобразеното ножче в джоба си.
— А сега стига толкова! — извика надзирателят, като обърна поглед към огромен сребърен джобен часовник с такава верига, с която човек би могъл да задържи и алигатор. — Времето изтече! Хайде на брега, ей вие долу — на брега! Заудря ли камбаната отсреща и спипам ли тогава някой от вас все още на борда, да му мисли. Чухте ли?
— Да, масса, да — закрещяха негрите и с пъргави крачки забързаха да изпълнят заповедта му. Знаеха, че негодникът не се шегува, направо започваше да го сърби ръката, ако дълго време бе носил тежкия си бич, без да го употреби. Така сделките бяха набързо прекратени и мисис Поулридж положи немалко усилия да попречи на неколцина от най-големите забраванковци да напуснат лодката, без да платят. Един нещастник се забави по-дълго от останалите, понеже си беше купил червена копринена кърпа за врата, но не си получи веднага рестото от Стария. Той стоеше пред него разтреперан и нерешителен, с протегната ръка. Обаче Джонатан Поулридж, ядосан преди това от продължителния и шумен пазарлък на момъка, бе намислил да му даде малък урок и продължи да търси дребни пари дотогава, докато камбаната наистина отново заби за работа.
— О, голи, голи! — завика нещастникът и в мъчително нетърпение заподскача от крак на крак. — На нещастен негър се случи лошо, лошо се случи. О, масса Поулридж, бързо, масса Поулридж, бързо!
— Ха, ти изведнъж нещо много се разбърза — каза търговецът невъзмутимо. — А преди малко беше най-устат от всички. На, вземи си парите, Снежанке, а сега върви на брега и… добър път!
— О, голи, голи! — завика негърът, с един скок се намери на палубата и се затича, не, прелетя покрай застаналия до дъската, водеща към брега, помощник-надзирател. Последният обаче бе надушил вече добре жертвата си и щом нещастникът профуча покрай него, той с всичка сила го шибна през хълбоците. Удареният негър се хвана с две ръце за пострадалите части, но изобщо не се огледа, а под гръмкия смях на другарите си продължи да бяга към плантацията. Този ден помощник-надзирателят беше в добро настроение и ударът, макар да остави след себе си дебела подутина, представляваше по-скоро нещо като приятелска шега — в противен случай негодникът едва ли би оставил негъра да се отърве само с него.
Междувременно на сушата всичко пак утихна. Негрите използваха краткото време, оставащо им до втората камбана, за да похапнат набързо, а белите не обичаха да излизат на открито под лъчите на обедното слънце. В това време мистър Поулридж се зае да подреди долу в лодката си разхвърляните в безпорядък предмети, а Джек продължаваше да лежи на старото си място, без да обръща внимание дори на палещите слънчеви лъчи, които го горяха.
Отдолу по пътя край насипа бавно се приближи самотен ездач. Щом достигна портокаловата горичка, той спря коня си, слезе на земята, закачи юздите на един клон, стърчащ пред оградата, и след като прехвърли насипа, се качи на лодката. Когато Джек долови трополящите по дъските стъпки, само извърна глава, но щом разпозна мистър Хуф, надзирателя, веднага скочи на крака, сякаш змия го ухапа.
— Тук ли е капитанът? — попита надзирателят, без да обръща внимание на смайването на лодкаря. Джек обаче не му отговори, само пламналият му поглед, изпълнен с дълбока омраза, се втренчи безмълвно в него. Мъчителят на негри се почувствува неудобно и каза усмихнат:
— Ха, нашият стар познат от сушата! Драги приятелю, изглежда, идваш тук за пръв път и не познаваш добре нашите нрави и закони. Ако искаш да приемеш съвет от човек, който ти мисли доброто, тогава не се меси повторно в подобни разправии с негрите. В такива случаи чужденецът може да има само неприятности, а ти не разбираш, не си и в състояние да разбереш как човек би трябвало да се отнася към тукашната негърска паплач, та да не ни се качи на главите и да застраши безопасността на всички ни.
