— И какво предлагаш? — все така лениво попита Кибернетикът, но Практикантът забеляза, че под стъклото на скафандъра веждите му сърдито се сключиха.
— Ще събираме данни за планетата, ще търсим някакъв изход.
— Какъв изход?
— Когато разбера — ще ти кажа. А сега вие с Доктора ще откарате шлюпката към хълмовата верига на запад, ще намерите укрито място и ще го отбележите с димен сигнал, а ние с Райков ще изследваме източния сектор, бреговата линия, ще дочакаме робота и вечерта ще дойдем при вас в лагера.
— Не е ли много рисковано да се разделяме? — попита Докторът.
— А кое не е рисковано? Имаме много малко време. Като се разделим, ще можем да обхванем по-голям район.
— Но какво смяташ да търсиш? — почти извика Кибернетикът — Какво?
— Не знам. Нещо, за което да се хвана, шанс или някакъв отговор поне. Прекалено странна планета. Откъде има кислород, щом няма биосфера? Защо има такава радиация? С какво се сблъскахме в хиперпространството? А може би все пак има биосфера? Как са там твоите култури?
Докторът сви рамене.
— Нищо няма. Дори вируси.
— Ето виждаш ли? А кислород има. В нашето положение не си струва да пренебрегваме противоречията. И после, чувствувам, че нещо тук не е в ред… Пък и ние не можахме да излезем на кръгова орбита, нямаме снимки, абсолютно нищо не знаем за планетата.
Райков не дослуша докрая. Той влезе в шлюпката и започна да нарежда в раницата си необходимите за похода неща. Натъкна се на бластер с антипротонни капсули, замислено го повъртя в ръцете си и го сложи настрана. В него още живееше юношеската привързаност към оръжието, но знаеше, че Физикът няма да одобри ненужния товар. Явно беше, че не ги заплашват дребни неприятности, а от големи тази играчка не можеше да ги спаси. Беше вече готов, но се забави, докато завинтваше към скафандъра резервна бутилка с кислород и затова настигна Физика едва след две минути.
Оттук, зад върха на хълма, шлюпката вече не се виждаше, но те дочуха мекото бръмчене на двигателите и двамата едновременно се обърнаха. На фона на изумруденото небе дискът на шлюпката изглеждаше прекалено чужд, дори груб. И чак когато той окончателно се изгуби, разтворил се в зелената боя на небето, замлъкна и последният отглас от прегракналото метално буботене на двигателите, те се почувствуваха насаме с планетата.
Подобно чувство обхваща човека в полето или в гората, в онези редки минути, когато остава сам и в главата му няма нито една мисъл. Съществува само усещането на миризми, цветове и някакъв общ ритъм на живот… Но тук нямаше ритъм. Тишина, нарушавана от мъртви звуци, мъртви краски.
Тънкият слой пясък под краката им на места бе премесен със сива пепел, от която тук и там стърчаха рижави камъни, покрити с жълти петна. Жегата ставаше непоносима. Не ги спасяваха вече и кондеционерите на скафандрите. И двамата, без да се наговарят, свърнаха към ручея.
— Много плитко русло. На открита местност, при такава температура… Защо не пресъхва?
— Може би има подземни източници?
— Че колко трябва да са?
Сребристата струйка на реката чезнеше към хоризонта в две посоки и разсичаше пустинята подобна на клин. Физикът се наведе и пусна във водата фунийката на полевия анализатор, след това внимателно погледна изскочилите в прозорчето цифри и елементи на процентното съдържание
— Почти земна вода. Малко повече соли на стронция и желязото.
— Радиоактивност?
— По-малка отколкото във въздуха. Само двеста рентгена.
Той гребна вода с пълни шепи и я плисна върху стъклото на шлема си. Тя се разля като тъмно маслено петно. Нещо странно в това петно за секунда задържа вниманието на Практиканта. Някакво необикновено отражение на светлината, сякаш скафандърът под мокрото петно беше посипан с тънък слой брашно. Но тутакси намери обяснение — соли… Прекалено много соли. Водата изсъхва, солите остават. И той като Физика влезе в ручея до колене, изключи терморегулаторите и веднага почувствува леденото докосване на водата до тънката стена на скафандъра.
— Само петнадесет градуса! Действително може да са дълбоки изворите. Гледай. Какво е това? — Практикантът беше потопил ръка във водата и по ръкавицата на скафандъра вече се беше образувала познатата брашнена покривка от солите. Но сега там, под водата, тя не изчезваше! Дори като че ли ставаше по-дебела. Практикантът усилено затърка ръкавицата и от скърцащия ситрилон започнаха да се късат тънки безформени люспички.
— Излез от водата! — извика Физикът.
Но вече беше късно. Практикантът чу свиренето на излитащия от скафандъра въздух. Просто пред очите им ситрилоновата материя, която би могла да издържи дори пряк удар на лазерен лъч, се превърна в мръсни дрипи, разпадна се и изчезна. Практикантът инструктивно спря дишането си и погледна към Физика, но като видя как той къса остатъците от скафандъра върху себе си, веднага пое дълбоко въздуха на планетата. Закашля се, по-скоро от изненада. Въздухът беше много рязък и едва след минута му стана приятен с едва доловимия си дъх на суха земя. След всяко вдишване по тялото му се разливаше топлина, сякаш пиеше много горещ чай.
Физикът дойде и застана редом. Без скафандър той изглеждаше по-нисък.
— Какво беше това? — много тихо, почти шепнешком, попита Практикантът. — Бактерии ли?
— Във водата нямаше нищо органично. Това анализаторът би показал най-напред.
Внезапно ожесточен, Физикът запрати на земята обувката от скафандъра си, която механично продължаваше да държи в ръка.
— Тук изобщо нямаше нищо! Нищо подозрително! Нищо необикновено! Нищо такова, което би могло да разруши ситрилона.
Последната фраза той произнесе много спокойно, сякаш беше напипал важна мисъл.
— Колко време ни остава сега? — все така тихо попита Практикантът.
— А?… Ти за радиацията ли?… Около шест часа нищо няма да усещаме.
— А после?
— После — имаме анестезин.
Физикът се наведе, потършува в купчината дрипи, останала от скафандрите и намери под нея раницата, останала напълно цяла.
— Материята не се руши. Ето значи, какво било…
По-нататък вървяха мълчаливо, всеки вглъбен в мислите си. Не му се искаше да пита Физика защо не завиха на запад — там, където сега се намираше шлюпката. Сигурно той е прав. За шест часа не биха могли да стигнат дотам, пък и за какво ли. Дори Докторът вече не може да им помогне. От това просто няма лек. Бавно и неумолимо се разрушават клетките, с всяко вдишване, с всяка секунда…
Жаркото докосване на зеленото слънце се усещаше почти физически. Всичките му четиридесет градуса се стовариха върху незащитената, отвикнала от горещини кожа. След половин час те малко посвикнаха с новите усещания. Дишаше се леко. Само дето им се виеше свят и непривично ярката светлина режеше очите им.
Местността постепенно се изравни, с приближаването към морето хълмовете се разредиха. Оголеният базалтов скелет на планетата сега напълно се скри под пясъка и праха. След тях оставаха две пътечки — първите човешки следи на тази планета. Практикантът се стараеше да стъпва твърдо, за да се отпечатват следите му колкото може по-отчетливо. Стараеше се и да диша по-дълбоко, макар че не можеше да не мисли, че с всяка глътка въздух в дробовете му проникват нови милиони радиоактивни атоми. А те вече бяха започнали своята засега незабележима работа… Можеше да си наложи да не мисли за това, но не и да забрави напълно.
Физикът предложи да направят малка почивка и Практикантът си помисли, че е много хубаво, че сега не бързат. Постлаха върху една плоска скала книжна покривка и разтвориха кутиите с храна. Съвсем не им се ядеше, може би от горещината. Все пак хапнаха малко, по-скоро по навик, и пъхнаха кутиите с остатъците обратно в раницата. Практикантът мислеше, че Физикът мълчи, защото все още не може да си прости грешката с тази направо ненормална вода, която просто изяждаше скафандрите на случайно попаднали в
