— Предостатъчни са, момчето ми — каза Стария. — Надзирателят едва ли е избрал за гребци хора, на които да не може твърдо да се уповава. Ами накъде ще се отправиш? Отдясно е Луизиана, а отляво — Мисисипи. И единият щат е робовладелчески, и другият. И в единия, и в другия се съблюдават законите им с еднаква педантичност и строгост. А добереш ли се щастливо до някой свободен щат, дори и там няма да си в безопасност, защото нашите свободни щати също връщат обратно избягалите негри.
— Всичко това ми е известно — каза спокойно Джек, — обмислих тези обстоятелства и планът ми е готов. Вас няма да ви сполети никакво наказание, след като момичето напусне лодката ви. Никой не е в състояние да докаже, че е била на борда, а само за да си спестите някакво неудобство, няма да предоставите тази нещастница на ужасната й участ, нали? Но дори и да искате да постъпите тъй — продължи разпалено младежът, обзет от неукротима пламенност, — даже и да не ми дадете съгласието си, кълна ви се, че напук на вас и на всички ще отведа момичето оттук или… ще загина заедно с нея. Тогава вие ще бъдете виновен за смъртта ми, помислете си само как ще се мернете пред очите на баща ми, вашия приятел от младежките години.
— Виж го ти само каква уста е отворил този младок — рече Стария, поглеждайки смаяно своя лодкар, — а пък през целия ден не обели дума… искаш да дезертираш от лодката ми, така ли?
— Вие не се нуждаете повече от мен — каза Джек, комуто при този въпрос сякаш тежък камък падна от сърцето. Той разбра, че Поулридж беше съгласен. — На това място реката е широка и дълбока, опасностите са зад гърба ни. Дайте ми каквото съм спечелил при вас… не искам нищо повече… и ме оставете сам да се погрижа за останалото.
— А какво ще каже момичето? — попита Стария, хвърляйки към нея изпитателен поглед.
Затаила дъх от напрежение, нещастницата внимателно бе слушала думите, обещаващи й нова надежда, колкото и слаба да бе тя. Та нали на нея й бяха известни всички очакващи ги по пътя им опасности много по-добре, отколкото на младия момък, чието благородно сърце и младежка смелост дръзваха да се изправят срещу тях.
— Ще ми повериш ли съдбата си — каза Джек, като се приближи до нея и й подаде ръка. — Ще ме последваш ли, момиче, и вярваш ли, че ще бъда почтен към тебе и ще ти бъда предан?
При тези думи гъста руменина обагри пребледнялото лице на девицата. Тя се надигна трепереща, сложи длан в ръката на младежа и със силен, дълбоко развълнуван глас каза:
— Ще ви следвам, както бих следвала своя роден брат и нека бог ви възнагради за всичко, което правите за едно бедно, изоставено създание!
— Тогава с божия помощ на път! — възкликна ликуващо Джек. — А ако горе на небето наистина има бог, той сигурно ще ни закриля, непременно ще ни избави от гибел. Да тръгваме, нощта е дълга, а на сърцето ми е тъй весело и леко, че ми се иска да закрещя от щастие.
— Би било съвсем уместно — обади се Стария безучастно. — Поне мистър Хуф незабавно ще се осведоми какво желаем. Но както и да е, щом си решил тъй сляпо и безразсъдно да вървиш право към гибелта си, то аз нямам нито правото, нито властта да те спра. Ние сме свободни хора и всеки от нас може да постъпва както си иска. Вярно, че ако се измъкнеш оттук незабелязано, онези ще ми създадат неприятности, обаче едва ли има защо да се страхувам — тяхната лодка сигурно няма да се отдалечи дотолкова, та да успее да им се изплъзне едно кану. Въпреки това ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна да избягаш, пък макар и да е само за да видя как мистър Хуф си отива с провесен нос. А сега се подготви. Междувременно ще се изкача на палубата, за да видя какво става горе. Не е необходимо да прибързваш, почти цялата нощ е все още пред теб.
Поулридж му обърна гръб и се накани да излезе от каютата, но неговата жена му препречи пътя и го улови за ръката. По страните й се стичаха едри сълзи.
— Добре, добре, старо — каза той, като бавно, но дружелюбно я избута настрана, — знам, че върша една глупава щуротия. Но щом онази луда глава не отстъпва, нека си тегли последствията. Ако по негова вина понеса някакви загуби, тогава у дома баща му ще трябва да ме обезщети — бъди сигурна.
После той излезе от каютата и в първия момент Джек остана да стои в нерешителност, без да знае откъде да започне.
Но мисис Поулридж, която бе образец на практична жена, го побутна към изхода и припряно каза:
— А сега да те няма, Джек! Оправи кануто и се приготви да тръгнеш веднага щом мъжът ми реши, че е настъпил подходящият момент. Аз в това време ще превържа това нещастно създание и ще му облека нещо да го пази от студения нощен въздух. Ще ви опаковам и провизии, в случай че ви потрябват из пътя. И нека бог ми прости, ако с това върша грях и престъпвам законите. Но пък не е възможно бог да е създал подобни закони, под чиято закрила зли хора изтезават други живи създания на същия тези бог. И затова, като им помагаш, не може да вършиш грях… А ти, дете мое, горе главата — обърна се тя към момичето, щом младежът напусна малката каюта, — Джек има храбро и честно сърце като всички хора от обширните равнини. Не е от онази грубиянска и негодническа лодкарска паплач, а е син на свестни родители и ние всички сме го обикнали. Просто е човек на място, сърцат е и ако из всичките щати има някой човек, който може да доведе започнатото докрай, това е той.
Още докато говореше, тя разголи раменете на момичето и щом видя ужасните белези, оставени от бича на палача по нежната кожа, по страните й отново започнаха да се стичат сълзи. Но с лека и пъргава ръка тя почисти раните, постави им чисти превръзки, после се погрижи и за дрехи, та да не простине израненото тяло на нещастното създание.
При това не преставаше да клати глава и да се чуди, че едно толкова бяло момиче е причислявано към негрите и че може да бъде изтезавано по такъв начин. Междувременно Джек не бездействуваше, а доколкото бе възможно по-безшумно, с помощта на един от своите другари, повдигна първо от едната страна полупотопеното кану, за да го изпразни наполовина от водата, а после изчерпи остатъка с един съд. Разбира се, че всичко това нямаше как да стане без никакъв шум, обаче лодката, която в момента се намираше пред тях, беше на твърде голямо разстояние, за да могат да забележат какво се вършеше тук. Скоро малкият плавателен съд отново лежеше върху водата сигурно и леко.
В този момент тежката товарна лодка се приближаваше към един от често срещаните острови по Мисисипи и понеже при високото ниво на водата беше без значение от коя страна ще минат, старият Поулридж реши да избере страната, на която островът хвърляше сянка. Луната се бе спуснала вече доста ниско и под закрилата на дърветата в крайна сметка не беше невъзможно кануто да се измъкне щастливо. Междувременно той запозна хората си с бягството, планирано от техния другар, и Бил се закле, че нищо на света не би му направило по-голямо удоволствие от това да тръгне заедно с него. Ала кануто беше твърде малко за тази цел, а и Стария го попита дали смята, че той самичък би могъл да води тежката лодка надолу по реката.
— Достатъчно е — изръмжа той, — че разрешавам на тази луда глава да тръгне, а вие останалите можете само да паднете на колене и да благодарите на бога, че не е необходимо да участвувате в тази щуротия. Хич няма да се учудя, ако след няколко дни прочетем в Ню Орлиънс, че са заловили някакъв аболиционист заедно с една избягала негърка и са ги обесили за назидание на останалите. А сега изчезвай, Джек, или поне си стой при лодката и се погрижи пътничката ти да бъде готова. А вие, останалите, да си държите устата затворена. Никой от вас не е виждал нищо!
— Би трябвало да ни мислиш за ужасни тъпаци, за да ни напомняш подобно нещо! — измърмори Бил. — Желая ти успех, стари приятелю, дръж се храбро! Един срещу петима не е чак толкова страшно, а и ти си тъкмо човекът, който може да им даде да се разберат.
Джек подаде поред ръка на всички свои другари и всеки от тях му каза по няколко добри думи, макар и понякога примесени с ужасна ругатня. Цялата тази история допадаше твърде много на техните характери, свикнали на волен, изпълнен с приключения живот, тъй че той можеше да бъде напълно сигурен в искрените им симпатии към него.
Междувременно Стария се завърна в каютата и не успя да потисне едно възклицание на удивление, когато жена му приближи до него вече преоблеченото момиче. Той едва успя да разпознае избягалата робиня в една от тъмните рокли на жена си и с американско боне на главата, което засенчваше лицето й, макар и да не го скриваше напълно.
— Дете мое — каза той съвсем смаян, — сигурен съм, че онзи, който те види в тези одежди и все пак заподозре, че в жилите ти тече негърска кръв, не ще да е обикновен човек и ще има по-остър поглед от стария Поулридж. Ако момчето успее да те изведе от тази околност, после наистина всичко би могло да мине
