— И с какво мога да ви бъда полезен?
— Идвам по поръчение на един мой приятел — каза Джек, — който научи, че тръгвам на юг. Ще ми разрешите да мина право на въпроса, нали?
— Моля ви — отвърна плантаторът, поучуден от подобно запитване.
— Толкоз по-добре, тъкмо ще се улесни цялата работа. По-рано сте имали робиня на име Сали, нали? Струва ми се, тя ви е избягала или пък е била открадната — подробностите не са ми известни.
— Вярно е — възкликна плантаторът изненадан и очаквателно се поизправи в стола си. — Знаете ли нещо за нея?
— Да — каза Джек, — заради нея съм дошъл тук.
— Значи сте я заловили в Кентъки? — извика бързо зарадваният плантатор и ръцете му стиснаха по- силно страничните облегалки на стола.
— За съжаление не — отвърна непознатият с безизразно лице и сви рамене. — Тя е в Канада.
— По дяволите! — извика плантаторът и удари с крак в земята. — Не е ли срам и позор за нас, че оставихме британците да се ширят в Канада по границата ни? Че търпим въпреки законите ни да закрилят нашите избягали роби и при това да ни се смеят в лицето? Но всичко трябва да се промени, Канада трябва да стане наша. Ами ако речем да им я вземем, какво ли биха могли да сторят англичаните?
— Наистина, че е неприятно — рече непознатият, — обаче засега нищо не може да се направи. При това ние в Кентъки сме много по-зле, отколкото сте вие тук на юг. Ами каква цена имаше момичето?
— Не бих я продал за по-малко от осемстотин долара — каза мрачно мистър Бийчамс. — И съм твърдо убеден, че на пазара в Ню Орлиънс щях да получа за нея хиляда.
— Хмм, за тези пари при нас ще купите две такива момичета — каза младият човек. — Сигурно тук цените им страшно много са се повишили.
— Съвсем не! — възкликна плантаторът. — Но момичето беше почти бяло, което несъмнено е улеснило и бягството й, а Ню Орлиънс представлява превъзходен пазар за такива като нея. Знаете, да имате сред прислугата си квартеронка, е всъщност нещо като любителска мания, но в някои области се смята за неразделна част от добрия тон.
— А вие бихте ли имали желание все още да продадете момичето? — попита непознатият, кръстоса крак върху крак и тръсна пепелта от пурата си навън, през вратата.
— Да го продам ли? — възкликна учудено плантаторът. — Че кой ще купи избягала робиня?
— Да, в повечето случаи това наистина е лоша сделка — засмя се непознатият — и все пак съм дошъл тук с поръчението да ви направя такова предложение.
— Заловили сте я в Кентъки и сега искате да я купите евтино, нали така? — рече припряно плантаторът с недоверие в гласа.
— Драги господине — отвърна студено младият човек, — ако беше така и исках, тъй да се каже, да ви измамя с част от цената, тогава не е трудно да се досетите, че бих могъл да си спестя и останалата сума. Щеше да е необходимо само да отведа момичето до Тенеси, Каролина или Алабама и там бих могъл да я продам на пълна цена. Не, тя действително е в безопасност и хич не би й притрябвал някакъв си документ за покупка, ако мъжът й за щастие не се бе вразумил и не изпитва угризения на съвестта.
— Нейният мъж? Та тя омъжена ли е?
— Ами да, и то за заможен бял фермер. Запознах се с него случайно по време на едно мое неотдавнашно пътуване из Канада. Щом разбра, че живея в робовладелчески щат, веднага ме попита какво мисля за тази история. Твърдеше, че нямало да се почувствува спокоен, докато не се сдобие с удостоверение за покупката на момичето, и тъй като аз, естествено, се съгласих с него и той разбра, че наскоро се каня да предприема пътуване до Ню Орлиънс, успях да го склоня да ми предостави решаването на този въпрос и да откупя жена му.
— А каква сума ви е упълномощил да заплатите за нея?
— Е, ами аз я оцених само бегло — рече непознатият — и според нашите цени ми се струва, че стойността й е около шестстотин долара — в сметката включвам и предпочитанията към квартеронките. Самият аз бих дал най-много петстотин за такова слабоватичко същество. Склонен ли сте да приемете тази сума?
— В коя област на Канада живее тя?
— В Квебек… в околностите на Квебек. Не, нищо не можете да направите, за да си я възвърнете — усмихна се младият човек, предполагайки каква е подбудата за този въпрос. — Според мен при дадените обстоятелства ще направите все пак превъзходна сделка.
Плантаторът се бе изправил на крака и с ръце на гърба мереше стаята с бързи крачки. Внезапно той се спря пред непознатия и хвърляйки, остър поглед, каза:
— Знаете ли, мистър…
— Додж — допълни Джек най-спокойно, тръсвайки отново пепелта от пурата си.
— Мистър Додж, знаете ли, че цялата работа ми се струва твърде съмнителна?
— И аз имах същото чувство — засмя се непознатият — и макар да не си отворих устата, все пак си помислих, че онзи фермер трябва да е побъркан, щом е в Канада, а иска да ви плати.
— Ами ако откажа да ви издам документ за покупка?
— Ако откажете? Ами това, естествено, си е ваша работа — каза Джек. — Разбира се, тогава бихте постъпили правилно, но само в случай, че познавате някой друг, който ще ви даде повече пари за момичето, или по-точно казано, за жената.
Плантаторът прехапа устни и замълча. Най-сетне попита:
— Парите у вас ли са?
— Упълномощен съм — гласеше отговорът да ви изплатя шестстотин долара срещу удостоверението за покупка, при което ще получа комисиона от сто долара за моя труд и загубата на време. Тя ще ми бъде изплатена от фермера веднага щом му изпратя документа за покупка.
— А как се казва онзи… фермер?
— Трябваше да дам честната си дума, че няма да споменавам името му. Нека в документа остане свободно място за името. След всичко, което чух, мисля, че човекът малко се е компрометирал в тази история.
— Беше застрелян моят надзирател — рече плантаторът.
— И вие мислите, че фермерът е извършил това престъпление? — запита Джек. — Хмм, в крайна сметка не е изключено. Но налага ми се да ви помоля по-бързо да вземете решение. Очаквам първия параход, който ще мине надолу по реката, а вече си изгубих целия следобед, за да не ви смутя сиестата.
— Но документът трябва да се завери от съдията.
— Разбира се… далече ли живее?
— А, не — в съседната плантация.
— Чудесно, значи ще можем бързо да уредим работата. Ако не се лъжа, вашият надзирател идва насам… а, ей го и онзи момък, дето носи моите алигатори. Имах достатъчно свободно време да застрелям няколко от вашите зверове.
Изглежда, че плантаторът все още не можеше да реши. Той бавно се приближи до прозореца и се загледа навън. Най-сетне продума:
— Аз самият ще отида на кон до съдията.
— Чудесно, междувременно ще се поразходя малко край реката.
— А не бихте ли желали и вие да дойдете с мен? Това би опростило нещата значително.
— Благодаря ви — каза Джек, — положих доста труд и изгубих твърде много време с тази работа и не ми се иска да се занимавам с нея повече, отколкото е наложително. Ако нямате нищо против и ако изобщо имате желание да извършите продажбата, бъдете тъй добър и уредете документите. Предлагам ви шестстотин долара за момичето и поддържам предложението си до осем вечерта. След този час няма да се чувствувам обвързан с нищо.
Плантаторът, изглежда, се поучуди от тези недотам любезни думи. Обаче повече по инстинкт, отколкото с разума си Джек бе налучкал верния тон, с който трябваше да отговори на този човек. Необходимо бе да му импонира, иначе щеше да се изложи на опасността да затвърди вече породилото се съмнение. Без много церемонии той се изправи на крака, взе шапката си, която преди това бе свалил, и се накани набързо да се сбогува. В този миг вратата се отвори и в стаята се показа главата на млада жена.
