— Почти от три години, откакто последният надзирател е бил застрелян от някакъв крадец на негри.
— Аа, чувал съм за тази история — каза младият човек с безразличие. — Не отвлякоха ли тогава някаква жена?
— Не е била жена, а младо момиче, квартеронка, казват, че била дяволски хубава. Впрочем аз не можах да разбера много добре цялата работа, защото не ми се щеше да разпитвам негрите, а пък господарите хич не обичат да им се напомня за тази история. Чух само, че момичето било изпратено да иде ей по онзи насип, дето е пред нас, до някакво място в гората, което било осечено и разчистено от някакъв американец. Младата господарка била изгубила там едно малко кученце и момичето трябвало да го намери и донесе. Дали от злоба го е хвърлила на някой алигатор, или пък е станало някакво нещастие, не знам, но накратко някъде по пътя малкото пале било изядено и затова момичето получило порядъчна порция бой. Още същата нощ тя избягала, както казват, подстрекавана от някакъв лодкар, чиято търговска лодка непрекъснато се мотаела покрай тукашните брегове. А когато мистър Хуф, предишният надзирател, тръгнал да ги преследва с неколцина от хората си, крадецът го застрелял.
— И заловили ли са момичето? — попита непознатият.
— Ами, опазил бог — промърмори надзирателят. — По дяволите, Мисисипи е широка, а гората — гъста, и колкото и да е трудно за един чернокож да се измъкне оттук, все пак това може да стане, ако му помага някой бял, който се представя за негов господар. Ето защо тук непрекъснато се крадат негри и ние можем донейде да обуздаваме негодниците само като изобщо не се церемоним със заловените крадци.
— Ами как постъпвате с тях? — попита младият човек. — Доколкото знам, законът предвижда затвор.
— Да — изсмя се надзирателят, — ако ги предадем на шерифа. Но обикновено я караме по късата процедура и ги бесим по най-близките дървета. През последните години се справихме с трима по този начин… Но ето го мястото — прекъсна се той внезапно, — тук наоколо плават поне няколко бурета алигаторска мас. А сега се пригответе, онова момче, Нед, ще ни покани неколцина гости.
Обаче Нед, едно дребно, извънредно мръсно чернокожо хлапе, изглежда, нямаше особено желание да последва това нареждане. То се оглеждаше с широко опулени очи и хвърляше боязливи погледи към водата.
— Аха! — засмя се надзирателят. — Преди няколко дни този глупак се покатери самичък на насипа, седна точно по средата му и започна да квичи. Един от големите алигатори за малко не го свали оттам. Оттогава не ще и да чуе за подобно нещо. Е, хайде, момчето ми, отведи коня първо ей там отсреща и му закачи юздите, а после се покатери на онзи нисък дъб. Там нищо не може да ти се случи и ще можеш да ги подмамваш колкото ти душа иска.
Хлапето чевръсто последва заповедта, а в това време младият човек стоеше унесен върху тесния дълъг насип. Пред вътрешния му взор се нижеха картини от отдавна изминалото време и дори не чу как от клоните на ниското дърво хлапето започна да имитира квиченето на прасенце по поразителен начин.
— Ето ги, вече идват — прошепна надзирателят, сграбчвайки внезапно ръката на непознатия.
— Кой? — извика младият човек, като се стресна.
— Как кой! Ами половин дузина алигатори, едри като мечки — засмя се надзирателят. — Не виждате ли онези тъмни петна, дето плуват във водата, дето приличат на обгорени дънери? Това са те!
— Аха, да… наистина — каза непознатият, като бързо се съвзе и приготви карабината си за стрелба, — бива си ги тези юначаги.
— Стреляйте… ей там напред е излязъл един, няма и десет стъпки до него.
— Чакайте, още не. Нека малко се извърти, иначе куршумът би могъл да отскочи.
— Хайде… хайде, време е!
Карабината се повдигна и щом дулото й избълва острото пламъче, алигаторът тутакси показа светлия си корем.
В същото време надзирателят бе застанал в самия край на насипа с вдигната ръка, готова да хвърли харпуна, и щом дългият звяр, шибайки водата с опашка в предсмъртна агония, се приближи до сушата, той здраво заби в корема му желязото с кукички на края. Подпомогнат от своя придружител, той веднага изтегли на брега алигатора, който раздаваше бесни удари наоколо, а непознатият му отряза главата с помощта на своя широк и остър нож.
Подплашени от изстрела, останалите се поотдалечиха с плуване. Обаче щом чернокожото хлапе отново започна да ги подмамва и едва-що непознатият бе заредил карабината си, те се извърнаха и стръвно заплуваха към ловците.
Когато и вторият се преметна след изстрела, надзирателят учудено възкликна:
— Стреляте като самия дявол и ми се струва, че можете да улучите каквото пожелаете. Не би ми било много приятно, ако някой път ви се наложи да се целите в мене.
— Едва ли би имало такъв случай — отвърна непознатият през смях. — И изобщо по алигатор се стреля по-лесно, отколкото по човек.
— А опитвали ли сте някога да стреляте по хора?
— Не е имало такъв случай — каза младият човек. — Не съм участвувал още във война, а при нас в Севера няма и лов на хора.
— В Севера ли живеете? — възкликна надзирателят припряно и учудено. Елегантното леко лятно облекло на непознатия, както и панамената му шапка го бяха заблудили, че пред него стои някакъв плантатор, и може би това бе причината за Изключителната му любезност и услужливост. Но щом чу, че непознатият е северняк, той отведнъж се сети, че трябва да наглежда хората си. Обеща веднага да изпрати някой от младите негри, които разбират от тази работа, за да одере алигаторите и да вземе маста им. Не можел да остави това занимание на един бял.
— Ако сега тръгнете бавно към къщата — продължи той, — струва ми се, че ще заварите господаря на крак. Дръж, Нед, вземи харпуна и върви у дома. Довиждане! — кимна той за поздрав на непознатия, метна се на седлото и в бърз тръс се отправи обратно към работещите из нивята негри.
Младият човек остана още дълго време на онова място. Настанил се под сянката на малка групичка дървета, той се оглеждаше наоколо, погълнат от мислите си. Ала тези мисли едва ли бяха тъжни, защото често се усмихваше като на себе си. А когато слънцето започна да се спуска все по-ниско и по-ниско на хоризонта, подканяйки го да си тръгне, той с весела и лека стъпка отново закрачи по пътеката, водеща към плантацията.
Без да се допитва до негрите, той скоро почука на вратата на главната сграда и когато една млада мулатка му отвори, той попита за „мастър Бийчамс“.
— Масса горе — каза момичето, — веднага му каже, че джентълмен иска говори с него.
— Добре, дете мое — отвърна непознатият, като кимна с глава, — кажи му само, че идвам при него по делова работа и няма да му отнема дори и четвърт час.
Момичето се втурна нагоре по стъпалата, а младият човек облегна карабината си в един ъгъл и бавно закрачи из преддверието, почти цялото изпълнено с цветя. Не се наложи да чака дълго — само след пет минути момичето се върна и го помоли да я последва.
Тя го поведе по широкото излъскано дървено стълбище, после минаха през няколко проветриви и просторни стаи и се озоваха в приятно малко помещение, където все още полюляващият се хамак издаваше, че домакинът съвсем наскоро е станал от него. В момента мистър Бийчамс се бе излегнал със задоволство в удобен китайски стол от бамбук и при влизането на своя гост се понадигна леко само за да му посочи подобен стол точно срещу себе си.
— Сър, моля, ви, пурите са ей там — бяха първите му думи. — Вземете си сам… а пък огънче имате съвсем близо до вас.
Джек го поздрави, взе си от отворената кутия едно „Кралско достойнство“9, запали пурата и без много церемонии се настани в стола, предложен му с едно движение на ръката.
— Искали сте да разговаряте с мен?
— Да, господине.
— А с кого ще имам удоволствието?
— Хенри Додж, от щата Кентъки — каза младият човек без никакво колебание.
