погледна назад, после напред и спря.
Мостът бе огромен — път за великани. Горе от хребета й се бе сторил по-крехък на фона на полята и дюните, над които преминаваше с плавния ритъм на сводовете. Но оттук тя виждаше, че по него може да мине цяла редица от двайсетина души. Водеше право към страховитите черни порти на каменната кула и нямаше парапет, който да го отделя от пропастта от двете му страни. Откъде й бе хрумнало, че ще може да мине по него? Това нямаше да й се удаде, той не беше за човешки крака.
Тръгна по една странична уличка и се озова пред западната порта на градските стени. Премина бързо покрай дълги и празни кошари и обори и се измъкна навън с намерението да заобиколи стените и да си върви у дома.
Но на това място скалите се снижаваха и в тях имаше много издълбани стъпала; полята долу се пъстрееха спокойно в златистия следобед, а отвъд дюните се простираше широкият бряг. Там можеха да се намерят дългите зелени морски цветя, които жените от Аскатевар пазеха в раклите си и по празници вплитаха в косите си. Тя долови странния мирис на морето. През живота си не бе стъпвала на пясък. Слънцето беше все още високо. Ролери слезе по каменните стъпала, прекоси нивите, дигите и дюните и най-сетне краката й докоснаха равните и ослепителни пясъци, които се губеха в далечината на север, на юг и на запад.
Духаше вятър, слънцето грееше едва-едва. Далеч от запад долиташе монотонен тътен, подобен на силен и напевен шепот. Пясъкът под краката й бе твърд, гладък и безкраен. Затича се, това й доставяше удоволствие, но спря и хвърли развеселен поглед към сводовете на моста, които се редуваха тържествено и внушително над едва забележимата вълнообразна диря от стъпките й, после пак се втурна напред и отново спря, и засъбира полузаровените сребристи мидени черупки. Кацнал върху скалистия бряг зад нея, градът на пришълците блестеше като шепа разноцветни камъчета. Още не се бе наситила на соления вятър, простора и усамотението, когато се озова съвсем близо до катраненочерната каменна кула, която сега застрашително се извисяваше между нея и слънцето.
От дългата сянка лъхаше студ. Тя потръпна и отново се втурна, този път за да се измъкне от тъмния силует на грамадата. Искаше й се да види докъде се е спуснало слънцето и след колко време ще зърне първите морски вълни.
Заедно с вятъра в ушите й отекваше едва доловим дълбок глас, който викаше нещо тъй странно и настойчиво, че тя замря на място и се обърна ужасена към огромния черен остров сред пясъците. Да не би да я зовеше омагьосаното място?
Горе, на моста без парапети, застанала над един от стълбовете, забит здраво в островната скала, една черна фигура я зовеше от висините.
Тя се обърна, побягна, но спря и отново погледна назад. В гърдите й се надигаше ужас. Искаше да се втурне напред, но нямаше сили. Ужасът я обзе изцяло и тя се затресе, без да може да помръдне ни ръка, ни крак, а ушите й бучаха. Магьосникът от черната кула я оплиташе в паяжина от заклинания. Той разпери ръце и отново изкрещя пронизителните, настойчиви думи, които тя не разбираше, вятърът ги заглушаваше и те звучаха като крясък на морска птица. Бученето в ушите й се усили и Ролери се строполи на пясъка.
Изведнъж в главата й заговори отчетлив и тих глас:
— Бягай. Стани и бягай. Към острова… хайде, бързо!
Тя не разбра как се изправи и как се впусна напред. Гласът я насочваше. Невиждаща, останала без дъх, тя стигна до черни, издълбани в скалата стъпала и се заизкачва с мъка по тях. На един завой пред нея изникна черна фигура. Ролери протегна ръка и се остави да я изведат, почти да я издърпат още по-нагоре, където я пуснаха. Тя се свлече до стената, тъй като краката не я държаха повече. Черната фигура я прихвана, помогна й да стане и каза високо с гласа, който преди малко бе звучал в главата й:
— Гледай! Иде.
Морето под тях се разбиваше и кипеше с такъв тътен, че чак скалата се тресеше. Разделените от острова води се съединяваха с грохот в бяла пяна, впускаха се напред със свистене и се разбиваха в пясъчните дюни, където се превръщаха в смирено полюшващи се прозрачни вълни. Прилепена до стената, Ролери трепеше. Не можеше да спре да трепери.
— Тук приливът идва толкова бързо, че е невъзможно човек да избяга — каза тихият глас зад нея. — А дълбочината около Купола стига до шест метра. Хайде да се качим по тези стълби… Затова по-рано сме живели тук. Половината от времето това е остров. Примамвали сме вражеските войски на пясъците точно преди да настъпи приливът и ако те не разбирали много-много от приливи и отливи… Добре ли си?
Ролери леко сви рамене. Но й се стори, че той не разбра жеста, и затова му отвърна:
— Да. — Разбираше речта му, но той използваше доста думи, които никога не бе чувала, а други пък произнасяше неправилно.
— От Тевар си, нали?
Тя отново сви рамене. Прилоша й, в очите й напираха сълзи. Но се сдържа. Докато изкачваше стълбите до следващата площадка в черната скала, тя оправи косите си и иззад прикритието им надникна към лицето на пришълеца за част от секундата. То бе силно, грубовато и мургаво, със строги, ясни очи — тъмните очи на пришълците.
— Ти какво правеше на пясъците? Никой ли не те предупреди за прилива?
— Не знаех — прошепна тя.
— Твоите старейшини знаят. Или поне знаеха миналата Пролет, когато племето ти живееше тук, на брега. Хората са ужасно късопаметни. — Думите му бяха резки, но гласът му си оставаше тих и спокоен. — Сега оттук. Не се безпокой… навсякъде е пусто. Отдавна никой от вашите не е стъпвал в Купола.
През тъмен вход влязоха в някакъв тунел и по него стигнаха в зала, която й се стори огромна, преди погледът й да потъне в следващата. Минаваха през врати и площадки, от които се виждаше небето, през издадени над морето сводести галерии, през стаи и зали с куполовидни тавани, безмълвни и запустели, превърнали се в убежище на морския вятър. Сега морето полюшваше надиплената си сребриста повърхност далеч под нея. Тя се чувстваше замаяна, ефирна.
— Никой ли не живее тук? — попита едва доловимо Ролери.
— Вече не.
— Това ли ви е Зимният град?
— Не, ние зимуваме в града отсреща. А това е построено за крепост. В древността сме имали много врагове… Защо беше на пясъците?
— Исках да видя…
— Какво да видиш?
— Пясъците. Океана. Първо бях в града ви. Исках да видя…
— Добре, добре! В това няма нищо лошо. — Той я преведе през една толкова висока галерия, че й се зави свят. През островърхите сводове прелитаха с писък морски птици. После по последния тесен коридор излязоха на портата, минаха по дрънчащ метален мост и се озоваха на огромния мост.
Вървяха безмълвно между кулата и града, между небето и морето, а вятърът ги тикаше непрекъснато надясно. На Ролери й стана студено, бе уплашена от височината, от необикновената разходка, от присъствието на този мургав, неистински човек до нея.
Щом влязоха в града, той рече троснато:
— Вече никога няма да ти говоря с езика на мисълта. Преди малко се налагаше.
— Когато каза да бягам… — започна тя, после се поколеба, тъй като не бе сигурна за какво става въпрос, нито пък какво се бе случило там долу, на пясъците.
— Мислех, че си от нашите — продължи той ядосано, но се овладя. — Не можех да гледам безучастно как се давиш. Дори и да си го заслужавала. Но не се безпокой. Повече няма да ти говоря по този начин и нямам никаква власт над тебе. Каквото и да ти казват вашите старейшини. Сега си върви, свободна си като вятъра и невежа както и преди.
Тонът му бе неподправено рязък и изплаши Ролери. Но тя се опита да прикрие страха си и попита с треперещ, но дързък глас:
— Значи ли това, че съм свободна отново да се върна тук?
При тези думи пришълецът я погледна. Въпреки че не си позволяваше да отвърне на погледа му, тя усещаше, че изражението му се е променило.
— Да. Свободна си. Ще ми кажеш ли името си, дъще на Аскатевар?
