коси, размъкнати и мръсни, също и малкото мъже, които ги бяха придружили тук. Леко отвратен от това петно, което му помрачаваше победата, Агат се обърна към застаналия пред племето си Умаксуман. Те стояха на подвижния мост под отвесната стена на черната крепост. Вирсите се насъбраха около Умаксуман и Агат повиши глас, за да го чуват всички:
— Хората от Тевар отбраняваха стените ни рамо до рамо с хората от Ландин. Те са свободни да останат при нас или, ако пожелаят, да си отидат; да живеят с нас или да си тръгнат. Портите на моя град ще са отворени за вас през цялата Зима. Можете да излезете през тях, но сте добре дошли и тук, при нас!
— Чух думите ти — каза Умаксуман и наведе глава.
— Но къде е старейшината Уолд? Исках да му кажа…
В този миг Агат погледна с други очи намазаните с пепел лица и сплъстени коси. Те бяха в траур. Това го накара да си спомни и за собствените приятели и сънародници, които бяха загинали, и опиянението от победата го напусна.
— Старейшината на моя род отиде под морето заедно със синовете си, които умряха в Тевар — отвърна му Умаксуман. — Вчера. Издигаха кладата на зората, когато чуха камбаната и видяха как гаалите тръгнаха на юг.
— Бих искал да присъствам на кладата — помоли го Агат за разрешение.
Теварът се колебаеше, но един по-възрастен мъж до него рече твърдо:
— Дъщерята на Уолд му е жена, тъй че той има право като родственик.
И те му разрешиха да дойде заедно с Ролери и оцелелите й сънародници на една висока, надвесена над морето тераса. Там, върху пирамида от дърва, бе положено обезформеното от възрастта, но жилаво тяло на стареца, завито в червен плащ, цвета на смъртта. Едно дете поднесе факлата и огънят лумна с червени и жълти пламъци, които разтърсиха въздуха, а после полека-лека избледняха в студеното сияние на изгряващото слънце. Отливът стържеше и гърмеше под отвесните черни стени. Небето бе ясно на изток над Аскатевареките планини и на запад, над морето, но на север тегнеше синкава дрезгавина — Зимата.
Пет хиляди зимни нощи, пет хиляди зимни дни — краят на младостта им и навярно краят на живота им.
Победата не представляваше нищо пред тази далечна синкава дрезгавина на север. Гаалите изглеждаха като зверчета, които бягаха от истинския враг, истинския повелител, белия повелител на бурите. Застанал до Ролери пред гаснещата погребална клада, Агат си мислеше, че между смъртта на стареца и победата на младия човек няма голяма разлика. Нито скръбта, нито гордостта бяха толкова осезаеми, колкото радостта, радостта, която трептеше в студения вятър между небето и морето, ярка и мимолетна като огъня. Това беше неговата крепост, неговият град, неговият свят, неговият народ. Той вече не бе изгнаник тук.
— Ела — обърна се Агат към Ролери, когато огънят се превърна в пепел, — ела, да си вървим у дома.
Информация за текста
© 1966 Урсула Ле Гуин
© 1992 Катя Манчева, превод от английски
Ursula K. Le Guin
Planet of Exile, 1966
Източник: http://sfbg.us
Публикация:
ПЛАНЕТА ЗА ИЗГНАНИЦИ. 1992. Изд. Галактика, Варна. Биб. Галактика, No.109. Научнофантастичен роман. Превод: от англ. Катя МАНЧЕВА [Planet of Exile, Ursula K. LE GUIN]. Печат: Абагар, Велико Търново. Страници: 159. Формат: 17 см. Тираж: 20 100 бр. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-418-011-7.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1659]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:46
