надежда да се изплъзнат от ръцете на преследвачите си.
Потръпвайки от ужас, момичето извърна глава. Гласът на нейния палач изпълваше сърцето й със смъртен страх. Съвсем механично тя изпълняваше заповедта на своя придружител да държи все още носа на кануто насочен срещу течението на реката. Решаващият миг настъпи. Кануто лежеше съвсем спокойно във водата, носено бавно от течението, а неприятелската лодка, пенейки водната повърхност, се приближаваше като стрела. Карабината бавно се повдигна нагоре, залязващата луна освети лъскавата й цев. Джек съзнаваше, че животът му зависи от сигурния изстрел, и щом главата на надзирателя, мушката и мерникът застанаха в права линия, дълга не повече от десетина крачки, той натисна спусъка.
Пронизителен вик се сля с пукота на карабината. А Джек, захвърляйки оръжието в кануто, мигновено улови греблото. Носът бързо се извъртя под ъгъл с посоката на преследващата ги лодка и когато тя връхлиташе, кануто светкавично се изплъзна встрани. Неприятелската лодка също промени посоката си — смъртно раненият надзирател бе рухнал назад върху кормилото и го бе извил надясно и носът на лодката му се бе насочил срещу течението. А чернокожите, които даже и не подозираха, че белият ще изпълни заплахата си така бързо, а може би и не повярваха, че има карабина, захвърлиха изплашени греблата и скочиха на крака, за да се притекат на помощ на своя повелител. Царството на мистър Хуф бе свършило. Куршумът на младия лодкар го бе улучил право в челото. Наистина той беше все още жив, но издаваше само дивашки нечленоразделни звуци, а ръцете му раздаваха наоколо резки удари. Това внесе объркване сред целия му екипаж, а Джек не бе човекът, който би пропуснал да използва времето, подарено му по такъв начин.
След успешния изстрел той не нададе никакъв ликуващ вик, нито пък хвърли поглед назад към извъртялата се в обратна посока лодка. Изпълнен с нова надежда, но и с неприятното чувство, че има в кануто си незаредена пушка, той натисна греблото и с всички сили загреба към сушата. Вярно, че неприятелите му забелязаха бягството на кануто, смятано вече за сигурна плячка, но преди да вземат отново греблата, то вече спечели солидна преднина и съвсем наблизо до брега двамата избавени се понесоха надолу по течението.
Избавени? Боже мили, кой знае какви опасности ги дебнеха занапред, може би много по-ужасни от бързата смърт в реката. Но все пак се бяха изплъзнали от този първи удар. Обезвреден бе най-върлият враг, който имаха в тази страна, а на всички останали младежът гледаше с леко и радостно сърце, изпълнено с дръзновение.
Лодката продължи да ги преследва. Негрите бяха положили тялото на умиращия на дъното на лодката, защото и бездруго не бяха в състояние да му помогнат. В преследването обаче нямаше вече предишната настървеност. Та какво ли можеха да предприемат срещу белия те, всички до един роби? Дали имаха правото да посегнат на него и не заплашваше ли смъртно наказание всекиго от тях, ако вдигнеше ръка срещу някой от привилегированата свободна каста? Наистина този човек бе откраднал една робиня и може би съдилищата нямаше да ги оправдаят, обаче само… може би. Всичко това не им беше съвсем ясно, а първият изстрел бе последвал тъй бързо и безпогрешно и тъй мигновено бе взел една жертва измежду тях… можеха ли да се изправят още веднъж срещу това оръжие? И защо ли?
Двамата помощници на надзирателя обсъждаха тихо това, докато въпреки всичко гребяха колкото можеха по-бързо подир кануто. Но и бездруго не им бе възможно повече да догонят бегълците по вода. Заобикаляйки около короната на повалено в реката дърво, кануто внезапно бе изчезнало от погледите им, а когато се озоваха при дървото и задържайки лодката на едно място, се заловиха за стърчащите клони, забелязаха, че едно друго дърво, надвесило се ниско над реката, бе взело вече двамата под своя закрила.
Освен застреляния надзирател в лодката се намираха четирима чернокожи: двамата помощник- надзиратели, мулати, и двама от най-благонадеждните роби, избрани от Хуф за гребци. Но без бял предводител те не биваше да предприемат нищо на своя глава. Даже и ако отидеха в най-близката плантация, те се излагаха на опасността да бъдат заловени и задържани като избягали роби. Въпреки всичко двамата помощник-надзиратели имаха за свой дълг поне да отрежат на бегълците пътя по вода, като изтикат обратно в реката или пък пробият спрялото нейде на брега кану, което вероятно бе вече изоставено от двамата. В такъв случай възможността да ги открият и заловят в гората беше по-голяма. След кратко съвещание решиха да навлязат с лодката си сред хаоса от клонаци, през който тясното кану се бе промъкнало далеч по-лесно. После трябваше да съобщят за случилото се недалеч, оттук малко по-нагоре по реката и дори и да ги задържаха, лесно можеше да се докаже тяхната невинност. Ето защо те предпазливо се заловиха за работа, като оставиха греблата върху пейките и започнаха бавно да придвижват лодката си напред, дърпайки околните клони. Скоро достигнаха мястото, където бе спряло кануто. Но преди да успеят да го различат добре в тъмните сенки на дърветата, бяха посрещнати от гръмовния глас на лодкаря:
— Назад, негодници! Промъкнете ли лодката си само на метър по-напред, ще пронижа с куршума си първата къдрокоса кратуна, която ми се мерне! Разбрахте ли ме!
Чернокожите не отговориха. Но за това, че човекът не се шегува, имаха кърваво доказателство на дъното на собствената си лодка и този път се измъкнаха от клонаците по-бързо, отколкото бяха навлезли сред тях. Явно със сила нищо не можеше да се направи и те трябваше да измислят някакъв друг план, за да пресекат по-нататъшния път за бягство на кануто.
Междувременно Джек си бе изработил вече план. Щом кануто докосна с носа си речния бряг, който на това място не беше особено стръмен, Сали изскочи от лодката и застана трепереща на брега, за да изчака своя закрилник. Младият лодкар побърза да я последва и като стъпи веднъж на твърда земя, на сърцето му стана по-леко и радостно. Но първата му грижа бе отново да зареди изпразнената карабина — с готовото за стрелба оръжие той знаеше, че нямаше да му е трудно да държи невъоръжените роби на нужното разстояние. Той постоя известно време, ослушвайки се предпазливо, докато все още можеше да долавя гласовете им, а после отново безшумно се качи в кануто.
— Какво мислите да правите? — прошепна Сали и сключи изплашено ръце.
— Бъди спокойна, мила — предупреди я лодкарят със също тъй тих глас. — Най-напред трябва да разбера какво замислят онези негодници. Остани тук спокойно и не се бой от нищо. Ей сега ще се върна.
След като остави карабината в кануто, той започна бавно да го провира все по-напред и по-напред, докато най-сетне изчезна от погледа на страхливо следящото го момиче, потъвайки в сянката на тъмната корона на дървото. Изминаха няколко дълги минути, а той не се завръщаше. Дали не бе избягал? Дали не я бе предоставил сама на собствената й съдба? При тази мисъл тя потрепери, мрачните корони на дърветата отново зловещо зашумоляха над главата й, а плачевният вопъл на кукумявката се разнесе из смълчаната гора. Цял половин час изтече в такова мъчително очакване. Най-сетне й се стори, че долавя шума от разтварящи се храсти. Сърцето й лудо заблъска в гърдите и ето че… той най-сетне се завърна. Дългото тясно кану си проправи път към брега и когато тя се наведе напред, за да улови и задържи носа му, Джек изскочи от него с карабина в ръка и се приближи до нея.
Не каза нищо, само взе всичко, каквото имаше в лодката, и започна да изтегля кануто по меката земя все по-нагоре и по-нагоре по брега. Трябваше да напрегне всички сили и да го повдига ту от единия, ту от другия му край, понеже момичето почти не беше в състояние да му помага. Най-сетне му се удаде да прикрие лодката зад един храсталак, а след това, доколкото можеше, се залови да заличава оставените в меката почва следи. Според възможностите си и Сали подкрепяше усилията му. После той улови момичето за ръка, помогна й да се изкачи по стръмния бряг, след което бързо навлязоха в гората. Той все още мълчеше и избираше за момичето по-откритите места, за да го улесни по възможност из този тежък път, докато оставиха брега далеч зад себе си.
Сали го следваше през тръстики и блата, през повалени дървета и клонаци, без да му задава никакви въпроси, нито пък да се оплаква. Ето че той внезапно се спря, хвърли одеялото си на земята, подпря карабината на един повален дънер, до който се бяха изправили, и дружелюбно каза:
— Е, дете, поне засега избегнахме опасността от преследване. Но ще имаш ли сили да ме следваш още няколко часа през този хаос от тръстика и храсталаци?
— Да — каза тихо нещастното момиче, — ще ви следвам, накъдето и да ме поведете. Няма да питам какво вършите и защо.
— О, не, мила, нямах това предвид — каза засмяно младежът. — Разбира се, че ще научиш съвсем точно какво мисля да правя. А дали ще успея, това е вече божия работа. Слушай: понеже прогоних онези
