Докторът, като внимателно подреждаше в аптечката стъклата от счупените ампули.
— Вие говорите за това така, като че ли се каните да…
— Изобщо не се каня за нищо! — рязко отвърна Докторът. — Просто уточнявам обстановката. И хайде най-после да решим, кацаме ли на тази планета, или не…
— На коя планета? — попита Практикантът.
ГЛАВА II
Трудно е да се каже какво точно им помогна да кацнат — лудешката работа или просто късметът. Това, че в пределите на достъпност за осакатения звездолет се намери звезда с планетна система, беше вероятно сляпа случайност. Наистина най-после на планетата те вече не вярваха така в тази случайност. Обикновените представи за нещата там просто изгубваха всякакъв смисъл. Но това стана ясно много по- късно, а отначало беше кацането. Ако изобщо можеше да се нарече кацане безразборното падане на изгубилия всякаква ориентация кораб.
Четири пъти подред Навигаторът успяваше да го изправи и тогава от дюзите, разположени към кърмата, изригваше ослепителна светлина. Шестимата седяха зад пулта. Той представляваше едно нелепо съоръжение от набързо сглобени панели и ръчки за управление на генератора. Не работеха антигравитацията и локаторите за обзорно виждане. Всички бяха с предпазни скафандри, здраво завързани с колани. Цели два месеца те намаляваха скоростта, а после пълзяха към планетата с помощта на този единствен генератор, скалъпен от парчета. По сравнение с предишните натоварвания сега от него се изискваше съвсем малко.
Всеки път, когато Навигаторът сполучваше да насочи оста на кърмовите дюзи перпендикулярно на центъра на планетата, скоростта рязко спадаше до нулата и корабът почти веднага започваше да пада настрана. Свръхсветлинните двигатели не бяха приспособени за кацане, а опитът им да възстановят планетните излезе несполучлив.
Още щом Навигаторът включваше двигателите, Енергетикът с прегракнал глас започваше да отброява количеството билиергове мощност, което оставаше в кондензаторите. Някъде имаше изтичане, а генераторът работеше едва-едва. Ако се получеше евентуално разреждане на кондензаторите докрай, антипротонната плазма щеше да разкъса магнитната риза, да се изтръгне на свобода и да превърне кораба в облак от радиоактивен газ.
Последния път, когато Навигаторът успя да съчетае линията по вертикалата с посоката на гравитационното поле на планетата, се намираха на височина четиридесет хиляди метра от повърхността. Изглежда, че той дори малко се престара, защото корабът подскочи нагоре от мощния тласък на двигателя.
Стиснал зъби, Навигаторът въртеше ръчките на страничните кормила, като се мъчеше да изправи падащия на една страна кораб. Подът, заедно с целия корпус, осакатен от чудовищните натоварвания, се тресеше силно. Неочаквано, жално и свито засвири сирена. Енергетикът се наведе към микрофона и каза тихо:
— Ризата се обажда.
— Всички в шлюпката! — рязко заповяда Навигаторът.
По-късно Практикантът не можеше да си спомни последвалите събития като едно цяло. Остана само усещането за неизбежността на катастрофата и отделни детайли, които, изглежда, го бяха поразили най- силно.
Неизвестно защо, Енергетикът не изпълни командата, отнасяща се до всички. Той извади носната си кърпа и започна бавно да бърше ръцете си, сякаш вече нямаше закъде да бърза…
Те тичаха към люка. Практикантът се обърна и видя след себе си празен коридор. Навигаторът и Енергетикът бяха останали в рубката. Той извика за това на Физика. Но той не отговори, блъсна Райков в отворения люк и вече в шлюпката Докторът започна да обяснява за втората шлюпка, забравил, че те бяха свалили от нея всички запазени части. Практикантът искаше да възрази, но не можа. Сърдито ревнаха двигателите. След миг бяха изхвърлени в пространството и когато той се опомни най-после от натоварването, разстоянието до кораба беше вече не по-малко от четиридесет мили. Започна да крещи, скочи отчаяно от креслото, но никой не го слушаше. На обзорния екран, разположен на кърмата, се издуваше ослепителен бял балон. После той се пукна като сапунен мехур. Всички екрани изгаснаха едновременно и шлюпката се затресе така, сякаш я удряха с огромен чук. Стори му се, че се удариха в скали и всичко е свършено. Но все пак шлюпката се уравновеси, стана тихо и тогава Физикът каза, че Алексей от самото начало е бил против това кацане. Практикантът не можа веднага да разбере, че Алексей — това е Навигаторът, сух и неразговорлив човек, когото той така и не можа да опознае поради полета, а сега вече никога нямаше да опознае.
— Четиридесет мили от епицентъра… Не разбирам, как са могли? — мрачно каза Кибернетикът. — Когато се включи сирената, от ризата вече нищо не е било останало…
— За двама това е възможно. Те са изключили автоматиката и са държали ръчно магнитните генератори, отдавайки им цялата енергия. Аз дори помислих, че ще успеят да спрат двигателя.
— Заедно с мощността е спадал и енергийният поток, на магнити това не може да продължава дълго…
Те кацнаха много спокойно. Дори парашутните двигатели за смекчаване на удара заработиха навреме. Всичко изглеждаше така, сякаш нищо не се беше случило. Сякаш това беше обикновена разузнавателна експедиция на повърхността на нова планета. Само дето не светеха екраните за кръгово наблюдение и обзор, а на мястото, където винаги с рубинено огънче гореше лампичката за постоянна връзка с кораба сега нямаше нищо.
— Веднага ли ще слезем? — попита Кибернетикът.
Физикът вдигна рамене.
— Всъщност, това няма никакво значение. Нямаме друг избор.
— Почакайте поне да завърша изследванията — с мърморене възрази Докторът.
Повече от всичко Практикантът беше поразен от делничността на станалото. Начинът, по който те говореха за това. И как Докторът, почервенял от напрежение, върти тубуса на апарата за събиране на проби и никой не се опитва да му помогне. Това, че всички избягват да заговорят за станалото, сякаш вече са се примирили със ситуацията, само не искат да го признаят и затова продължават безсмислените си автоматични действия по взимане на проби, навличаме на скафандрите, разпределяне на планетния комплект… За какво им е всичко това? Какво смятат да правят по-нататък? Да се задават сега въпроси беше неудобно и затова той мълчаливо се включи в общата суетня.
Относителната тишина в рубката се нарушаваше от някакво непонятно шумолене, което непрекъснато напираше в ушите — първите звуци на чуждата планета. Отначало на Райков му се стори, че планетата ласкаво гали шлюпката, но сега, когато нейната обшивка изстина, този звук повече приличаше на шум от търкането на шкурка със стъкло. Физикът сложи ухо на стената.
— Пясък и вятър. В краен случай, тук поне има атмосфера.
— Двадесет процента кислород! — извика в същото време Докторът. — И като че ли няма вредни примеси!
— А бактерии, вируси?
— Още не знам. Нали току-що започнах изследванията! Трябва да почакаме, докато пораснат културите.
— Тая вече няма да я бъде! — каза Кибернетикът. — Не възнамерявам да чакам в тоя железен гроб.
— Ако не беше шлюпката, сега нямаше да приказваш — спокойно възрази Физикът. — А да се чака, наистина няма смисъл. Ще довършим изследванията навън.
Люкът се отвори неочаквано лесно и те някак изведнъж се намериха на прага. Райков не помнеше кой от тях пръв прекрачи върху грапавата повърхност на планетата, покрита с оранжеви окисови петна. В първия момент околният пейзаж им се стори най-обикновен.
Ниските хълмове, осветени от ярката зеленикава светлина на чуждото слънце, не скриваха линията на хоризонта, защото шлюпката беше кацнала на един от тези хълмове. Техните вериги постепенно се
