разпредели бойците си, които щяха да ги бранят, и даде сигнал. Всички се втурнаха навън и се устремиха към портата. Нито един гаал не се изпречи на пътя на тази чудата тълпа от жени, деца, мъже начело с Агат, който размахваше високо над главата си гаалска брадва, за да прикрива Умаксуман. А той носеше на раменете си полюшкващ се товар — стария вожд, баща си Уолд.
Успяха да се измъкнат през портата, но на предишното място на гаалския лагер се натъкнаха на противников отряд и се разпръснаха из горите заедно с останалите групи ландински бойци и теварски бежанци. Целият набег през Тевар бе траял само около пет минути.
Но и в гората не бяха в безопасност. По пътя за Ландин гъмжеше от гаалски съгледвачи и войски. Затова бежанци и спасители се отклониха поединично или по двама на юг. Агат остана с Умаксуман, който не можеше да се брани сам, тъй като носеше стареца. Заедно си проправяха път през гъсталака. Минаха необезпокоявани през сивите пътеки и могили, през повалените стволове и непроходимите мъртви клонаци и неподвижни храсталаци. А далеч зад тях непрестанно се носеха женски писъци.
Безкрайно трябваше да обикалят в полукръг на юг и запад през гората и хребетите, докато най-сетне тръгнат на север към Ландин. Когато Умаксуман остана без сили, Уолд се опита да върви сам, но пристъпяше едва-едва. Най-накрая се измъкнаха от дърветата и в далечината пред тях, в раздирания от вятъра мрак над морето, заблестяха светлините на града на изгнаниците. Почти влачейки стареца, те с мъка се добраха до Земната порта.
— Пристигат вирси! — звъннаха гласовете на стражите, които бяха успели да различат ясно единствено светлата коса на Умаксуман. Но след това видяха и Агат. — Алтера! Алтера!
Впуснаха се да го посрещнат и да му помогнат хората, които се бяха сражавали редом с него през последните три дни на смъртоносна схватка сред горите и възвишенията, бяха изпълнявали заповедите му и му бяха спасили кожата.
Четиристотин бойци бяха направили каквото можаха срещу вражеските пълчища, които според Агат наброяваха около петнайсет хиляди боеспособни мъже. А в настъплението участваха общо шейсет или седемдесет хиляди гаали заедно с шатрите си, с котлите си за готвене, с носилките, ханите, кожените постелки, брадвите, гривните, с люлките си, с огнивата си: с цялото си оскъдно имущество, със страха от Зимата, с глада си. Той бе виждал в гаалските лагери как жените събират изсъхнал мъх от дънерите и го ядат. Изглеждаше невероятно, че тази вълна на насилие и глад все още не е заляла града на изгнаниците и той се извисява непокътнат с пламтящите факли над обкованите с желязо дървени порти и че има хора, които да го посрещнат у дома.
— Вчера следобед минахме зад предните им позиции и така успяхме да се измъкнем — мъчеше се той да предаде събитията от последните три дни. Но думите бяха изгубили реалния си смисъл, същото се отнасяше и до топлата стая, до безкрайно познатите лица на тези мъже и жени, които сега жадно поглъщаха разказа му. — Земята… зад тях, там, където са минали ордите им… прилича на свлачище. Гола пръст. Нищо друго. Всичко, смазано и изпепелено под краката им…
— Ами как ще продължават? С какво се хранят? — промърмори Хуру.
— Със запасите от хамбарите в градовете, които превземат. От полето всичко е вдигнато, реколтата е прибрана, едрият дивеч е отишъл на юг. Трябва да плячкосват всеки град по пътя си, да преживяват от стадата или да умрат от глад, преди да са се измъкнали от снежните земи.
— Значи и тук ще дойдат — намеси се тихо един от алтераните.
— Така изглежда. Утре или вдругиден. — Това бе самата истина, но за него и тя нямаше реален смисъл. Той прокара ръка през изцапаното си, сковано лице и докосна незаздравялата рана на устните. Знаеше, че трябва да даде отчет пред управата на града си, но се чувстваше толкова уморен, че не можеше да каже нищо повече, а техните думи не достигаха до съзнанието му. Изведнъж се обърна към коленичилата до него, безмълвна Ролери.
— Би трябвало да си идеш у дома, Алтера — каза му тя нежно, без да вдига кехлибарения си поглед.
Почти не се бе сещал за нея през всичките тези безкрайни часове, докато се сражаваше, бягаше, стреляше и се криеше в горите. Познаваше я от две седмици, около три пъти бе разговарял малко по-дълго с нея, веднъж спаха заедно, а преди три дни се ожениха призори в Залата на правосъдието и след час той замина с партизаните. Нима знаеше нещо повече за нея, освен това, че не принадлежи към човешкия род? А след още няколко дни навярно и двамата ще са мъртви.
— Разбира се, заведи ме у дома — засмя се той беззвучно и леко и сложи ръка върху нейната. Безмълвна, крехка, чужда, тя се изправи и го зачака да се раздели с останалите.
Разказал й бе, че Уолд, Умаксуман и още около двеста души от близките й са избягали или са били избавени от опустошения Зимен град и се намират на сигурно място тук, в Ландин. Тя не изяви желание да ги види, но го попита по стръмния път към дома му:
— Защо влязохте в Тевар да спасявате хората?
— Защо? — Въпросът й му се стори странен. — Ами защото те нямаше да се спасят сами.
— Това не е причина, Алтера.
Тя имаше вид на покорна, плаха местна съпруга, която изпълнява волята на господаря си. А всъщност, както той разбираше полека-лека, бе изтъкана от упорство, дързост и гордост. Говореше тихо, но казваше точно това, което мислеше.
— Причина е, Ролери. Не може да седиш със скръстени ръце и да гледаш как тези мръсници бавно изтребват хората. Във всеки случай искам да се бия… да отмъстя…
— Ами твоят град — как ще изхраниш тези хора, които си довел? Ако гаалите ни обсадят, а и после, през Зимата?
— Храната ще ни стигне. Не тя ме тревожи, а числеността ни. Хора ни трябват.
Агат вече се препъваше от изтощение. Но ясната, студена нощ бе избистрила ума му и той усети как в жилите му се разлива радост, каквато отдавна не бе изпитвал. Дълбоко в себе си съзнаваше, че това леко успокоение, тази приповдигнатост на духа се дължат на присъствието й. Преди отговорността падаше единствено върху него. Тя, непознатата, чуждата, от друг биологичен произход, не споделяше нито силата му, нито начина на мислене, нито знанията, нито изгнанието му. Нищо не я свързваше с него, но тя се появи на пътя му и мигновено и изцяло му се отдаде и те се сляха над безкрайната пропаст от различие, което ги разделяше — сякаш именно това различие, тази противоположност помежду им ги срещна и освободи, като ги свърза един с друг.
Те бутнаха незалостената врата и влязоха в дома му. Във високата, тясна сграда от грубо издялан камък беше тъмно. Тя бе построена преди три Години, което правеше сто и осемдесет лунни фази. В нея се бяха родили прадядо му, дядо му, баща му и той самият. Познаваше я като дланта си и сега изпитваше особено удоволствие, че влиза вътре с Ролери, със скитницата, чийто единствен дом би била шатрата на някое възвишение или пък пренаселените бърлоги под снега. Момичето го изпълваше с безкрайна, неизразима нежност. Неволно произнесе името й, не на глас, а паравербално. Тя тутакси се извърна към него в мрака и го погледна в очите. Къщата и градът наоколо тънеха в тишина. В мислите си той я чу да казва собственото му име, като шепот в нощта, като ласка над бездната.
— Ти ме извика в мислите си — изрече той на глас, развълнуван, удивен. Ролери не отговори, но той отново чу в съзнанието си, в кръвта си, в нервната си система как мислите й го зовяха: „Агат, Агат…“
Глава десета
Старият вожд
Жилав бе старият вожд. Издържа на ударите, сътресенията, изтощението, срама и нещастията с непокътната воля и почти непокътнат разсъдък.
Някои неща не разбираше, а други му излизаха от ума от време на време. Ако не друго, то поне се радваше, че се е измъкнал от задушния мрак на Родовия дом, където седенето до огъня го бе превърнало в такава баба — това му беше съвсем ясно. Харесваше му, винаги му беше харесвал този издигнат в скалите, огрян от слънцето и брулен от вятъра град на пришълците, построен в незапомнени времена и непомръднал от мястото си оттогава. Бе построен много по-добре от Тевар. А Тевар му се губеше от паметта от време на време. Понякога си спомняше виковете, горящите покриви, съсечените и изкормени трупове на синовете и внуците си. Понякога ги забравяше. Жаждата за живот бе много силна у него.
Бежанците продължаваха да се промъкват през гаалските постове — някои от тях идеха чак от
