последните сили от нея. Даже сега не бе оставена на спокойствие. И тя самата вече не знаеше годините си. Всъщност бе все едно, понеже това не интересуваше никого. Но тя трябваше да седи тук през целия божи ден и да пази овцете, които търсеха храна покрай дигата. Тежко й, ако някоя от тях се изгубеше. Овцете обаче не се отдалечаваха, макар и само от съжаление към нещастната жена, защото после тя би трябвало с пъшкане да ги събира. Спокойно пощипваха от високия насип сладката трева, наречена „коко“, а старицата седеше край тях и гонеше мухите, които се навъртаха около нея.
По реката се зададе тясна и стройна лодка, карана с гребла. Тя не пенеше водата с носа си, а я режеше като с нож и отхвърляше от двете си страни. Носеше се като стрела по талазите и изглежда, че въпреки горещината двамата мъже, които работеха с греблата, изпитваха голямо удоволствие от летящия ход на бързоходната лодка.
На кормилото седеше трети, по-възрастен мъж и държеше курс в най-силното течение, докато се озоваха точно срещу мястото за приставане. После той насочи лодката почти напреко през реката, като изви носа й може би на половин румб срещу течението и на разстояние от около стотина крачки то не успя да отмести плавателния съд нито на една педя от посоката му — толкова сигурно се движеше лодката.
Някакъв стар негър, застанал малко по-нагоре до самия бряг с кука за измъкване на плаващия по водата дървен материал на сушата в ръка, изостави заниманието си и с възхищение се зазяпа във великолепно направената стройна лодка, видя рязкото обръщане на острия й нос напреко на течението и я проследи, докато за броени секунди тя достигна стръмния бряг, където спря и бе завързана за един стърчащ корен.
На брега слязоха трима мъже, нарамили своите дълги американски карабини, и бавно заизкачваха насипа. Само единият от тях избърза напред, сякаш изгаряше от нетърпение час по-скоро да огледа намиращата се пред тях местност. Но горе той все пак изчака другите двама, които се спряха край него и постояха известно време в мълчание. Най-сетне най-възрастният, който бе седял в лодката на кормилото, каза:
— Слушай, Джек, внимавай и не прави никакви глупости или в краен случай поне гледай да си близо до лодката. Седнеш ли веднъж в нея, ти си в безопасност, защото никой друг плавателен съд не може да настигне малката „Сали“.
— Не се страхувай за мене, сър — засмя се младият човек, — дълги години изминаха от времето, когато бяхме спрели тук, на този бряг, и едва ли някой би разпознал младежа, който тогава стъпи на сушата за толкова кратко. Но дори и да стане, какво ли могат да докажат и в най-лошия случай? Впрочем отдавна съм си наумил самият аз да отнеса известието на плантатора и ще трябва да ме оставите да изпълня желанието си.
— Отдавна знам, че си луда глава — каза Стария, добродушно усмихнат, — но сега няма да можеш да разговаряш с никого. По това време тук всички бели, с изключение на надзирателите, се наслаждават на сиестата и за нищо на света няма да позволят да бъдат смущавани.
— Какво от това? — отвърна неговият по-млад придружител. — И бездруго първо имам да уреждам още една работа. Не знаеш ли, че обещах на Сали кожа за седлото й от един от тукашните алигатори? Нея трябва да осигуря преди всичко, защото кой знае дали после ще имам време!
Стария се засмя и поклати глава.
— Ще си строшиш ти някъде главата — каза той. — Но какво да се прави, онзи, който не поумнява и след като си изпати, е напълно загубен човек. Е, хайде, върви където искаш! Ние ще останем да си лежим тук на сянка, не се ли върнеш навреме, ще хапнем без теб. В никакъв случай няма да чакаме!
Младият човек кимна приятелски на двамата и бавно закрачи по коларския път в посока към градинската порта. А другите двама отново слязоха до самия бряг, където насипът ги прикриваше и откъм сушата никой не можеше да ги забележи. Наблизо се зеленееше малка горичка от орехови дървета и бодливи палми, в чиято сянка те удобно се настаниха и, изглежда, търпеливо зачакаха развитието на по-нататъшните събития. Лодката се намираше съвсем близо под тях, напълно скрита от стръмния, но немного висок бряг на реката.
Междувременно младият човек достигна градинската порта, но разбра, че е затворена от вътрешната страна с резе. Видя се принуден да продължи по пътеката, водеща покрай градината зад господарската къща, където бе разположено негърското село. Тук всичко живо сякаш бе измряло, дори децата и старците се бяха изпокрили в сянката на къщурките от палещите лъчи на слънцето. Само няколко кучета и прасета се скитаха насам-натам отпуснато и сънливо. Младият човек спря и започна да се оглежда за някое човешко същество, от което би могъл да получи някакви сведения, скоро видя, че по пътя, водещ към нивите, се приближаваше в галоп един ездач. Не след дълго той спря коня си пред него. Беше висок слаб човек с мрачно, но не злобно изражение на лицето. Той попита учтиво непознатия дали търси някого.
— Разбира се — отвърна младият човек, — искам да говоря с мистър Бийчамс, ако в момента се намира в плантацията. Става въпрос за една сделка.
— Тогава съм принуден да ви помоля да изчакате малко — отговори ездачът. — Тъкмо сега е сиестата и мистър Бийчамс си почива — в никакъв случаи не разрешава да го смущаваме по това време.
— А кога би било най-удобно да разговарям с него?
— Най-добре след около час и половина — по време на кафето или след него. Ако междувременно нямате нищо против да постоите в малкото ми жилище, с удоволствие ще ви го предоставя.
— Благодаря за любезното ви предложение — каза младият човек, — но имам отколешно желание да застрелям някой алигатор и бих могъл да използвам времето за тази цел. Навъртат се тук наблизо, нали?
— Боже мили — изсмя се ездачът, — с лопата да ги ринеш. Би ми се искало да събираме годишно толкова бали памук, колкото алигатори имаме на територията на нашата плантация, ей там вътре в онази горска ивица, която виждате оттук.
— Вие сте надзирателят на плантацията?
— На вашите услуги.
— А ще получа ли разрешение да отида дотам?
— Изобщо нямате нужда от него — каза надзирателят. — Нашите алигатори са на ваше разположение. Впрочем ако ме почакате тук за момент или ако тръгнете бавно по пътя, по който дойдох преди малко, аз самият ще ви придружа. Имам само да изпълня няколко поръчения и скоро ще ви настигна. А ако вие застреляте един или няколко алигатори, много даже ще ме зарадвате, понеже тъкмо сега ще можем чудесно да използваме маста им за смазка на нашите памукочистачни машини.
Младият човек се съгласи с охота и бавно закрачи по посочения му път. Отляво и отдясно работеха негри, а пред него се простираше обширното блато, обградено с горички от кипариси и блатен дъб. Впрочем, преди да достигне края на нивите, той отново долови зад гърба си тропот от копита на препускащ кон и видя, че идва надзирателят, метнал зад себе си малко негърче. В ръката си държеше дълъг харпун с три остриета.
— Тъй — подвикна той и се засмя, когато догони непознатия посетител, а малкото хлапе като змия се плъзна от коня на земята и заприпка подир двамата, — сега можем да започнем нашия лов. Ето един харпун, да измъкваме от водата каквото застреляме, а хлапето ще подмамва онези господа, та да застават по-добре пред мушките ни.
— Може ли да лае? — попита младият човек.
— Аа! Значи не ви е за пръв път тази работа — рече надзирателят, — личи си. Не, не може да лае, обаче квичи също като прасе — ще видите как побесняват зверовете, щом го чуят. Ами какво ще правите с алигатора, ще го ядете ли?
— Не, макар да ми казаха, че опашките им имали горе-долу сносен вкус. Искам само кожа за няколко седла.
— Да, тя служи чудесно за тази цел и е много красива. Били ли сте някога в тази област?
— Аз ли? Не, за пръв път съм в Луизиана — каза непознатият, като се извърна, за да проследи с поглед реещия се над главите им син сокол. Само горе край Ред ривър застрелях веднъж един алигатор.
— Да, там се въдят масово — потвърди надзирателят. — Четири години бях надзирател на една плантация в Червената земя8 и понякога едва сме се спасявали от тях. Но и тук не са по-малко, ако не са и повече!
— Отдавна ли сте в тази плантация?
