А старият Поулридж не губи повече време в празни приказки. С няколко крачки се озова на палубата, пъхна в уста двата си показалеца и веднага се разнесе остро и пронизително изсвирване, което проехтя надалеч. В същото време Соломон бързо и безшумно се върна на сушата.
Отплаването
— Охо! — подвикна Бил, който седеше горе на дигата заедно с един приятел, отдалечени от лодката на около стотина крачки. — Какво е това? Не прозвуча ли като сигнала на Стария?
— Да не го е прихванало нещо, та да иска още днес да пусне старото корито надолу по реката? — обади се друг.
— Всичко можеш да очакваш от него — каза Бил, — но тогава… действително, ето и второ изсвирване! — прекъсна се той сам и бързо скочи на крака. — Момчета, сигурно се е случило нещо, нека се качим на борда!
Лодкарите не се колебаха дълго и едва бяха стъпили на палубата, когато Стария ги попита с обичайното си спокойствие:
— Всички ли сте тук?
— Струва ми се, да — обади се Бил.
— Къде е Джек?
— Тук, сър.
— Добре. Прибирай дъската!
— Ще тръгваме ли?
— Да, душичке.
— Но вече се мръква — обади се един от хората, — а в тази тъмна доба вероятно ще налетим на онези дънери долу.
— Бил, можеш ли да завържеш това въже на дървото, заседнало ей там по-навътре в реката — попита Стария. — Вземи кануто. Тук сигурно ще се справиш с течението. Но ще ми направиш голяма услуга, ако малко побързаш.
— Мога, разбира се, че мога! — отвърна Бил, комуто се стори достатъчно зловещ фактът, че Стария изобщо го моли за нещо. Само за миг сграбчи въжето, хвърли го в кануто, което Стария отвърза, и в следващата секунда загреба към посоченото му дърво, здраво заседнало в тинята малко по-нагоре и по- навътре в реката. Ала бяха необходими доста усилия, за да се придвижи срещу течението нестабилното кану. Но Бил беше здравеняк и сръчен гребец и след кратко време се добра до един от клоните, по който не беше трудно да се покатери.
Щом се озова върху дънера, той обви около него донесеното въже и след като завърза другия му край за своето кану, с няколко удара на греблото отново се върна на борда. Целият екипаж се залови за въжето и затегли отвързаната от дървото на брега лодка нагоре срещу течението, докато изчезна всякаква опасност да налети на стърчащите по-долу дънери. После хората отново застанаха по местата си, а Бил се изтегли бързо с кануто по въжето до мястото, където бе завързано, развърза го и освободи лодката.
— Сега всички заедно!
Вдигнатите гребла едновременно се спуснаха във водата, кормилото заскърца, като принуди широкия нос енергично да се извие, и щом Бил се върна с прибраното въже и бързо се изкатери на борда, течението поде тежката лодка, отнесе я в открити води и тя се понесе пъргаво, незастрашена от никаква опасност.
В същото време Стария, който оглеждаше брега, забеляза как някакъв ездач препускаше по пътя покрай насипа в посока към плантацията. Не беше надзирателят, навярно полицаят. Подсвирквайки с уста и с подигравателна усмивка на тесните си устни, Стария бавно се извърна пак към реката.
Нощта вече се спусна наистина и от жилището на плантатора заблещукаха светлинки. Луната ги заливаше с лъчите си и ако не се приближаваха до брега и не паднеше мъгла, можеха да не спират през цялата нощ. Впрочем все още не биваше да оставят в бездействие дългите тежки гребла, тъй като течението сменяше посоката си точно към току-що напуснатия десен бряг, а на неколкостотин метра по- надолу от плантацията в реката се врязваше остър и нисък нос от брега. Минеха ли веднъж край него, нямаше вече от какво да се опасяват — очакваше ги открит и широк път по средата на могъщата Мисисипи.
Това беше много добре известно на хората, тъй като всички бяха плавали достатъчно дълго по реката и я познаваха почти навсякъде една и съща. Ето защо те с най-голяма готовност се заловиха за тежките гребла, докато кормчията се принуди да обърне носа на лодката почти към средата на реката.
Разбира се, Джек също като другите бързо последва заповедите на палубата и охотно изпълняваше задълженията си. Но докато другарите му оживено разговаряха по време на работата си, той не обелваше нито дума, а мълчаливо и тъжно гледаше към постройките, покрай които в тези минути се плъзгаше лодката им. Там той успя да различи градината, а тъмната група дървета бележеше мястото, където днес бяха били нещастницата с камшик. В този момент в някоя от онези малки схлупени къщици отсреща, които дори и сега се белееха в мрака със своите светли зидове, лежеше тя със сломено от позор и мъка сърце, една робиня, предоставена на произвола на тираните… Но робините могат да се купят от техните господари. Ами ако той самият продадаше малкото си имущество, щом се върнеше у дома си, ако превърнеше в пари всичко, което му принадлежеше, и после я освободеше? Тази внезапно породила се мисъл прониза сърцето му като с кинжал и тъй ненадейно изплувалата надежда го накара да потръпне силно. Ех, ако можеше да се появи пред нея и да я отведе като своя собственост… или не, да я изведе свободна в широкия свят и това нещастно дете за пръв път в живота си да има правото да бъде щастливо…
— Внимавай, Джек, внимавай! — извика му предупредително Стария откъм кормилото и го изтръгна от сладките му мечти. — Човече, съвсем забрави греблото. Едва когато отминем ей онзи нос, ще можете да си отпочинете на воля.
Джек здравата се изплаши и отново натисна греблото с всички сили така, че еластичното дърво се огъна под напора му. Стария обаче не гледаше вече към него, погледът му се взираше в някакъв светъл предмет, отделил се от тъмния бряг.
— Някакво кану или лодка се приближава към нас — каза Бил, показвайки на Стария с греблото напред, — ей там зад самия нос, капитане.
— Забелязах го вече, Бил — отвърна Поулридж. — Само ми се ще да знам какви ли са им намеренията. Да не би да идват насам?
В този момент откъм брега право към тях бързо се отправи малко тясно кану и Бил каза полугласно:
— Да бъда проклет, ако вътре не седи някаква самотна женска!
Вниманието на останалите също бе привлечено от малката лодка, но те не биваше да спират да гребат, понеже се намираха близо до носа… още един хвърлей и щяха да го отминат. Междувременно кануто им бе пресякло пътя пред самия нос на лодката, но напразно се оглеждаха от другата страна да го зърнат. То не се появи там, а Стария не биваше да напуска кормилото, обърнато надясно, за да види какво е станало с кануто.
Ето че в следващия миг щастливо минаха покрай носа, като между него и десния им борд не останаха повече от петдесетина крачки. Там бе спрял някакъв ездач — на фона на по-светлото небе те можаха ясно да различат върху високия насип фигурите на коня и човека. Той им помаха с ръка и нещо извика, но не разбраха думите му.
— Какво каза тоя? — попита Бил и едва сега за пръв път остави греблото, като се извърна към Стария и избърса потта от челото и врата си.
— Не зная — изръмжа Поулридж, поклащайки глава, — пък и няма значение. Ако е искал да ни каже нещо, могъл е да го стори по-рано, докато все още бяхме на брега. Сега е твърде късно, след четвърт час ще сме по-близо до отвъдния бряг на реката, а това ще рече в щата Мисисипи. Ей там насреща е Мисисипи, нали, Бил?
— Разбира се — каза лодкарят, — и то поне още на трийсет-четирийсет мили далеч оттук. Но, по дяволите, какво стана с онова кану?
Стария почти бе забравил кануто, но в момента изви кормилото на другата страна, приближи се повече към лявата страна на лодката си и надзърна през борда.
