— Суеверие — прекъсна я грубо лечителят.
— Нас не ни хваща оръжейната болест, Ролери — каза й Агат, сякаш се опитваше по някакъв начин да я предпази от възмутения стар доктор. — Ние имаме…
— Но момчето и Пилотсон Алтера са я хванали! Гледай… — и тя го заведе при един ранен тевар, весело дребничко същество на средна възраст, който охотно му показа мястото, където се е намирало ухото му, преди да го отсекат. Раната заздравяваше, но бе подута, пареше и сълзеше…
Агат несъзнателно пипна с ръка собствената си пулсираща и занемарена рана на темето.
Уаток ги бе последвал:
— Това, което местните вирси наричат „оръжейна болест“ — каза той, отправил гневен поглед към безобидния вирс, — е, разбира се, бактериална инфекция. Учил си го в училище, Алтера. Тъй като човешките същества не се поддават на инфекции, произлизащи от местни бактерии или вируси, то единствената беда, която може да ни сполети, е нарушение на функциите на жизненоважните органи като обезкръвяване или химическо отравяне, на които пък можем да противодействаме…
— Но момчето умира, старейшино — възрази Ролери с тихия си, но неумолим глас. — Раната не е била промита, преди да се зашие…
Старият доктор се скова от ярост:
— Върви си при себеподобните и не ме учи как да се грижа за човешките същества…
— Стига! — заповяда Агат.
Настъпи тишина.
— Ролери, ако тук могат известно време да се справят без тебе, струва ми се, бихме могли… — за малко да каже „да си отидем у дома“, но се сепна и довърши унесено — да вечеряме може би.
Тя не бе яла и двамата седнаха в Съвещателната зала и хапнаха малко. После облякоха палтата си, за да прекосят неосветения и раздиран от вятъра площад и да отидат в Колежа, където заедно с още няколко двойки деляха една класна стая. Спалните в Древния палат бяха по-удобни, но повечето съпрузи, които бяха останали заедно в града, предпочитаха поне някакво полуусамотяване в редките мигове, когато можеха да си го позволят. Завита с палтото си, една жена спеше дълбоко зад редица от чинове. Счупените прозорци бяха запушени с преобърнати маси, които служеха за преграда срещу вятъра, камъните и стрелите. Агат и жена му постлаха палтата си на голия под. Преди да го остави да заспи, Ролери събра в шепата си малко чист сняг от един перваз и изми с него раните на ръката и на темето му. Заболя го и изнервен от умора, той промърмори нещо недоволно, но тя го успокои:
— Ти си Алтера… Знам, че не можеш да се разболееш… но това няма да ти навреди. Няма.
Глава тринайсета
Ден последен
Агат се мяташе трескаво и говореше насън в студения мрак на прашната стая. Тя чу в просъница как гласът му се мъчи да я достигне от тъмната бездна на собствените му сънища, как зовът му се отдалечава все повече и повече. Това я събуди. Наоколо все още цареше мрак.
Утрото настъпи рано — светлината струеше покрай преобърнатите маси и образуваше бели ивици по тавана. Жената, която бяха заварили при идването си снощи, продължаваше да спи от изтощение, но другото семейство, прекарало нощта на едно от писалищата, за да се предпази от стрелите, беше вече станало. Агат седна, огледа се и каза изумено с дрезгавия си глас:
— Бурята свърши…
Те плъзнаха една от масите малко встрани и светът отново се разкри пред очите им — изпотъпканият площад, превърнатите в снежни могили барикади, огромните, скрити зад капаци фасади на четирите сгради, отвъд тях покритите със сняг покриви, зад които се мержелееше морето. Синьобял свят с кристално ясни очертания, със сини сенки и ослепително бели, осветени от утринното слънце петна.
Те се любуваха на красотата, но едновременно с това имаха чувството, че през нощта се бяха срутили стените, които ги закриляха. Изглежда, и Агат мислеше като нея, защото каза:
— По-добре да отидем в Палата, преди да са осъзнали, че могат да насядат по покривите и оттам да се упражняват в стрелба по мишени.
— Можем да се прехвърлим от едно здание в друго по подземните тунели — посъветва го един от другите.
— Така и ще направим — кимна Агат и добави, — но на барикадите трябва да има хора…
Ролери се помая нарочно, за да останат последни, и след това успя да убеди нетърпеливия Агат да й позволи отново да прегледа раната на главата му. Тя изглеждаше по-добре или поне не по-зле. На лицето му все още личаха белезите от побоя, нанесен му от родствениците й, а собствените й ръце, ожулени от камъните и въжетата, бяха покрити с рани, които не минаваха поради студа. Тя постави изранените си ръце върху наранената му глава и се разсмя:
— Точно като двама стари воини. О, Джакоб Агат, когато се преселим в страната под морето, ще се върнат ли предните ти зъби?
Той я погледна неразбиращо, опита се да се усмихне, но не успя.
— Когато пришълците умират, те навярно се връщат на звездите… в другите светове — каза тя и престана да се усмихва.
— Никъде не се връщаме — отвърна й той и стана. — Тук си оставаме. Хайде, жено моя.
Въпреки ярката светлина, която идеше от слънцето, небето и снега, въздухът навън бе толкова студен, че вдишването му причиняваше болка. Те забързано пресичаха площада към колоните на Съюзния палат, когато някакъв шум зад гърба им ги накара да се обърнат. Готов да приклекне и да побегне, Агат насочи стреломета си. Над барикадата с неистов крясък прелетя странна фигура и се просна по лице на около пет крачки от тях — това бе гаал, а от ребрата му стърчаха две пики. Стражите върху барикадите гледаха с недоумение и викаха, стрелците на бърза ръка заредиха арбалетите, а иззад капаците на един прозорец някакъв мъж крещеше нещо. Мъртвият гаал лежеше върху окървавения, изпотъпкан сняг в синята сянка на барикадата.
Към Агат се приближи тичешком един от стражите и извика:
— Алтера, това сигурно е сигнал за нападение…
— Не, не, аз го видях — прекъсна го друг човек, който се втурна от вратата на Колежа. — То го преследваше, затова крещеше така…
— Какво си видял? Да не би да е решил да атакува сам?
— Той бягаше от него… опитваше се да си спаси живота! Не видяхте ли какво имаше зад него, вие там, на барикадата? Нищо чудно, че надаваше такива викове. Това беше нещо бяло, тичаше като човек и имаше врат като… о, господи, ей такъв врат, Алтера! Показа се на ъгъла след него, но после се върна.
— Снежен таласъм — каза Агат и се обърна към Ролери за потвърждение. Тя бе чувала разказите на Уолд и кимна.
— Бяло, високо, а главата му се поклаща от една страна на друга… — възпроизведе тя зловещия начин, по който Уолд го бе имитирал, и човекът, видял нещото от прозореца, извика:
— Точно така.
Агат се качи на барикадата, за да се опита да зърне чудовището. Ролери остана долу, загледана в мъртвеца, който от ужас се бе хвърлил върху вражеските пики, за да избяга. Не бе виждала гаал от толкова близо, тъй като пленници не се взимаха, а и непрекъснато бе заета с ранените в подземието. Късото и слабо тяло бе до такава степен намазано с мазнина, че кожата му, по-бяла от нейната, лъщеше като тлъсто месо, а в намазнената коса бяха вплетени червени пера. Зле облечен, загърнат с кожен парцал, покосеният от внезапна смърт боец лежеше с лице, заровено в земята, сякаш продължаваше да се крие от белия си преследвач. Момичето стоеше неподвижно до него в кристално ясната, ледена сянка на барикадата.
— Ето го! — чу тя вика на Агат от върха на наклонената вътрешна част на барикадата, където имаше и стъпала, изградени от камъни от настилката и от скалите край морето. Той слезе при нея с блеснали очи и я накара да побързат към Съюзния палат.
— Мернах го просто за секунда тъкмо когато пресичаше улица „Отака“. Бягаше и поклащаше глава към нас… На глутници ли се движат тези неща?
Ролери не знаеше, познанията й се простираха до разказа на Уолд, който сам убил снежен таласъм сред чутовните снегове на миналата Зима. Те влязоха в препълнената столова с вестта и въпроса си. Умаксуман
