след като бързо отдръпна своята, прошепна:
— Благодаря, масса, но ако някой види, че подава на беден черен негър ръка… тогава, о, голи, голи, каква тупурдия се вдигне! Поздрави от мен Сали, Соломон не бива при нея отива… нека й каже, че чернокожи мъже молят за нея и… масса се отнася добре с нея, нали?
— Като към моя сестра, Соломоне — сърдечно каза младежът.
— Бог благослови вас, масса… бог благослови вас! — прошепна старият негър, като стисна още веднъж бегло ръката на белия. — А сега да тръгва и сигурното си е сигурно.
Без да продума повече, той се извърна и се накани да се върне в закритото помещение на средната палуба.
— Хей, Соломоне? Къде си се сврял, нехранимайко? — извика тъкмо в този момент някакъв бял, който излизаше от средната палуба. Той имаше висока, яка фигура, облечен бе много елегантно в светли летни дрехи, на главата си носеше широкопола извънредно фина панамена шапка, а в ръката си държеше бамбуково бастунче.
— Ето мен, масса — извика Соломон. — Тъкмо връща, погледнал сал дали наша лодка здраво вързана.
— Аха — рече плантаторът и се обърна с лице към реката. — Бен, ела насам! Къде е Сципион? Идвайте тук, по дяволите, колко пъти трябва да ви вика човек. При следващата плантация искам да сляза на брега. Ще се справите ли после с греблата срещу течението?
— Много трудна работа, масса — каза Сципион, другият негър, сваляйки шапка със страхопочитание. — Точно там страшно силно течение.
— Хич не трудна работа, масса, Сип толкоз разбира от течение — увери го обаче Соломон, за когото най-важното бе господарят му и неговите роби час по-скоро да напуснат борда. — Само две места то малко по-силно.
— Добре тогава, щом спрат парахода, бъдете готови за работа!
— Само на две места малко по-силно, как не — промърмори Сип недоволно под носа си. — Ама ще види… само на едно място малко по-силно и туй място по целия ни път.
Сложил крак на напречната летва на парапета, подпрял лакът на коляното си, плантаторът стоеше на задната част от палубата, заобиколен от своите негри, за да изчака спирането на парахода.
Джек знаеше, че се намира пред господаря на Сали, и макар да не съществуваше опасността той да го познава, лодкарят не можеше да не се страхува от среща с някого от другите чернокожи. Наистина съвсем близо до колелото на парахода, защитена с предпазен навес, имаше още една врата, водеща към средната палуба, обаче там също бе възможно да срещне някой от току-що повиканите негри… Ами Сали… но нали тя бе видяла Соломон и бе предизвестена за заплашващата я опасност. За момента не му оставаше нищо друго, освен да прикрие самия себе си колкото може по-добре.
Заедно с тъй внезапно надвисналата над главата му опасност у Джек отново се породи неговото безстрашие и дързост. Ето защо, щом плантаторът се появи на тесния външен открит коридор, лодкарят спокойно го погледна, после бавно се обърна и облегнат на парапета, се зазяпа във водата. Той чуваше чернокожите да разговарят зад него и до него, чувствуваше как го докосваха, преминавайки покрай него, обаче не обръщаше глава ни наляво, ни надясно, а силно и невъзмутимо си подсвиркваше „Янки Дудъл“, американския национален химн.
Ето че изведнъж колелата престанаха да бият водата, разбунените талази, в които се бе загледал, се поуспокоиха и тежкият параход продължи да пори водите, тласкан само от собствената си инерция.
— Сип, я помага тук — подвикна Соломон, усърдно развързвайки въжето, с което стройната им йола бе завързана отстрани на широкия параход, — скачай долу, момче, помагай масса слезе в лодка!
Чернокожите чевръсто приближиха колкото бе възможно повече лодката под издадената навън кърма на парахода и докато двамата мулати, застанали горе, помагаха на господаря си да се спусне, отдолу двамата негри го подкрепяха, да не би да си удари крака в пейката.
Спокойно и невъзмутимо, без никаква дума на благодарност, плантаторът посрещна тази проява на услужливост, която се разбираше от само себе си, и хващайки се здраво за рамото на Соломон, запрескача пейките, за да стигне до меко тапицираната седалка при кормилото. Двамата мулати бързо го последваха, от борда им хвърлиха въжето и гласът на капитана извика на лоцмана:
— Go ahead!6
След сигнала за тръгване колелата пак заработиха, параходът отново се напъна срещу течението, а лодката се насочи към брега.
Соломон, който беше на задното гребло, хвърли поглед към средната палуба на парахода, но младият лодкар вече бе изчезнал от мястото си.
Пътуване към свободата
Междувременно Сали преживя един час в същински адски мъки, в това кратко време изпита с двойна сила страха и терзанията от последните дни.
Тя си седеше пред койката полубудна-полузадрямала, със сърце, изпълнено от розови надежди за свободен живот. Забравила всяка опасност, тя вече почти не мислеше за заобикалящата я действителност, а изпитваше само блаженото чувство, че пухтейки и боботейки, параходът я отнася все по-далеч на север. Но ето че в един момент някой от преминаващите през средната палуба се спря пред нея и като си мислеше, че е Джек, тя вдигна поглед към него, ала в следващия миг усети как сърцето й спира да бие, защото пред нея стоеше Соломон, негърът на нейния господар. Тя дори не бе в състояние да свали поглед от него. Само видя как старият чернокож първо се озърна предпазливо наоколо, а после приятелски й смигна и посочи към койката. След това той пак се огледа, сякаш очакваше някой да се появи зад гърба му, и бавно напусна палубата.
Тя дойде на себе си едва когато негърът извърна поглед от нея и го видя да изчезва през тясната врата. Знаеше, че Соломон никога не би стъпил сам на парахода, и смътно надявайки се, че той все пак не би я издал, тя се изправи, обърна се бавно към стената и покривайки главата си с бонето, легна в ниската койка с гръб към палубата. Когато малко по-късно Соломон отново хвърли бегъл поглед в помещението, за голямо свое задоволство я видя сгушена по описания начин и тогава, както вече ни е известно, той се накани да намери и нейния придружител.
През всичкото това време момичето остана неподвижно в същото положение и макар че тялото й си отпочиваше, сърцето й се разкъсваше от мъчителен панически страх. Ето че в този момент тя долови гласа на своя господар… разбра, че нейният закрилник, сигурно нищо неподозиращ, е изложен на същата опасност, на която бе изложена и тя, но не биваше да се показва, за да го предупреди. Долови и гласовете на мулатите, на нейните палачи… Най-сетне параходът спря. Бяха ли я открили, бяха ли достигнали вече плантацията, дали някоя груба ръка нямаше внезапно да я сграбчи и тъкмо когато е застанала пред прага на щастието си, на вече докоснатата свобода, брутално да я повлече назад, към предишния ужасен живот?
Всичко беше спокойно. Параходът отново потегли, забоботи машината, засвистя парата, зашумяха тежките колела и вълните зад кърмата с плясък се заблъскаха една о друга. Сали едва смееше да диша — искаше да се моли, не можеше. Мислите й се объркаха и пред нея отново възкръснаха старите кошмари от изтеклите години. Ето че някаква ръка докосна рамото й… дали бяха открили избягалата робиня? Тя се разтрепери, сякаш обхваната от силна треска.
— Сали — прошепна тихо до ухото й дружелюбният утешаващ глас на Джек, — успокой се, мила, и стани. Опасността отмина — последната, която ни заплашваше. Спасени сме.
Момичето все още не помръдваше. Твърде бързо бе последвал обратът — обрат от току-що изживените страх и мъка към щастие и сигурност. Най-сетне мъчително потисканите чувства намериха свободен отдушник в порой от облекчителни сълзи. Джек отдръпна ръката си — та нали сълзите отпускат свитото сърце — и тихо и мълчаливо седна под койката, изпълнен с онова нежно чувство, което твърде често проявяват дори и най-грубите и сурови американски пионери, особено спрямо жените. Ала нещастното момиче бе калено в страдания и много скоро превъзмогна моментното чувство на слабост, което се опитваше да я обезсили. Още в койката тя свали бонето, отметна гъстите коси от челото си и бавно се надигна от постелята.
