Евгений Гуляковски
Планета за контакт
ГЛАВА I
Изследователският звездолет втори клас се движеше в хиперпространството. Екипажът спеше в дълбока анабиоза и корабът се управляваше от централния автомат. Само неговият лишен от емоции мозък можеше да не забелязва пълната пустота зад борда, която сякаш се просмукваше през стените на кораба и го изпълваше като невидима мъгла. Нищо материално не можеше да възникне в шестизмерното хиперпространство, отделено от кораба с мощни защитни полета. Там нямаше нито частици, нито енергия, нито магнитни полета. Затова, когато в дълбините на кораба се породи чужд звук, предизвикан отвън, централният автомат не можа правилно да оцени получената информация.
В седем часа и двадесет минути корабно време в машинното отделение на звездолета възникна вибрация. Отначало тя обхвана само ограничен участък от четвърти генератор, но после бързо се разпространи из цялото машинно отделение.
На два пъти централният автомат поиска данни от приборите за следене и контрол. Само за броени части от секундата беше обработено огромното количество информация и след това автоматът изключи уредите, отчитащи вибрация, тъй като ги прие за неизправни и нарочи към тях ремонтиращи автомати. На кораба не бе констатирана и най-малката причина, която би могла да предизвика вибрация. Евентуално въздействие на средата отвън беше просто изключено, тъй като тя не съществуваше за късчето обикновено пространство, каквото представляваше корабът с неговите мощни защитни полета. Без причина няма следствие. Следователно няма вибрация. А това означава, че просто са отказали да действуват приборите. Те трябваше да бъдат ремонтирани. В цялата тази стройна логическа верига не можеше да има грешка.
По програма до събуждането на екипажа оставаха четири денонощия. Автоматът изпълняваше програмата стриктно.
Програмата никога не се нарушаваше. Тя беше основният закон през дългите месеци на полета. В непредвидени ситуации се предписваше излизане от хиперпространството и събуждане на дежурния навигатор. Екстрено събуждане на целия екипаж се предвиждаше само в случай на опасност. В дадения случай опасност не съществуваше. Непредвидена ситуация също. Просто бяха излезли от строя уредите на машинното отделение, които отчитаха вибрация. Ремонтният робот ги разглоби, доложи за пълна изправност на централния автомат и ги сглоби отново.
През това време вибрацията обхвана още три съседни отделения и влезе в резонанс с опорните плотове на генераторите. В целия кораб засвириха алармени инсталации, светна таблото за особена опасност. Аварийните блокиращи устройства мигновено се задействуваха и изключиха двигателите. Вибрацията продължаваше да расте. Огромният кораб се тресеше. Започнаха да се пукат и трошат стъклата на всички прибори. Някаква гигантска сила усукваше, чупеше и рушеше стълби, комуникативни връзки, преградни стени.
Централният автомат с всички сили се бореше с неочакваната беда. Но той беше само една машина. В програмата нямаше никакви указания и средства за борба с вибрация, възникнала без всякаква реална причина. В изключителни случаи централният автомат можеше да използува резервните блокове за самопроизволно програмиране и допълнителен анализ. Огромната памет на машината пазеше аналогии на безчислени аварии от цялата история на звездоплаването. Някакви хилядни части на секундата бяха потребни на автомата, за да използува допълнителните блокове и да получи готовото решение.
Незабавно да се намали скоростта! Да се включат централните спирачни двигатели!
Но приборите не отговориха утвърдително. Аварийните блокиращи устройства се включваха именно в случай, че по-нататъшната работа на двигателите заплашваше с взрив и гибел на целия кораб. Затова двигателите не се включиха. Вибрацията се ширеше, изместваше многотонни блокове с ядрено гориво, късаше и рушеше всички връзки. Огромната армия на ремонтните роботи работеше на границата на своите възможности. Водеше се борба за жизнено важните центрове на кораба, за жилищните отделения, където в анабиозни вани лежаха неподвижно хората.
Включиха се аварийните резервни двигатели. Но техният автономен запас от гориво беше малък. Те не можеха да намалят достатъчно чудовищно голямата скорост на звездолета. След като изразходваха горивото си, те спряха и бяха тутакси катапултирани в пространството. Вибрацията като че ли намали малко амплитудата на колебанията си. Тя вече не бушуваше така силно, но затова пък разрушаваше микроструктурата на кристалите. Късаха се и се рушаха сегменти вътре в самия централен автомат и почти мигновено отказаха всички прибори за информация.
Това беше краят. Ремонтните роботи, които притежаваха допълнителен запас устойчивост, след като изгубиха връзка и контрол, продължаваха да се мятат из кораба, като разрушаваха всичко на пътя си. Накрая и те утихнаха. Разкъсани проводници издаваха хъркащи звуци. От пукнатините във вътрешния слой на корабната обшивка тук-там се изливаше течен хелий. В жълтата светлина на аварийните лампи от тавана падаха парцали сняг, но скоро и те изчезнаха. Аварийното осветление премигна за последен път и накрая изгасна.
Практикантът Райков сънуваше. Това беше страшен сън, защото в анабиоза не можеше да има никакви сънища, а той беше сигурен, че се намира в анабиоза. Независимо от това, сънят продължаваше. От време на време на Практиканта му се струваше, че на земята се е свила голяма змия. Тя повдигаше нагоре навитото си като спирала тяло и със страшна сила удряше с опашката си стената. Райков трепна рязко, като се мъчеше да се освободи от кошмара. Змията се пръсна на стотици блестящи късчета из цялата каюта.
— Е, как е той?
— Идва на себе си.
— Прекалено бавно. Необходим ми е целият екипаж. Направете му още една инжекция.
— Не може, Навигаторе. Трябва да почакаме. Или да започнем без него.
Никак не му се искаше да отваря очи. Беше му удобно да си лежи, дори приятно. Но съзнанието му се включваше в действителността независимо от желанието му и той вече разбираше, че Навигаторът не би настоявал така за втора инжекция без сериозна причина. Причина, която не обещаваше нищо добро. И рязко, сякаш трябваше да скочи от кула в леденостудена вода, Райков си заповяда да се събуди.
— Е, сега всички са налице. Не ти беше в ред апаратът за събуждане.
Навигаторът каза това така, като че ли Практикантът беше лично виновен за лошата работа на апарата.
— Остават тридесет минути. После вече ще бъде трудно да започнем спирането. Ако пропуснем орбитата, след това няма да можем да завием обратно.
— Каква орбита? — само с устни попита Практикантът. Безредието в анабиозния център го накара отново за секунда да затвори очи.
— Ще трябва да му обясним — твърдо каза Физикът.
— Мислиш ли? Но времето…
— Той трябва да знае всичко. Има право на това така, както всеки един от нас.
— Добре — съгласи се Навигаторът. — Тогава обяснявай всичко сам.
— Лоша ни е работата.
Физикът хвана ръката на Райков и силно я стисна. А Практикантът се зарадва, че аварийното осветление работи съвсем слабо и никой не може да забележи колко много му е нужна сега тази ръка. Физикът продължи да говори много тихо, плътно приближил лицето си до Практиканта.
— От централния автомат не остана нищо, но той успя да изведе кораба в обикновеното пространство. Не мога да разбера — как е успял само с резервните двигатели? Очевидно, главните са излезли от строя още по-рано. Ние не знаем причината за аварията и в коя точка на пространството е излязъл корабът. При този незавършен скок координатите не могат да се определят…
— Може би рисунката на съзвездията? — изведнъж попита той, поглеждайки с надежда към Навигатора.
Но оня отрицателно поклати глава.
— Много е далече. Десет светлинни години. Разстоянието може почти точно да се измери по времето на пробива. Но координатите не могат да се изчислят без прибори.
— Защо ви са изобщо тия координати? — злобно попита Енергетикът.
— Ами, на мен например, ще ми бъде приятно да зная в коя посока се намира Слънцето — отговори
