то навярно щеше да побегне и най-вероятно коварно дебнещият алигатор щеше да се впусне да го преследва. Но в такъв случай нямаше да е възможно да му се притече на помощ, ето защо, осланяйки се на добрата си карабина, той вдигна цевта й, прицели се, като се стараеше да вкара куршума в мозъка отзад под ухото, и натисна спусъка.
При изстрела огромното животно се хвърли през дигата във водата, а младото момиче, откривайки едва в този миг чудовището, лежащо тъй близо пред краката му, изпусна изплашено малкото кученце и отскочи инстинктивно назад, за да избегне удара от опашката на звяра. Само още една крачка напред и щеше да пострада. Обаче нещастното кученце бе пометено от опашката във водата. То силно изпищя, смъртно раненият алигатор се извърна към него, сграбчи го с огромните си челюсти и изчезна под кипналата водна повърхност. Джек, когото хич не го беше грижа за кучето, нададе радостен вик и се втурна към непознатата, спряла се на дигата, трепереща с цялото си тяло, неспособна да направи каквото и да било движение.
Тя беше много младо момиче, красиво като картина, имаше най-много седемнайсет години. Косите й бяха буйни и тъмни, очите й сини, цветът на лицето й почти мраморно бяло. Макар че облеклото й бе съвсем обикновено, цялата й фигурка изглеждаше извънредно нежна и изящна. Тя само леко потрепери, когато ръката на младежа я обгърна и подкрепи.
— Не се страхувайте повече, мис! — възкликна Джек и цялото му добродушно и честно лице силно поруменя. — Мисля, че му беше достатъчно на звяра и апетитът му сигурно е намалял. Вижте само кървавите ивици по водата. Вие несъмнено не бяхте забелязали, че чудовището лежи тъй близо пред вас. Тези проклети твари наистина страшно приличат на стари дънери!
— Бла… благодаря ви — прошепна момичето, а лицето и вратът й, побелели като тебешир, потъмняха от бързото нахлуване на кръвта, — наистина не бях видяла… но, боже милостиви, моят Джоли, моят нещастен Джоли, свършено е с него. Ох, горката аз, какво ли ме чака сега!
— Вярно, че сатаната изхвърли зад борда малкото нещастно създание — каза лодкарят малко смутено — видя му се странно, че младата жена може тъй да се вайка за загубата на някакво си куче, когато тя самата едва се бе изплъзнала от смъртта, — но това не може да се промени и аз благодаря на бога, че все пак всичко приключи така. Изплашихте се много, нали?
— Оо, боже мой, ами да, иначе нямаше да изпусна кучето — въздъхна момичето и полекичка се освободи от ръката на младия човек, който все още я подкрепяше. — А дали… дали все пак не е възможно да се спаси нещастното животинче?
— Да се спаси? Едва ли — каза Джек, комуто не допадна особено изключителната й загриженост за мъртвото куче. — Ако онзи с карирания гръб не е успял да го нагълта като последна хапка, то сигурно не му е останала здрава кост по тялото и сега лежи нейде на дъното като закуска за някой от роднините на алигатора.
За кратко време младата непозната закри лицето си с ръце, а когато отново изправи глава, Джек видя, че по бузите й се стичат бистри сълзи.
— Боже господи — възкликна добродушно младежът, — изобщо не помислих, че ще вземете толкова присърце загубата на малкото животинче! Ако дакелът беше мой, с удоволствие щях да ви го подаря само за да видя отново радостна усмивка на лицето ви. Обаче е собственост на шефа, а той не би го дал дори и за куп пари.
— Свършено е… свършено е! — простена тихичко младата непозната, сведе глава и се накани бавно да продължи по насипа, минавайки покрай Джек.
— Ще ми разрешите ли да ви придружа? — попита той. — Наоколо плуват все още много от онези зверове и не знам…
— Благодаря ви — каза момичето, като направи отрицателно движение, — сърдечно ви благодаря. Също и… също и за добрината, която ми оказахте, но трябва сама да си вървя. Наистина не бива — добави тя бързо и умолително, щом Джек направи едно движение, сякаш се канеше да повтори молбата си. — Сбогом! — И с бързи стъпки тя се затича по тясната дига, като да се боеше, че въпреки всичко непознатият ще я последва, пробягна през малката равна поляна и скоро изчезна от погледа на Джек зад пръснатите тук-там храсти.
Лодкарят не свали очи от стройната фигура, докато все още можеше да забележи светлата рокля през храсталаците. Но после поклати глава, удари в земята с приклада на дългата си карабина и промърмори: „Странно същество! Вайка се за малкото кротко псе, сякаш във водата е паднало детето й, а, изглежда, не обърна чак толкова внимание на опасността, дето грозеше самата нея. Или тук навсякъде могат да ти се изпречат тези неприятни алигатори и непрекъснато нападат хората, или… кучетата са дяволски скъпи. Е, както и да е, нямам нищо против… момичето беше хубаво като картина. През целия си живот не съм виждал толкова дълбоки тъмносини очи, а е стройна като ей тези кипариси. Но коя ли е тя? Дъщеря на плантатора? Но дали тогава би скитала из блатата сама и пешком? И при това не беше облечена много изискано. А тукашните госпожици се контят тъй, че на някой обикновен човечец може косите да му се изправят. Хмм, възможно е да е нещо като компаньонка от Ню Орлиънс, малко тъй предъвкваше английския, сякаш не го ползва всеки ден, вървеше й трудничко… е, какво ли съм се размислил, а сега… ами да, ето че заради туй дяволско създание направо забравих да заредя отново карабината си… хмм, хмм, хмм… ама въпреки всичко беше най-хубавото момиче, което съм виждал през целия си живот и дори Бетси на Росли от Грийнтаун не би могла да се мери с нея.“
Той измъкна шомпола от пушката си. След изстрела останалите алигатори се бяха оттеглили на по- голямо разстояние, тъй като са страхливи и сами никога не се решават да нападат. Но доста наблизо можеше да се различи тъмното тяло на едно от тези животни, което се гърчеше на повърхността. Точно на това място три обрасли в мъх кипариса образуваха великолепна група, а по-голямата част от дънера на четвърто прекършено дърво стърчеше косо от водата.
— Аха, стари обеснико — каза младежът самодоволно, — май здравата те пернах, а? Главоболие ли имаш? Или малкото кученце не е понесло на стомаха ти? Е, почакай, надявам се да те излекувам! Освен това ми се ще да те поразгледам по-отблизо.
Той затърси по-удобно място за изстрел по алигатора, който междувременно бе заврял главата си под рухналото дърво. Докато раненото животно полагаше най-големи усилия да се измъкне от доста неудобното си положение, Джек остана прав с вдигната карабина, за да изчака благоприятен миг за втори изстрел. Изглежда, на това място водата не беше много дълбока, но все пак той се страхуваше да нагази там, където допреди малко бе видял да плуват и се гмуркат под водата толкова много от тези коварни зверове. Надяваше се неговата плячка сама да застане пред дулото му в още по-удобно положение.
Възцарилата се наоколо тишина отново бе успокоила останалите алигатори и тук-там Джек забеляза пак да се показват розово-червените конуси, в които той сега за свое най-голямо смайване разпозна огромните горни челюсти на непохватните чудовища. А какви бяха само зъбите в широко разтворената им паст! Раненият алигатор лежеше съвсем кротко и неподвижно, покатерил се с част от тялото си върху дънера. Нима биваше да го зарязва току-така? Никога! В такъв случай той просто не би бил никакъв ловец!
От насипа, където бе застанал, той можеше твърде добре да види дъното през бистрата вода. Тя беше дълбока около метър, а дори и да срещнеше навътре по-дълбоки места, до кипарисите имаше най-много стотина крачки, а там земята отново се издигаше, образувайки малко островче. Като взе бързо решение, той отсече с широкия си ловджийски нож една върлина, дълга около метър и половина-два, на чийто долен край остави част от клон да служи като кука, и навлезе в топлата вода на блатото със заредена карабина на дясното рамо и пръта в лявата си ръка.
Вярно, че отначало крачеше извънредно предпазливо и недоверчиво се оглеждаше ту наляво, ту надясно, да не би да зърне близо до себе си някой от тези ленивци. Но понеже водата не ставаше по- дълбока, скоро страхът му премина. Така бе изминал вече половината от разстоянието между насипа и дървото, когато изведнъж дочу нещо да пляска във водата зад гърба му. Изплашен, той се извърна, но веднага забеляза, че не е някой друг, а дакелът, който не бе пожелал да остане сам на сушата и плуваше подир него.
— Е, ама само ти ми липсваше — процеди Джек през зъби. — Ако и тебе те излапа някой алигатор, изобщо не бива да се мяркам повече на борда пред очите на Стария. Назад, малкият! Веднага се връщай на сушата и ако си умен, няма да издаваш нито звук!
При тези думи той посочи към сушата с ръката, която държеше върлината. Дали дакелът си помисли, че Джек иска да го удари с нея, или пък нямаше никакво желание да остане самичък на насипа, но накратко,
