лодката имаше уиски, той толкова повече разчиташе на страха на робите от самия него. Под заплаха от най-тежки наказания предната вечер отново им бе забранено да се качват на борда й, освен ако не бъдеха изпратени, и надзирателят смяташе, че никой от тези обесници няма да се осмели да се опълчи срещу заповедта му. Освен това сутрин те спяха като порове.
Все пак той се лъжеше, ако негрите искаха да станат, можеха да го сторят съвсем спокойно. Още повече че ставаше въпрос да се запасят с уиски и тютюн за по-дълго време — не се случваше често лодки да спират на брега заради тях и да се излагат на опасността от някое наказание. Те надомъкнаха всевъзможни съдове: стомни и буренца, кратунки, тенекиени кутии и просто всичко, каквото бяха успели да докопат в бързината. Също като пчели към кошера си те прелитаха до лодката и обратно, докато най-сетне Соломон, един от най-дейните измежду тях, даде сигнала за оттегляне. Тъкмо в този момент отсреща над гората изплува зорницата и на тях им остана време колкото да се доберат до колибите си и да скътат на безопасно място спазарената стока, преди да е станал някой от гончиите и да е забила омразната утринна камбана. След един час всички трябваше да отиват на работа.
Междувременно мистър Поулридж и жена му също бяха потънали до гуша в работа — подреждаха и настаняваха получения жив товар така, че да не пречи. Потеглеха ли отново по реката, североамериканецът щеше да изнесе птиците на палубата, обаче отсега не биваше да го прави, за да не привлече съвсем ненужно вниманието на надзирателя. Ето защо се налагаше за животните да се отдели и подреди някакво място в долното помещение, където и без това имаше вече достатъчно бурета, чували и сандъци. А когато на сутринта хората станаха от сън, всичко бе вече в пълен порядък, та дори им беше сложена и закуската. Стария им бе казал, че след нея ще имат свободно време да скитат на воля по брега, тъй като искал да остане на същото място на котва.
Не бе необходимо да им се повтаря два пъти едно и също и отначало хората тръгнаха да се разхождат бавно покрай брега, а после поеха нагоре по един напречен път, водещ към разположената по-назад гора и блато. Там мислеха да изгърмят по няколко куршума по алигаторите. Та нали подобни хора почти винаги имат пушки на борда, пък и повечето от тях са ловци.
Само Джек, лодкарят от Илинойс, остана в лодката, за да си пооправи дрехите. Беше си избрал местенце в надстройката на носа, за да не бъде изложен твърде много на слънчевите лъчи, станали вече доста горещи. Вярно, че това място беше уж запазено всъщност за търговеца или по-скоро за неговата жена. Но Джек, един добър, честен и услужлив момък, бе станал неин любимец и имаше правото на някои неща, които тя не би разрешила на другите. Той й правеше подпалки за огъня, поправяше огнището, когато бе необходимо, и освен това най-често имаше щастие в лова. Когато спираха на брега и той навлезеше в гората, рядко се завръщаше, без да донесе див пуяк или дори елен или най-малкото тлъст опосум. На всичко отгоре никога не противоречеше — нито на нея, нито пък на нейния мъж, а това беше качество, което тя особено много ценеше.
Ето защо Джек си седеше удобно долу в лодката, а горе на палубата търговецът се разхождаше насам- натам със своя „гост“. Беше дошъл надзирателят на плантацията, за да обсъди със собственика на лодката една „работа“ и да сключи сделка за бали памук, за която нямаше нужда да научава никой друг освен тях двамата. В хода на разговора се разбра, че достопочтеният надзирател бе натрупал доста хубав запас от „лична продукция“, както се изрази сам, в някаква малка къща на около две мили по-надолу по реката. Всъщност това не бе нищо друго освен крадена стока от неговия господар, за която сега той се опитваше да измъкне от търговеца най-добрата възможна цена.
Наистина и двамата не знаеха, че Джек се намира на борда, но едва ли биха се стеснявали от него. Лодкарите никога не се интересуват от онова, което върши техният капитан на сушата, нито пък от сделките, сключвани на самата лодка. Ако търговията върви добре, толкова по-хубаво и за тях, защото после техният „старец“ ще бъде по-щедър с „материала“, както обикновено наричаха уискито. Освен това пътуването им се заплаща на месеци. Свободните дни, през които те се скитат безделни по сушата и могат да се позабавляват, се заплащат също както и останалите. Те са чиста печалба за тях.
Джек се занимаваше усърдно с работата си и не се интересуваше много-много от водения над него разговор. Обаче нямаше как да не чува по-голямата част от него, та само от време на време безмълвно поклащаше глава — по света се скиташе толкова многобройна измамническа паплач.
— И аз бих искал да бъда плантатор тук — промърмори той под носа си. — Негрите крадат трохите, надзирателят краде на едро, а каквото остане, го прахосва господарят. Дяволите да ги вземат тези крадливи мошеници и тяхната търговия с хора! Хвала на Северните щати, на нашата действително свободна, щастлива страна! Тук, в кървавия Юг, трябва да си или куче, или търговец на роби, а аз нямам особено желание да бъда нито едното, нито другото.
— За какво нямаш желание, Джек? — попита мисис Поулридж, която бе чула последните му думи, и се приближи до него.
— Да си кърпя отново жакета, ако още веднъж ми се скъса — отвърна безизразно Джек, изправи се и поразтърси дрехата, за да й придаде по-приличен вид. Никак не бе необходимо жената да узнае какво мислеше той за търговията и че изобщо бе дочул разговора.
— Джек, а няма ли да слезеш на сушата?
— Ами, разбира се, мадам — засмя се младежът, — само че не искам хората да ме виждат в този изпокъсан такелаж. Наистина, би трябвало да се срамувам от негрите, на които поне дрехите на гърба им са здрави. Нали винаги когато ги бият с камшик, ги принуждават първо да си събличат ризите?
— Псст, Джек — рече жената и вдигна предупредително пръст. — На сушата бъди предпазлив с подобни забележки, понеже тук, в робовладелческите щати, ха си е отворил някой северняк устата по този въпрос, ха са се нахвърлили веднага върху него. Веднъж в Ню Орлиънс присъствувах на такова нещо и бих предпочела да ме преследва глутница гладни вълци, отколкото бели от Луизиана, тръгнали на лов за някой аболиционист.
— Хмм, мога да си го представя! Но нали все пак се намираме в Америка и един бял, при това поданик на Съединените щати, се надявам, че има правото да говори открито, без да се бои.
— За всичко, каквото пожелаеш — отвърна бързо жената, — но за бога, само не и за нещо, което засяга робството. През последните години тук озлоблението срещу Севера непрекъснато нараства и в крайна сметка хората от Юга не без основание се опасяват, че многото приказки биха могли да насъскат чернокожите против тях. Казват, че тук-там даже били разкрити съзаклятия сред негрите, а когато бяхме миналата година пак тук на юг, един следобед обесиха на отвъдния бряг… седем броя. Заловиха и един бял, който в някаква кръчма бил казал ей тъй между другото, че това било ужасна жестокост и че чернокожите също били хора като нас. Боже справедливи, как го подредиха тоя нещастник! Първо го измъкнаха навън и го биха, докато му се затвориха и двете очи, после го съблякоха съвсем гол, намазаха го от глава до пети с катран, след туй го овъргаляха в перушина. И в такова състояние нещастният човек се видя принуден да избяга в гората, защото накрая се канеха и да го обесят.
— Но той не е бил американец! — каза Джек, на когото кръвта бе нахлула вече в главата от гняв и възмущение.
— Не е бил американец ли? — рече жената. — Разбира се, че беше! Роден на територията на Чичо Сам също като теб и мен. А на всичко отгоре, ако не се лъжа, беше и от същия щат, от който си и ти — от Илинойс. Да, да, Джек, ти още не познаваш южняците, доколкото знам, за пръв път слизаш надолу към Южна Америка2. В такъв случай внимавай особено много в това отношение. Хич не обръщай внимание на онова, което виждаш, та нали не можеш да го промениш, а особено пък не разговаряй с никой негър за робството. Мисля ти доброто, повярвай ми — даже и някакъв безразличен въпрос на тази тема може да те забърка в най-страшни разправии, ако стигне до ушите на някой бял.
— Чудна страна! — промърмори Джек навъсено. — Обаче в едно съм сигурен: не бих искал да живея в нея и ще бъда щастлив едва когато отново се намеря на север. Но ако чернокожите тук спокойно търпят побоищата, а са седем на един спрямо белите, тогава така им се пада и не заслужават нищо по-добро. Струва ми се обаче, че е времето ще поумнеят и тогава къде-къде бих предпочел да се появя тук в черна кожа, нежели в бяла.
С тези думи той пъхна ръце в разтворената си връхна дреха, нахлупи ниско старата си, силно пострадала сламена шапка, препаса патронташа, нарами карабината си и бавно се отправи към сушата, за да прекара днешния ден в пълно спокойствие и леност. Дакелът, който се бе привързал към Джек особено силно,
