бегълците бяха в безопасност и Джек с мъчително нетърпение зачака появяването на първия параход, пътуващ нагоре по реката. Но параходът все не идваше и не идваше!
През целия ден той многократно се изкачва по Наческия хълм, за да погледне надолу по реката. Но колкото и често да минаваха параходи по нея, колкото и много да бяха срещали самите те пътем, толкова по-пуста изглеждаше в този ден Мисисипи. Дори и да се чуеше някой параход да пухти, той винаги слизаше надолу по реката.
Така Джек прекара нащрек цялата нощ. Само от време на време оставаше при нещастното момиче да го поуспокои, защото то вече примираше от панически страх. Времето минаваше, а при бързината, с която подобни новини се разпространяваха из щатите, можеше всеки миг да се очаква да почне тяхното издирване.
Най-сетне Джек изпадна в такава страшна възбуда, че щом видеше нейде двамина тайно да си шушукат или пък само някой да го погледнеше въпросително, макар и случайно, сърцето му започваше да бие по- бързо и на няколко пъти едва не се издаде сам.
И най-сетне, най-сетне, когато изгряващото слънце позлати къщите по хълма и лъскавите стъкла на прозорците им започнаха да хвърлят отражения от неговите лъчи, по реката се зададе широк и мощен параход — от онези, които плават редовно между Ню Орлиънс и Сейнт Луис. Всички те спират и в Начес, за да слязат и се качат пътници, да разтоварят стоки, а понякога и да вземат някакъв товар за Севера.
Впрочем, ако новината за случилото се бе достигнала вече до Начес и ако търсеха бегълците и в този град, Джек знаеше много добре, че на пристана ще има поставени полицаи, които да оглеждат слизащите и качващите се пътници. Колкото дръзко и безстрашно да посрещаше всяка ясно видима опасност, толкова по-сковаващо му въздействува сега тази — неизвестната. Това положение на несигурност, в което се намираха, го бе обезсилило съвсем и когато влезе в стаята при Сали, за да я изведе, колената на момичето се подгънаха разтреперани, защото смъртнобледото му лице я бе накарало да си помисли най- ужасното.
— Открити сме! — възкликна тя и скри лице в дланите си. — О, не крийте от мен — преследвачите са по следите ни!
— Но, дете, знаеш ли как ме изплаши! — рече младежът и сам усети как се разтреперват и неговите колене. — И не говори толкова силно! Тези стени са тъй тънки, а достигнат ли подобни думи до уши, до които не бива да достигат, това би могло да бъде гибелно за нас! Успокой се, ела, все още не се е случило нищо, което да ми дава повод да си мисля подобни неща. Но и ние самите не трябва да губим кураж. Никой не бива да разбере по лицата ни, че се боим от нещо. Едва тогава можем да се надяваме всичко да мине добре. И тъй, горе главата, момичето ми! Твоето бягство вече показва, че имаш решителен характер. Довърши докрай започнатото. Само след няколко дни ще бъдем в безопасност.
— Тогава да тръгваме — каза момичето, съвземайки се с усилия, — имате право… няма да ви разочаровам.
Джек видя как миловидните й, замъглени от сълзи очи го поглеждат усмихнато и този поглед сякаш възвърна предишната дръзновена смелост в сърцето му. Той забрави съществуващата за самия него опасност и загрижен само за прелестното същество, предоставило се на неговата закрила, почувствува, че има необходимата сила, за да довърши започнатото дело. Дори и слабоволевите хора биват обзети от своеобразно, непознато чувство на сила, от едно твърдо упование, когато към тях обърне очи за помощ някой още по-слаб човек. А колко по-възвисен трябва да се почувствува от това усещане един млад и енергичен момък, свикнал на опасности още от юноша, разколебал се само за миг. Ръката му стисна още по-здраво вярната карабина, която отново преметна през рамо, и когато момичето закрачи редом с него към парахода, погледът му беше твърд, макар и тайно изпитателно да оглеждаше всичко наоколо.
Пресрещаха го само непознати хора с безразлични лица, но уловил момичето за ръка, той с мъка си проби път до палубата, провирайки се сред страхотната блъсканица от зяпачи, които винаги се натрупват при пристигането на някой параход сред носачите на багаж и слизащите пътници.
Впрочем Джек не бе пропуснал да вземе всички предпазни мерки и добре бе използвал свободното си време в Начес, за да прикрие по момичето всичко, което би могло да бие на очи. Твърде широката рокля на добрата достопочтена мисис Поулридж бе заменена с друга, вече по мярка на Сали. Ново боне предпазваше лицето й както от слънчевите лъчи, така и от любопитните погледи на тълпата, а леки ръкавици скриваха издайническото оцветяване на ноктите.
И ако отначало, преди да бяха огледали всички пътници около тях, за да се убедят, че са заобиколени само от непознати, те изпитваха твърде неприятно усещане на борда, после то отстъпи място на едно друго чувство — чувство на по-голяма сигурност. Веднъж само да останеше плантацията зад гърба им, да можеха да се измъкнат от непосредствената близост на най-опасните си врагове, тогава най-тежкото щеше да бъде преодоляно. Наистина Джек се бе надявал още предишната вечер да вземат някой параход, пътуващ нагоре по реката, тогава те биха минали през онази тъй опасна за тях местност още през нощта и на зазоряване тя щеше да остане далеч зад гърба им, но пък такива големи плавателни съдове като този, на който се намираха сега, много рядко спират при самотни плантации. А това намаляваше опасността и за двамата. Но каквото и да ги застрашаваше, те нямаха никаква друга възможност да се доберат бързо до свободните щати.
„Кралицата на Запада“, както се казваше параходът, се бореше с всички сили срещу силното течение на Мисисипи и докато Сали си избра едно тъмно ъгълче в средната палуба, Джек се отправи към предната палуба, за да огледа хората, които се намираха там.
От откритата предна палуба, където беше първият етаж на каютите, в момента слизаше възрастен господин, който бе пожелал да бъде свален на брега при следващата плантация. Прислугата, обслужваща каютите, го следваше с багажа му. Междувременно моряците бяха приготвили отстрани на парахода лодката, в която той след малко се качи. Докато моряците го откарваха на брега, машините на парахода работеха на бавен ход, достатъчен, за да не може течението да повлече надолу плавателния съд. Така огромният параход застана почти неподвижен във водата.
В същото време по реката се спускаше малка флотилия от тежки търговски лодки и екипажите им работеха усилено, за да избегнат парахода, който нямаше възможност да се приближи повече до брега, понеже газеше поне пет-шест метра.
Джек бързо огледа търговските лодки. Не беше лесно да ги различиш една от друга, всички сковани по един и същ начин от груби нерендосани дъски, с еднаква форма и само някои от тях по-големи, а други по- малки. И много трудно би могло да се отличат една от друга, ако този или онзи собственик не изрисува нарочно по продължението на лодката бяла или червена ивица или пък не постави някакво флагче.
До кормилото на първата лодка, която бързо се спускаше по реката, стоеше мъжка фигура, приличаща отдалеч на стария Поулридж. Обаче лодката беше с широка бяла ивица, а нямаше никакво флагче. Следователно не можеше да е неговата. Погледът на Джек бързо се отмести вече към другите лодки, когато на първата се появи малко кученце и започна да лае по пухтящия параход.
— Дакелът! — неволно възкликна високо Джек и веднага след това разпозна своя стар капитан.
— Хей, лодката! — извика той ликуващо от предната палуба и Поулридж, който току-що с все сила бе извил кърмата на своя плавателен съд, за да мине свободно покрай парахода, сега бързо се извърна по посока на вика.
— Хей, как е на борда? — подвикна им Джек, скачайки върху ниския парапет. — Всички добре ли са?
— Джек! Да пукна, ако не е той! — изкрещя Бил.
— Джек! — извика ликуващо Стария, който също го разпозна и размаха шапката си за поздрав. — Ура! Момче, всичко наред ли е?
— Всичко е наред! — изкрещя в отговор Джек, докато лодката бързо преминаваше покрай него.
— Чудесно… чудесно — кимна старият човек, а Бил като че ли се накани да изреве едно силно „ура“. Но дори и действително да бе имал подобно намерение, той все пак навреме се опомни и всички размахаха шапки за поздрав към своя другар. В същото време Стария подвикна нещо под палубата на лодката си и изведнъж се появи и достопочтената мисис Поулридж. Бяха отминали вече доста надалеч, за да му извика нещо, но тя развя за поздрав някаква стара кърпа, грабната набързо отнейде, и не престана да маха, докато параходът не пое шумно отново срещу течението. След няколко минути лодките изчезнаха.
Неколцина от екипажа на парахода бяха гледали как лодкарите ликуващо поздравиха пътника. Такива
