негодници далеч от нашата лодка, те, естествено, ще си помислят, че искаме да им избягаме по вода. Знаят достатъчно добре колко сурови и диви са тези гори и няма да могат да си представят, че някакъв чужденец ще съумее да се промъкне през тях. Обаче в гората аз съм като у дома си, тя ми е стар приятел и ти не би могла да си пожелаеш по-добър водач от мене.
— Но нали преследвачите ни ще отидат до най-близката плантация и ще насъскат тамошните хора по следите ни.
— Ако възнамеряваха да го сторят тази нощ, сега щяхме отново да седим в кануто и да пътуваме по реката — каза Джек, — а сигурно щеше да ни бъде и значително по-удобно. Но те са завързали лодката си по-нагоре за храстите и искат до сутринта да ни попречат да се впуснем отново по реката. Това беше и най-умното, което можеха да направят, понеже през нощта не бива да слизат никъде на брега, пък и никой не би помислил да ни преследва през гората в тази тъмнина. Не знам как ще постъпят, когато се зазори. Но се надявам, че дотогава ще бъдем извън всяка опасност от тяхна страна. Когато се оглеждах за удобно място за слизане на брега, забелязах в гората по-надолу край брега да блещука слаба светлинка на не повече от половин час път. Сигурно там се намира къщурката на някой от онези дървари, които се заселват по целия бряг и струпват запаси от дървен горивен материал за преминаващите параходи. Всички те имат пред домовете си по някоя лодка или кану и доберем ли се до тази къща преди изгрев-слънце, нека тези четиримата си киснат горе и пазят колкото си щат. А после, ако е рекъл господ, ще те поведа към свободен и щастлив живот.
— Щастлив живот? — повтори с въздишка нещастното момиче. — Нима мога да се надявам на някакво щастие?
— Да, дете — каза с нежен глас иначе загрубелият, кален от студ и жега лодкар, като улови и задържа ръката на момичето. — Да, Сали. Измъкнем ли се невредими от всички заобикалящи ни опасности, можеш да се надяваш. Заслужила си го може би повече от хиляди други, които още с раждането си тънат в щастливо безгрижие. А сега горе главата! Веднъж си ми поверила живота си и аз ще се погрижа никога да не съжаляваш за това. Но да тръгваме! Само пилеем скъпоценното време в приказки, а ни предстои най- трудното; дълъг път през тръни и гъсталаци. Страхувам се да не бъде непосилен за тебе.
— О, не се грижете за мен! — възкликна момичето и за пръв път гласът й прозвуча радостно и безгрижно. — Ще видите колко бодро ще ви следвам. Имам чувството, че от сърцето ми е паднал тежък камък. Боже мой, никога през живота си не съм знаела как се чувствува едно същество, за което се грижи някой друг! Вие сте първият човек, който се отнася към мен дружелюбно и от чиято уста не чувам груби и гневни думи. Даже и отново да попадна в ръцете на моите мъчители, дори и цял живот да трябва да изкупвам този единствен щастлив миг… пак не бих възроптала… ще кажа, че съм живяла.
— Бедно, нещастно дете — каза Джек. — Как е възможно да има такива дяволи с човешки мутри, които се наричат „подобие на бога“, а създават около себе си ад! Но може би ще дойде време, когато това робство ще бъде заклеймено като позор и проклятие, когато ще бъде забранено на тази престъпна паплач да размахва бича над един нещастен народ!… Но да оставим тези мисли… не се отделяй от мен, храбро момиче, а издържат ли силите ти само още няколко часа, тогава, струва ми се, ще сме преодолели най- лошото.
Той грабна от земята одеялото си, в което бяха огънати и завързани провизиите им, взе карабината и закрачи през тъмната гора, която луната вече не осветяваше. Внимателно избираше всяко място, което не беше тъй гъсто обрасло с растителност, и се спираше там, където гъстите корони на дърветата позволяваха да се ориентира по звездите. Грижовно помагаше на момичето да се прехвърли през всяко повалено дърво, изпречило се на пътя им, превеждаше я покрай зейналите тук-там ями и макар и бавно, двамата продължаваха да напредват. Вървяха тъй може би цели два часа, Джек бе тръгнал покрай един тръстиков пояс, където храсталаците не растяха тъй нагъсто. Ето че скоро се озоваха на малко открито място, а там едно дърво, отсечено от човешка ръка, издаде близостта на някакво жилище.
Джек бързо се наведе и опипа с ръка земята. После енергично се изправи с тържествуващ възглас:
— Тук има път, има път!
— Път ли? — попита момичето, застанало вече до него.
— Да, съкровище мое, и при това коларски път, по който хората откарват дървата до реката. Брегът не може вече да бъде далеч. Чуваш ли шума от парахода, дето се спуска по Мисисипи? Ако знаехме точно къде се намира онази къща, за още по-кратко време щяхме да я достигнем.
— Ей там лае куче! — възкликна внезапно Сали, сграбчвайки ръката на младежа.
— Оттам се чува и камбаната! — извика ликуващо Джек. — Параходът ще спре на брега да натовари дърва. След пет минути ще разберем как стоят нещата.
— Но той плава надолу по реката — каза боязливо момичето.
— И какво от това? — засмя се Джек със сърце, изпълнено с нова вяра и надежда. — Обичам гората, мила, и съм най-щастлив, когато чувам над главата си шумоленето на зелените върхари. Но от това странствуване из нея тя ми опротивя поне за няколко дена, а в крайна сметка ще е по-добре да се махнем оттук и заради дълбоките следи, които оставихме в меката й почва. Дай боже да се доберем до парахода!
Нейде пред тях отново заби камбаната. Отривистите звуци се чуха съвсем ясно, а Джек знаеше много добре, че този сигнал се дава през нощта само тогава, когато има пътници да слизат на брега или ако параходът ще товари дърва. Първият случай беше малко вероятен, понеже гъстата гора не издаваше никакви признаци за някаква плантация в близост. А ако параходът действително искаше да товари дърва, те щяха да имат достатъчно време, за да се доберат до пристана. Сега се налагаше преди всичко да разберат в каква посока се намира мястото, където плавателният съд щеше да акостира. Не останаха за дълго в неизвестност. Отново прозвучаха няколко кратки удара на камбана, а само след няколко минути те дочуха и острото свистене на изпусканата пара.
— Ура, вече знаем накъде! — засмя се Джек с несдържана веселост в гласа. — А сега напред! Още малко и сме при нашата цел.
Той закрачи бодро по пътя и скоро двамата се озоваха на широка горска поляна. Може би оттук започваше фермата. Внезапно Джек забеляза пред себе си отражението на блещукащите звезди в някакво водно огледало и за свой ужас разпозна, че са застанали пред голямо блато, разположено между тях и речния бряг.
— По дяволите! — промърмори тихо под носа си той. — Ама че история — тъй близо пред целта и изведнъж това проклето блато.
— Подобни места гъмжат от алигатори — простена ужасено момичето, а Джек, комуто бе минала през главата същата мисъл, се почеса зад ухото.
— Да, знам, мила — измърмори той, — нали съвсем наскоро имахме такова приключение.
Отново се разнесе тънкото свистене на пара и тук, над откритата горска поляна, то прозвуча тъй, сякаш параходът се намираше на не повече от петстотин крачки.
— Ами ако се опитаме да заобиколим блатото? — обади се плахо момичето.
— Не става! — възкликна Джек. — Ще ни отнеме цялата нощ и освен това ще си изпотрошим кокалите в проклетите корени на кипарисите. Не, Сали, щом сме стигнали веднъж дотук, трябва да минем през блатото. Онова, което видях днес сутринта, ме кара да мисля, че алигаторите са страхливи зверове. Ето защо събери кураж и дръж карабината ми… само внимавай да не запънеш спусъка, а аз ще те пренеса отвъд.
— През блатото ли?
— Не се страхувай. На такива места водата много рядко е дълбока, навсякъде растат дървета. Няма да се оставим да ни изплаши една локва, я! Или все пак се боиш?
— Боя се за вас — отвърна тихо момичето и колебливо пое подаденото й оръжие. — Но предпочитам да стана плячка на алигаторите, отколкото на моите преследвачи.
— И в единия, и в другия случай изгледите не са приятни — отговори Джек, — но се надявам да се изплъзнем и на едните, и на другите. А сега напред!
Той внимателно вдигна на ръце стройното момиче и със сигурна и дръзка крачка навлезе в ширналото се пред него пусто блато. Дъното му беше твърдо, а водата достигна само малко над коленете му — та оттук бяха минавали вече и колите, натоварени с дърва. Той продължи да крачи все по-навътре. От време на време вляво или вдясно се разнасяше някакво пляскане във водата и боязливо шарещият му поглед забелязваше тъмни предмети. Подозрителността му го караше да мисли за онези кафеникави зверове с
