лодката му се озова отстрани на търговската лодка и надзирателят се изправи, за да се улови с ръка за борда й.
— Том, я ми подай отдолу карабината — извика в този момент Стария с гръмовен глас. — Първият, който без моето разрешение покаже главата си на борда ми, може да бъде сигурен, че ще й направя дупка, тъй че лунната светлина свободно да минава през нея. По дяволите, иска ми се да разбера кой е господарят на старата „Сузи“, ти или аз!
След няколко секунди един от хората му притича с карабината и мистър Хуф не посмя да се възпротиви на забраната. Иначе Стария щеше да изпълни заплахата си и никакъв съд по целия свят не би го обявил за виновен. С едно богохулно проклятие надзирателят отблъсна лодката си и хората му заработиха с греблата. Обаче един от негрите закачи полупотопеното кану, а това веднага привлече вниманието на надзирателя.
— В името на сатаната, тя е на борда! — изкрещя той и нададе тържествуващ вик. — Сега ще видим дали имате право да спирате тук с вашите североамерикански аболиционистически лодки и да крадете негри от плантациите. Все още ли отказваш да ни предадеш робинята?
— Кой краде негри бе, лъжлив мерзавецо! — извика сега Стария, който почувствува вече, че ръцете започват да го сърбят. — Мога да те посъветвам само едно — гледай по-скоро да изчезнеш или ще направя нещо, за което в крайна сметка бих могъл и да съжалявам.
Старият Поулридж заплашително вдигна карабината и надзирателят, по природа страхлив, щом срещнеше нейде съпротива или пък ако численото превъзходство не беше на негова страна, извъртя бързо носа на лодката. Греблата отново заработиха и скоро малкият плавателен съд се озова извън обсега на огнестрелното оръжие от борда на тежката търговска лодка или ковчега, както нерядко наричаха тези съдове. Но думата „робиня“ не излизаше от главата на Стария. Дали това беше само някаква хитрост от страна на надзирателя, за да си намери предлог да се качи на борда и да претърси всичко за избягалото бяло момиче, или… действително имаше роби, които бяха почти тъй бели, а често и по-бели от самите си господари, но в жилите им течеше негърска кръв. Тези съмнения му бяха неприятни и той трябваше час по- скоро да им сложи край.
— Бил — каза той, обръщайки се към кормчията, — не изпускай из очи лодката и ме извикай, ако се приближи отново. Онзи негодник в никакъв случай не бива да се качва посред нощ на борда ми, па ако ще би да имам тук и десет негри, собственост на неговия робовладелец. Ако иска нещо от нас, нека дойде утре или пък… да ни пише.
С тези думи той напусна палубата, взимайки със себе си своята карабина.
— Хей, Джек! — каза той учудено, щом влезе в каютата си и видя там младия лодкар да стои до непознатата и да държи ръката й. — Знаеш ли какво каза онзи негодяй, мистър Хуф, който беше отвън близо до нас в лодката си?
— Истината ти е казал, мъжо — прошепна жена му.
— Мътните го взели! — възкликна Стария изплашено, а момичето, потръпвайки, скри лице в дланите си. Но Джек не беше стоял бездеен и уповавайки се на добросърдечността на възрастната жена, бе спечелил поне нея на своя страна. Какво го интересуваха законите на робовладелците — тук пред очите му седеше едно нещастно, пребито същество, една от онези хиляди жертви, които ежегодно загиват под бича на палачите си. Тази нещастница се бе доверила на неговата закрила и той самият бе твърдо решен да жертвува и живота си за нея. Но от страна на търговеца цялата тази работа бе посрещната много по- безразлично, защото бе идвал вече доста често в Луизиана и изобщо в робовладелческите щати и знаеше твърде добре на каква опасност се излага. На него и през ум не му минаваше да рискува собствеността и свободата си, за да подпомогне някаква избягала робиня в бягството й. Ето защо той спокойно остави карабината си на мястото й, хвърли дълъг и изпитателен поглед към сгушилото се отчаяно момиче и като се канеше да излезе от каютата, каза:
— Е, в такъв случай не се нуждая повече от карабината… трябваше да знам всичко това отпреди.
— Какво ще правиш, човече? — извика жена му, хващайки го бързо за ръката.
— Какво ще правя ли? — повтори североамеркканецът, поглеждайки я учудено. — Ами ще извикам лодката и ще предам момичето на онези хора. Да не мислиш, че много ми се иска още в първия град стоките ми да бъдат продадени на търг от шерифа, а аз самият да се запозная със затворите на Луизиана? Да не съм луд?
— Но, човече, я само погледни момичето — замоли се жена му, чието сърце потръпна от болка при мисълта, че бедното момиче отново ще попадне в ръцете на мъчителите си. — Погледни — каза тя и отстрани ръцете на нещастницата от нейното бледо, измокрено от сълзи лице, — виж това дете, бяло като цветовете на черешата, миловидното й личице. Приличат си със сестра ми Луси като две капки вода. А виж и тук — продължи тя и със силните си ръце изправи момичето на крака така, че мъжът й да може да забележи гърба й, нашарен с кървави ивици, — виж и това: ето тъй са измъчвали и били с камшик нещастното дете заради някакво си жалко куче, изядено от алигатор. Нима това са хора?
— Хмм — измънка търговецът, — наистина лошо… много лошо и съм напълно убеден, че подобно нещо е могъл да извърши само онзи мерзавец, дето обикаля навън с оная лодка, обаче законите са на негова страна и това е, а срещу ръжен се не рита. Ако момичето беше в моята ферма в Индиана, можеше да се обсъди въпросът и вероятно щяхме да намерим начини и средства да я прехвърлим на север, в Канада. Обаче тук, където се намирам въз властта на техните закони почти с цялото си имущество, не съм в състояние да направя абсолютно нищо, дори и да имам такова желание. Онзи тип трябва само да плава с лодката си подир мен до утре, щом се зазори, да спре още при първото градче и да направи донесение в полицията срещу нас. След това шерифът и полицаят на часа ще довтасат на борда ни, а ти ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че няма да се изложа на подобна опасност.
— И наистина ли ще им предадеш това дете? — попита жената.
— Ако още отначало знаех как стоят нещата, изобщо нямаше да я пусна да се качи на борда. Но все още не е късно. Надзирателят ще се зарадва, ако получи обратно собствеността си, а ние спокойно ще продължим плаването си. И бездруго не мога да освободя всички роби, а хич не ми се ще да се залавям с това момиче и да залагам на карта имуществото и живота си. Не говори повече, нали знаеш, че е безсмислено.
— Тогава поне й разреши да вземе лодката си и да слезе нейде на брега! — помоли се жената.
— Но по този начин няма да се отървем от тези негодници — измърмори мъжът. — Или ще забележат светлата й рокля в кануто, така че тя няма да успее да им се изплъзне, или пък ще продължат да гребат подир нас и ще ми създадат кой знае какви усложнения в най-близкото селище.
— Предайте ме — обади се внезапно момичето с тих, но решителен глас, — чувствувам, че нямам право да ви излагам на подобна опасност, а… и без това съм загубена. Дори и да избягам в гората, каква полза от това — бих загинала в тази пустош. Ако пък отида в някое населено място, навсякъде важат тези страшни закони, според които съм прокълната. Предайте ме. Не ми остава друг избор, освен да умра.
— А може би все пак има друг избор — обади се един спокоен и сериозен глас и когато всички се обърнаха учудено натам, откъдето идваше, Джек пристъпи напред от тъмния ъгъл на помещението, в който се бе оттеглил при влизането на търговеца. — Ще предоставиш ли съдбата си в мои ръце, момиче?
— В твои ръце ли, Джек? — каза Поулридж. — Момко, какви ги приказваш? Лодката е отговорна за действията на своите хора и дали аз ще я скрия тук, или ще я крие някой друг от екипажа, е все едно.
— Знам — отвърна спокойно лодкарят. — Знам също така, че дори и да искате, пак не бихте могли да я спасите, но първоначалният страх за участта на нещастното дете така ми обърка главата, че даже и не помислих за това. Тази нещастница няма да може да избяга с кануто, ако е самичка. Колкото и добре да умее да върти греблото, ръцете й са като схванати от изтезанията и скоро ще се измори. Поразмислих и реших… да я придружа.
— Глупости — изръмжа североамериканецът, — да не си мислиш, че с кануто ще се изплъзнеш от лодката, дето четири гребла я карат? След половин час ще те догонят и после? Върви, че се оправяй с тукашните робовладелци! И без това са побеснели от нашата дейност в Севера срещу робството и паднеш ли в ръцете на някоя банда, ще те обесят на най-близкото дърво напук на всички съдилища и шерифи по целия свят.
— Ако ме заловят жив, да — изсмя се ядно младият лодкар. — Кои са чак толкова ония в лодката? Онзи бял мерзавец с четирима чернокожи!
