той заплува около младия лодкар, описвайки дъга, без да се приближава до него. Джек се опита да го примами, за да го вземе поне на ръце, обаче и това не се хареса на дакела или може би се страхуваше, че ще бъде върнат на сушата, а когато лодкарят се опита да го докопа с куката, кучето даже му обърна гръб и заплува навътре в блатото.
— Ама че обесник! — промърмори Джек заедно с една цветиста ругатня. — Както и да е, щом ти прави удоволствие, нямам нищо против. Но веднага ще ти кажа едно: няма да заплача, ако ти се случи нещо лошо, можеш да бъдеш сигурен!
С тези думи той му обърна гръб и продължи да бърза към трите кипариса колкото му държаха краката. Дакелът това и чакаше. Щом видя, че човекът не му обръща повече никакво внимание, той направи завой и спокойно заплува подир него, докато Джек отново достигна по-плитка вода и веднага след това стъпи на сушата под трите дървета.
Но понеже дакелът все още не искаше да се приближи съвсем до него, първо заплува към косо стърчащия от водата дънер и се опита да се покатери на него. Там обаче му препречваше пътя раненият алигатор и щом кучето го докосна, той веднага отново заудря с огромната си опашка и се плъзна няколко крачки напред.
Естествено, това ужасно изплаши дакела, той силно изпищя, но успя щастливо да се добере до дънера, откъдето се бе подхлъзнал, изтича по него колкото можеше по-нависоко и оттам залая с всичка сила към намиращия се под него алигатор, който се гърчеше в последни предсмъртни издихания.
Джек се разсмя с глас, като видя какви чудновати подскоци правеше кучето. Но едва-що звънкият му лай бе проехтял над блатото и от всички страни отново бързо заприиждаха чудовищата и тъй като въпреки това дакелът продължи със своето нахално предизвикателство, не изминаха и пет минути и той се видя заобиколен най-малко от двайсетина алигатора, които алчно премигваха с малките си коварни очи, гледаха нагоре към него и плуваха около дънера, без да знаят още как да постъпят.
— Ха така — каза Джек, който се почувствува все пак доста тягостно при вида на такъв голям брой от тези могъщи животни. Вече започна да оглежда кипарисите, за да види на кое от гладките стебла би могъл да се покатери в случай на нужда. — Ето че дакелът си покани и гости и вероятно ще нагости господата със собственото си мършаво телце. А аз си стърча, обсаден върху този къс земя, дълъг три-четири метра, и в крайна сметка бих могъл да кисна тук цяла нощ, преди проклетите зверове да се сетят да си вървят. Явно днес на кучетата им върви, няма що, мисля си, че дакелът горе на дървото започва да проумява каква глупост е извършил.
И наистина изглеждаше така. Дали дакелът забеляза или не, че колкото повече лаеше, толкова повече алигатори доплуваха, с които той все пак вероятно не желаеше да се запознава по-отблизо, но във всеки случай изведнъж замлъкна, огледа се предпазливо наляво и надясно и най-сетне легна съвсем спокойно на дънера по корем, притиснал здраво глава към дървото, за да заема колкото се може по-малко място. Тази предпазливост обаче бе твърде закъсняла, защото гостите под дървото вече знаеха, че дакелът е горе, и имаха желанието да го смъкнат долу. И тъй като скоро разбраха, че само с плуване наоколо няма да се докопат до него, хрумна им друг план, който обещаваше да им донесе успех.
Един от най-едрите алигатори, дълъг около четири метра, се вдигна на дънера с предните си крака, снабдени с остри нокти, и подпирайки опашката си в дъното на блатото, започна да примъква дългото си люспесто тяло все по-нагоре и по-нагоре. Той се приближи застрашително до кучето, което ръмжеше страхливо и се зъбеше. В този миг обаче на дакела се притече на помощ един от другите алигатори. Обхванат от завист, че другарят му ще му отмъкне изпод носа закуската, той го събори от дънера, само че тази помощ за малко не стана гибелна за нещастния дакел. Внезапно освободен от товара, дънерът се разклати и дакелът се видя принуден да разчекне и четирите си крачета, за да остане на несигурното си място върху кръглото гладко дърво. Въпреки всичко той се задържа и имаше възможност да види как алигаторът, притекъл му се току-що на помощ, бе наказан от другия.
Големият алигатор страшно се вбеси от нападението на съперника си и се нахвърли върху него с дива ярост. Другият пък не искаше да отстъпи и в следващия миг двете могъщи животни така зашибаха водата с опашки и затракаха кръвожадно челюсти, че разпенената вода плисна нависоко и достигна чак до мястото, където Джек все още стоеше в нерешителност.
Междувременно един по-слабичък алигатор се опита хитро да използва случая, докато по-силните му другари се биеха за плячката, и също като първия се метна върху дънера. Но беше принуден също тъй бързо да се оттегли, без да постигне делта си, понеже старият юначага не се показа толкова лекомислен да изпусне плячката из очи по време на схватката. Оставяйки след себе си пяна, той връхлетя отново дънера като буреносен облак, изправи се за втори път и твърде предизвикателно се огледа назад, за да види дали някой друг няма да се осмели да му оспори онова, което бе запазил за себе си.
В същото време Джек продължаваше да стои едва на двайсетина метра между трите дървета и все още не знаеше много добре какво да стори: дали да се притече на помощ на кучето, или да го предостави на съдбата му? Във втория случай той можеше да се надява, че чудовищата щяха да се оттеглят, щом ликвидираха дакела, а всъщност само той беше виновен за цялата глупава история. Но му стана жал за нещастното малко създание. Освен това този стар обесник алигаторът страшно примамливо предлагаше плешката си. Още с първия си изстрел Джек бе разбрал, че куршумите не отиваха на вятъра, и без да му мисли много, се прицели точно зад рамото, в лопатката на изправения алигатор, и натисна спусъка. Ако след това те се нахвърлеха върху него, все щеше да съумее да се защити.
След изстрела алигаторът все още остана неподвижен, обаче Джек успя да различи дупката от куршума си точно на желаното място, откъдето заблика светла кръв. Изведнъж раненото животно отпусна левия си крак, сведе глава встрани и тежко падна във водата.
Дакелът отново трябваше да се мъчи да запази равновесие и има съмнителното удоволствие почти веднага след това да види как по дънера започна да се катери друг алигатор, който съвсем малко или пък никак не се бе стреснал от изстрела. Но Джек с трескава бързина зареди отново карабината си и преди новият враг да успее да се докопа до нещастното кученце, сигурното оръжие пак изгърмя и обезвреди алигатора.
За останалите този шум в такава непосредствена близост бе вече малко множко. Те изоставиха своите мъртъвци на бойното поле и се оттеглиха на по-голямо разстояние, но останаха все още в обсега на карабината.
В този момент дакелът би имал прекрасната възможност да слезе от опасния дънер и да избяга при господаря си, обаче той все още нямаше пълно доверие в настъпилия мир. Макар и смъртно ранени, алигаторите още се гърчеха наблизо във водата и я багреха с кръвта си. Джек няколко пъти се опита да го подмами, но кучето не отиде при него. Тогава младежът извика през смях:
— Ами да, отначало горе отвисоко отвори такава уста и вдигна такъв шум, сякаш искаше да ги излапаш всичките, а сега изведнъж сякаш онемя. Пху, засрами се! Но, струва ми се, трябва най-напред да прогоним останалите приятелчета малко по-навътре в блатото, а после ще видя дали сам не мога да те сваля оттам, момчето ми.
С тези думи той отново зареди пушката си и изстреля още няколко куршума по главите на животните, които сега едва се подаваха над повърхността. Но водата го заслепяваше, той не можеше да се прицели както трябва и всичките му куршуми минаха над целта. Въпреки това той постигна каквото искаше, защото алигаторите започнаха да се оттеглят все по-надалеч и по-надалеч и Джек се накани вече сам да напусне не съвсем безопасното си място. Ако кучето ги подмамеше още веднъж, можеше съвсем лесно да им хрумне да нападнат и него самия, а дърветата бяха твърде гладки и дебели, за да успее да се изкатери по тях. След като отново зареди пушката си, той я нарами и най-напред се опита да накара дакела да слезе от дънера. Този път той не чака да го молят дълго и щом младежът се приближи до ствола, нещастното изплашено животинче допълзя до него, скимтейки. Доброволно и търпеливо му разреши да го вземе на ръце.
— Аха! — засмя се Джек. — Значи забелязахме нещо, а? Е, момчето ми, струва ми се, че в бъдеще ще си траеш, когато не се намираш сред себеподобните си. А сега ние двамата ще се потрудим да се измъкнем от това проклето блато, за което ще си взема само ей онзи спомен.
С тези думи той взе дакела на лявата си ръка, с която държеше карабината, обви едно късо въже около най-близкия от убитите алигатори и наполовина подпомаган от водата, затегли след себе си тежкото тяло. Но по насрещния насип се поизмъчи доста, докато успее да завлече едрия звяр под сянката на най-близките дървета.
