В изпълнение на нареждането всичките жени се изпокриха из по-близките до центъра улици. „Аууууу, аууу, аууу!“ не спираше воят на тълпата пред Земната порта. Той извираше сякаш из недрата на самите хълмове, които щяха да тръгнат към града и да го срутят от скалите в морето. Духаше леденостуден вятър. Групата й се разпръсна, всичко се обърка. Тя нямаше повече работа. Свечеряваше се. Денят не бе преминал още, рано бе за тъмнината. Изведнъж Ролери разбра, че всъщност ще умре, повярва в смъртта си и заплака беззвучно, застинала на безлюдната улица между високите и пусти сгради.
На една странична улица няколко момчета къртеха камъни за довършване и укрепване на барикадите, издигнати при портите на четирите улици, които водеха към главния площад. Тя отиде при тях, за да се стопли, за да върши нещо. Работата не бе по силите им, но четиримата се трудеха безмълвно.
— Сняг — забеляза един от тях и се спря до нея. Тя вдигна очи от камъка, който буташе сантиметър по сантиметър надолу по улицата, и видя пред себе си вихъра на белите снежинки, който се сгъстяваше с всеки изминал миг. Всички замряха по местата си. Вятърът бе спрял и чудовищният вой пред портата затихна. Снегът и мракът дойдоха едновременно и възцариха тишина.
— Вижте го само — с почуда каза момчешки глас. Краят на улицата се губеше от погледа им. Светлината от Съюзния палат отсреща се бе превърнала в жълтеникава мъглявина.
— Цяла Зима ще го гледаме — отвърна му друго момче. — Ако доживеем дотогава. Хайде! Сигурно вече раздават вечерята в Залата.
— Идваш ли? — попита я най-малкото.
— Моите са в другата сграда, в Театъра, струва ми се.
— Не са, вече всички ядем в Залата, за да си пестим труда. Хайде.
Момчетата бяха стеснителни, грубовати, дружелюбни. Тя тръгна с тях.
Нощта бе подранила, денят закъсня. Ролери се събуди до Агат в дома му и видя сивата светлина, която проникваше през капаците, скриващи стъклените прозорци, и образуваше едва мержелеещи се ивици по сивите стени. Всичко бе притихнало, съвсем притихнало. Отникъде не долиташе никакъв шум. Как може един обсаден град да е толкова смълчан? Но обсадата и гаалите й се струваха безкрайно далечни — това затишие призори като че ли не им позволяваше да се приближат. Тук бе топло и Агат спеше непробудно до нея. Тя не помръдваше.
Изведнъж отдолу се разнесе чукане, тропот по вратата, гласове. Магията се развали, най-хубавият миг свърши. Викаха Агат. Тя го вдигна с голяма мъка. Най-сетне, все още замаян от съня, той се изправи на крака, отвори прозореца и капаците и в стаята нахлу дневната светлина.
Бе третият ден от обсадата и първият от бурята. Снежната покривка по улиците достигна трийсет сантиметра, а пухкавият сняг продължаваше да се сипе, ту плавно, ту навяван от острия северен вятър. Всичко бе притихнало и преобразено. Хълмовете, гората, полята ги нямаше, нямаше го и небето. Дори и близките покриви се губеха в белотата. За миг падналият сняг се различаваше от падащия и после всичко изчезваше от погледа.
На запад отливът се оттегляше все по-навътре и по-навътре в бурята. Мостът висеше в нищото. Куполът не се виждаше. Ни небе, ни море. Снегът затрупваше черните скали и скриваше пясъците.
Агат залости капаците и прозореца и се обърна към нея. Чертите на лицето му бяха все тъй отпуснати от съня, гласът му — пресипнал.
— Не може да са си отишли — промърмори той в отговор, защото от улицата му бяха извикали, че гаалите са си отишли, че са се изтеглили, че бягат на юг…
По нищо не личеше, че е така. От стените на Ландин се виждаше единствено бурята. Но там някъде, във вихъра, може би имаше хиляда шатри, които я чакаха да отмине, а може и да нямаше.
Няколко съгледвачи се прехвърлиха през стените по въжета. От тях си дойдоха трима, които рекоха, че са се изкачили по билото чак до гората и никакъв гаал не са срещнали, но се бяха върнали, защото след стотина метра дори градът преставал да се вижда. А един въобще не се появи отново. Дали бе попаднал в плен, или пък се бе загубил в бурята?
Алтераните се събраха в библиотеката на Палата. Според обичая бяха дошли всички онези граждани, които имаха желание да чуят разискванията и да участват в тях. Съветът им вече се състоеше от осем, а не от десет души. Джонкенди Ли и Харис бяха мъртви, най-младият и най-старият. Присъстваха само седем, тъй като Пилотсон бе на пост. Но помещението бе препълнено с мълчаливи слушатели.
— Не са си отишли… Не са близо до града… Някои… някои са… — хриптеше Ала Пасфал с изпъкнали жили и пепелявосиво лице.
От всички пришълци тя имаше най-силно развита способност да приема чужди мисли. Можеше да ги чува от най-голямо разстояние, а можеше и да ги подслушва.
„Това е забранено“, бе казал Агат много отдавна — преди една седмица? — и се бе обявил срещу опита да се разбере дали гаалите са все още около Ландин. „Никога не сме нарушавали този закон, през цялото време на изгнаничеството. Ще разберем къде са гаалите веднага щом поспре снегът. Дотогава ще бъдем нащрек.“
Но останалите не се съгласиха с него и не зачетоха волята му. Ролери се обърка и натъжи, като го видя как се вглъбява в себе си, подчинявайки се на решението им. После се постара да й обясни защо не може да постъпи другояче. Каза й, че не е вожд нито на града, нито на Съвета, че се избират десет алтерани, които управляват заедно, но това й се стори безсмислено. Или беше вожд, или не, а ако не беше — тежко им.
Старицата вече се гърчеше с невиждащ поглед и се опитваше да предаде с думи безсловесния си допир с някакво чуждо съзнание, чиито мисли бяха на чужд език, да се добере до онова, което е във владението на чужди ръце.
— Държа… държа… върволица… въже… — пелтечеше тя.
Ролери потрепери от страх и отвращение. Вглъбен в себе си, Агат се бе извърнал от Ала.
Най-сетне старицата застина и дълго време седя със сведена глава.
Сейко Есмит наля на седемте алтерани и на Ролери чашка обреден чай. Всеки от тях отпи, едва докосвайки я с устни, и я предаде на един от съгражданите си, той на друг и така, докато я пресушат. Преди да изпълни ритуала, Ролери дълго време съзерцаваше купичката, която пое от Агат. Синя, крехка като листо, тя пропускаше светлината като скъпоценен камък.
— Гаалите са си отишли — каза Ала Пасфал високо и вдигна изтерзаното си лице. — Сега вървят в някаква долина между две планини… това се разбира много ясно.
— Долината Гилн — промълви един от мъжете. — На около десетина километра на юг от тресавището.
— Бягат от Зимата. Градът е спасен.
— Но Законът е нарушен — каза Агат и дрезгавият му глас прониза надеждата и ликуването, които се носеха наоколо. — Стените могат да се поправят. Е, ще видим…
Двамата с Ролери слязоха заедно по стълбите и прекосиха огромната Съвещателна зала, натъпкана с маси и пейки, тъй като сега общата столова се намираше тук, под златните часовници и кристалните изображения на планетите, които обикаляха около слънцата си.
— Да си вървим — каза Агат и те навлякоха кожените палта с големи качулки, които им бяха раздадени от складовете под Древния палат, и потънаха в заслепяващия вихър на площада. Не бяха направили и десетина крачки, когато сред виелицата пред тях изникна гротескна, покрита с окървавен сняг фигура и извика:
— Морската порта, отсам стените са, при Морската порта…
Агат погледна към Ролери и изчезна в бурята. След един миг от кулата над главата й се разнесе оглушителен метален звън и се разми в бурята. Те наричаха този екот „камбана“ и преди началото на обсадата всички бяха научили сигналите. Четири, пет удара, после тишина, после още пет и още пет — всички мъже при Морската порта, Морската порта…
Ролери извлече вестоносеца до колоните на Съюзния палат, за да не пречат на мъжете, които се втурваха в снежната виелица по ризи или навличаха палтата си на бегом, с оръжие и без оръжие, и се изгубваха от погледа й още преди да прекосят площада.
Изведнъж потокът от хора секна. Откъм Морската порта долиташе някакъв шум, но воят на вятъра и гъстият сняг го поглъщаха и отдалечаваха от момичето. На завет под сводовете вестоносецът се подпираше
