огромни челюсти. Но при шума, който той правеше във водата, те се отдалечаваха и след не повече от четвърт час Джек отново усети, че стъпва по суха земя.
Ето къде се намираше и параходът. През храсталаците лодкарят различи огньовете по брега, запалени от екипажа, и след като се насочиха бързо към тях, двамата видяха и малката къща, разположена сред тясна полянка. Параходът бе спрял близо до брега, дебелите и здрави дъски-трапове бяха спуснати и по тях между сушата и борда пъргаво сновяха хора — нагоре се изкачваха, нарамили на плещите си тежък товар дърва, а слизаха с празни ръце.
— Ами дали ще ни вземат? — прошепна боязливо момичето, в чието сърце отново се промъкна предишният страх поради близостта на толкова много бели.
— Изобщо няма да ги питаме — засмя се Джек. — Сега изправи глава, момичето ми, и не показвай, за бога, никаква уплаха! Качваме се право на борда. Докато тръгне параходът, никой за нищо няма да ни попита — сега хората нямат време за подобни неща. После остави на мен да се погрижа за всичко друго.
Той улови ръката на Сали и бавно навлезе сред тълпата от хора, които, без да му обръщат внимание, продължиха да се движат насам-натам, погълнати от работата си. Вярно, че неколцина от тях загледаха учудени женската фигура. Помислиха си: може би са пътници от парахода, а може би са и от тукашната къща. Но какво ли ги засягаше това.
Двамата закрачиха по дъските зад един от носачите на дърва и после, без да се бавят, се отправиха към тъмната средна палуба, минавайки между спящи и играещи хазарт различни хора. Никой не им обърна внимание и скоро Джек откри една койка, която бе свободна в момента. Той хвърли в нея одеялото си, после издуха барута от гнездото на запалката на карабината си, постави оръжието в ъгъла и изглеждаше така, сякаш вече се чувствуваше напълно като у дома си.
В този миг камбаната заби отново. Хората бяха приключили работата, плавателният съд бавно се насочи навътре в реката. Онези от пътниците, които бяха помагали при пренасянето на дървата, се завърнаха на средната палуба.
— Ехей, приятелю — обади се един висок кентъкиец, който се бе наканил да се върне на изоставеното си място за спане, но съвсем неочаквано го намери заето. — В тази койка спя аз, я си извади одеялото оттам!
— Това място ваше ли е? — попита Джек.
— Да, имаш ли нещо против? — дръзко попита мъжът.
— Не, приятелю — прозвуча спокойният отговор. — Но току-що се качих на борда с жена си и не виждам никакво друго място за нея. Ако настояваш да спиш в койката, тя ще трябва да прекара нощта върху някой сандък, ако пък й отстъпиш мястото си, ще ти го заплатя.
— Не исках да кажа такова нещо — измърмори добродушно човекът, хвърляйки поглед към миловидното лице на момичето, покрило се с гъста руменина. — Мадам, легнете си спокойно в койката и ще се радвам, ако използвате одеялото ми за възглавница. Иначе ще ви бъде доста твърдичко.
— Благодаря ти, приятелю — каза Джек, хвана ръката на човека и я раздруса.
— Глупости — промърмори той, — няма защо. След тези думи той се обърна, изпъна се върху един от най-близките сандъци и въпреки неудобното си положение скоро заспа сладко и непробудно.
В това време Джек подреди за спане предоставената им койка, зави с вълненото одеяло измореното момиче, а после се отправи към предната част на парахода при огнярите, да изсуши на огъня измокрените си дрехи.
Соломон
Все още нямаше причина да се страхува за своята безопасност. Сали беше достатъчно бяла, за да не възникнат подозрения у когото и да било, че в жилите й тече негърска кръв, освен ако не я познаваха лично. Обикновено у квартеронките остава само едно по-тъмно оцветяване на ноктите, издайнически известяващо произхода им. Но и то е толкова незначително, че би направило впечатление само на някой внимателен наблюдател, самата Сали знаеше това и би могла да се предпази от подобно разкритие.
Джек обаче не можеше да заспи въпреки неимоверното напрежение през последната нощ, въпреки възбуденото състояние, в което се бе намирал непрекъснато. За пръв път ясно осъзна опасността, на която се излагаше, едва сега, когато се озова сред хора, в чиито ръце би бил безнадеждно загубен само ако научеха нещичко за случилото се през изминалия ден. Докато бе траяла възбудата, тя бе потискала всяка друга мисъл у него освен мисълта, как да се изплъзне от преследвачите. Но сега, когато се бе поуспокоил и не го застрашаваше вече непосредствена опасност, кръвта му се охлади и той започна да премисля. Попаднал сред робовладелческите щати на параход, който в този момент, пъхтейки, бързо го отнасяше все по̀ на юг, той всяка минута бе изложен на опасността някой да разпознае момичето или пък да се усъмни в произхода му. В такъв случай или трябваше да се откаже от нея, или… да даде обяснение за присъствието й тук. Джек не желаеше първото, нито пък можеше да стори второто, а навлечеше ли си веднъж някакви подозрения, беше загубен. Настъпващият ден неизбежно щеше да разкрие тяхното успешно бягство, както и убийството на надзирателя, а макар и да не изпитваше никакви угризения на съвестта относно смъртта на последния, знаеше много добре, че около нея щеше да се вдигне страшна шумотевица и вестниците щяха да разпространят вестта заедно с точното описание на избягалото момиче с най-голямата възможна бързина.
На всичко отгоре никога досега озлоблението на Южните щати срещу Севера не е било по-голямо. Никога досега робовладелците не са бдели тъй строго над своите въображаеми „права“, както през последните месеци. Страшно сурово наказваха всички негри, срещу които се появеше и най-малкото подозрение, че таят метежнически замисли. С най-голямо усърдие се преследваше всичко, което можеше да има и най-незначителна връзка с дейността на противниците на робството в Севера, и в почти всички по- големи градове на Юга се провеждаха събрания за взаимно подпомагане на робовладелците с всички налични сили и средства в борбата им срещу Севера. Джек бе чувал тези неща още преди тръгването им от Северните щати и с болезнена яснота си припомни предупреждението на Стария да се пази и да внимава в името на бога, за да не бъде обесен.
В никакъв случай нямаше намерение да продължи да пътува надолу по реката повече, отколкото бе необходимо. И както се оказа, още с настъпването на деня щеше да му се предложи удобен случай да си избере място за слизане на брега. Много добре му бе известно, че единствената по-сигурна закрила на първо време можеше да се намери само в някой по-голям град. И когато научи от един от моряците, че при изгрев-слънце ще достигнат Начес, най-значителния град в щата Мисисипи, той реши да слезе там заедно с момичето. Не бе възможно все още новината за избягалата робиня да е стигнала дотам, а всеки ден, та често и по три-четири пъти на ден от един такъв град той щеше да има възможност да вземе някой пътуващ нагоре по реката параход.
На зазоряване излезе от каютата си човекът, който имаше задачата да огледа и провери стоките, предназначени за Начес, както и слизащите там пътници. Джек му се обади преди всичко, за да си заплати пътуването.
— Ха! — възкликна учудено оня, когато разбра какво иска от него младежът. — Ами къде се качихте?
— При последното спиране на брега, там, където натоварихте дърва — отвърна Джек, който знаеше много добре, че не съществуваше никаква опасност, ако кажеше истината. — С жена си бях на гости на моя брат и сега се връщам у дома. Живея в Начес.
— Аха! — измърмори само човекът, който не видя в думите му нищо необичайно. Подобни неща ставаха всеки ден. — Значи такса за двама, за вас и за жена ви, така ли?
— Да, за двама ни.
— Е, дайте общо два долара — гласеше отговорът. — Ако се бяхте качили още от Виксбърг, трябваше да платите три.
Джек брои парите, получи квитанция и събуди Сали, за да не пропуснат спирката. Когато стъпиха безпрепятствено на брега, Джек веднага влезе в една немска странноприемница, разположена в подножието на хълма, тъй като искаше да избегне всяка възможност за среща с каквито и да било познати. Единствена пречка им създаде намирането на самостоятелна стаичка, но най-сетне и това им се удаде. Така
