Урсула Ле Гуин
Планета за изгнаници
Глава първа
Шепа мрак
Към края на последната лунна фаза от Есента в умиращите гори на Аскатевар духаше студен вятър, който идваше от северните възвишения и навяваше мирис на дим и сняг. Леко и едва забележимо в тънките си кожени дрехи, момичето на име Ролери се промъкваше като диво животно през горските шубраци, през вихрушката от мъртви листа и все повече и повече се отдалечаваше от издигащите се по склоновете на Тевар каменни стени и оживените нивя на последната жътва. Бе тръгнала сама, без някой да я спре. Вървеше на запад по смътно очертаната пътека, която се пресичаше от водещи на юг дири на футрути и тук-там изчезваше под повалени стволове или купища шума.
На разклона в подножието на Граничния хребет Ролери продължи направо, но не бе направила и десетина крачки, и някакво равномерно шумолене зад гърба й я накара да се обърне бързо.
По северната пътека се задаваше бързоходец. Стъпките на босите му крака отекваха в шумата, а зад него плющеше дългата лента, с която бе завързана косата му. Той идеше от север и напрегнал всички сили, изтрополя отмерено покрай спрялата сред дърветата Ролери, без въобще да я погледне. Бързаше към Тевар заедно с вятъра и вестта за бури, нещастия, зима и война… Момичето се обърна равнодушно и продължи нататък по собствената си едва очертана пътека, която лъкатушеше нагоре, през огромните мъртви, стенещи стволове. Най-сетне, на самия връх на хребета, над нея блесна небето, а под него — морската шир.
Западните склонове бяха почистени от мъртвата гора. Тя се подслони под един голям дънер и се загледа в далечното зарево на запад, в необятната сивота на прилива, а долу в ниското, се виждаше и градът на пришълците, кацнал върху крайбрежните скали с червените си покриви и крепостните си стени.
По полегатия каменист склон към брега се спускаха безразборно прозорците и покривите на високи, ярко боядисани каменни къщи. Извън стените и под по-ниските зъбери на юг от града се простираха укрепени и терасирани пасища и ниви, подредени като шарки на килим. От крепостта на самия ръб на скалите започваше мост, който се крепеше на огромни каменни сводове над дигите и дюните, над крайбрежната ивица и ослепителните пясъци и свързваше града с кацналия на около километър сред пясъците тайнствен черен остров. Този купол се открояваше като мрачно петно върху равната и искряща пясъчна повърхност — зловещият скален отломък със заоблен връх бе с такива причудливи форми, че едва ли бе дело на морето и вятъра. Какво ли представляваше — дом, статуя, крепост, гробница? Каква ли тъмна сила го е изсякла и после е построила този невероятен мост в незапомнени времена, когато пришълците са били могъщи и са водели войни? Ролери никога не бе обръщала много внимание на намеците за магьосничество, които съпътстваха разговорите за пришълците, но сега тази черна сянка върху пясъците й се струваше странна — първото наистина странно нещо, на което попадаше, построено в отдавна отминали времена, които нямаха нищо общо с нея, от ръце от чужда плът и кръв, плод на чуждо въображение. Макар и страховито, то притежаваше някаква притегателна сила. Прехласната, тя не откъсваше поглед от едва забележимата фигура, която се движеше по високия мост и на фона на извънмерната му дължина и височина се превръщаше в джудже, не, в черна прашинка, пълзяща към мрачните кули сред блесналите пясъци.
Вятърът тук бе по-топъл — през облаците на необятния запад се прокрадваха слънчеви лъчи, които огряваха улиците и покривите под нея. Градът я привличаше със загадъчността си и без да спира, за да събере смелост или решителност, Ролери се спусна по склона дръзко, леко и бързо и мина през високата порта.
Гордостта не й позволяваше да промени безгрижната си и наперена походка, а сърцето й биеше лудо, докато пристъпваше по сивите, съвършено гладки камъни на непознатата улица. Поглеждаше крадешком ту наляво, ту надясно към високите, построени над земята къщи с островърхи покриви и прозорци от прозрачен камък — значи това, което се говореше, беше истина! — към засетите лехи пред някои от тях, където яркоцветни алени и оранжеви лози от келем и хадуп се виеха нагоре по сините и зелени стени, оживявайки сивата монотонност на есенния пейзаж. До източната порта много от къщите бяха запустели, с олющени стени и зейнали прозорци. Но после те ставаха обитаеми и Ролери започна да се разминава с пришълци.
Заглеждаха я. Беше чувала, че пришълците гледат право в очите, но не посмя да провери дали това е вярно. Поне никой не я спираше, облеклото й не се различаваше много от тяхното, а и забеляза мимоходом, че някои от тях не са много по-тъмнокожи от хората. Но към лицата им не смееше да погледне, тъй като оттам я лъхаше тайнственият мрак на очите.
Изведнъж улицата, по която вървеше, излезе на широко, открито, просторно и равно място, нашарено от залязващото слънце на златисти и сенчести ивици. Този площад бе ограден от четири високи като могили сгради с огромни колони отпред, над които се редуваха сиви и прозрачни камъни. Към него водеха само четири улици и всяка една от тях можеше да се затвори с порта, която се спускаше от стените на четирите големи сгради, тъй че площадът представляваше крепост вътре в крепостта или пък град в града. Над него се устремяваше право нагоре една-единствена постройка, в която се срещаха слънчевите лъчи.
Мястото бе наистина величествено, но почти безлюдно.
В единия му ъгъл, посипан с пясък и голям колкото игрище, играеха няколко момчета. Двама младежи се бореха изкусно и ожесточено, а по-малките, облечени с подплатени дрехи и шапки, упражняваха с не по- малко ожесточение удари с дървени саби. Беше цяло удоволствие да гледаш как борците се извиват в бавен и опасен танц и как внезапно и ловко влизат в хватка. Ролери ги наблюдаваше редом с няколко високи и смълчани пришълци в кожено облекло. В един миг по-едрият борец полетя с главата напред и се приземи на мускулестия си гръб. Тя изохка заедно с него, а после се засмя от учудване и възхищение.
— Добър удар, Джонкенди! — извика някой до нея, а от другата страна на арената една жена изръкопляска. Погълнати от заниманието си и слепи за всичко останало, по-малките момчета продължаваха да размахват саби встрани и напред.
Ролери за пръв път разбираше, че този народ от магьосници възпитава воини и държи на силата и ловкостта. Макар да бе чувала за бойното им изкуство, тя винаги си ги бе представяла смътно като гърбави и паякообразни същества в мрачна бърлога, наведени над грънчарско колело, изпод което излизаха изящните изделия от глина и прозрачен камък, за да потеглят към шатрите на хората. А към това се прибавяха и най-различни истории, слухове и приказки; за ловеца се казваше, че „късметът му работи като на пришълец“; на някаква пръст викаха вълшебна руда, тъй като магьосниците я ценяха и търсеха. Но откъслечните й познания стигаха дотук. Много преди тя да се роди, народът на Аскатевар се скитал на изток и на север от планините. Тъй че Ролери никога не бе участвала в пренасянето на реколтата до хамбарите под Тевар и поради това не се бе приближавала до западната граница, преди всичките хора от Аскатеварската област да се преместят тук със стадата и семействата си, за да строят Зимния град над подземните житници. Наистина не знаеше нищо за чужденците и когато усети, че победителят от борбата, стройният младеж на име Джонкенди, е вперил поглед право в лицето й, извърна глава и отстъпи изплашена и отвратена.
Той се приближи към нея. Голото му черно тяло лъщеше от потта.
— От Тевар си, нали? — попита я младежът на човешки език, изговаряйки неправилно половината думи. Доволен от победата си, той изтупваше пясъка от жилестите си ръце и й се усмихваше.
— Да.
— С какво можем да ти помогнем? Искаш ли нещо?
Разбира се, беше изключено да го погледне от толкова близко, но тонът му й се стори хем дружелюбен, хем подигравателен, а гласът — момчешки. Сигурно бе по-малък от нея. Нямаше да позволи да й се подиграват.
— Да — отвърна тя хладно. — Искам да видя онази черна скала сред пясъците.
— Иди. Мостът е отворен — той сякаш се опитваше да надзърне в сведеното й лице и затова тя се извърна още по-встрани.
— Ако някой те спре, кажи му, че те изпраща Джонкенди Ли. А може би трябва да дойда с тебе?
Без да му отговаря, тя вдигна високо глава, но продължи да гледа надолу и тръгна по улицата, която водеше от площада към моста. Само да си помисли някой, че се страхува от тези ухилени, черни, неистински хора…
Никой не я последва. Струваше й се, че се движи незабелязано. Стигна до масивните колони на моста,
